Във Воден няма вода, в София няма лидерство, в Брюксел – също. А в това време България пламна. Не ни стигаха Украйна и Газа, между които сме притиснати като в зловещ сандвич, от който май няма мърдане, но и Климатичните промени пак ни напомниха, че не бързат да си ходят… Всичко на този свят се променя, само мисленето на политическия ни елит остава като числото 3,14.

След потопа в село Бисер, витошките пожари край Бистрица, земетресението край Перник, калните талази във варненския квартал „Аспарухово” и района край Добричката автогара, така наречената „Превенция” изглежда е оставена на няколкостотин зле екипирани и незащитени законодателно доброволци, в които се кълнем, когато тинята ни повлече, и които забравяме напълно, когато сме пред избори.

Ако се изкушим от афоризма на Айнщайн, леееко перифразирайки го, може тихо да прошепнем, че да повтаряш едни и същи грешки, а да очакваш различни резултати, предполага някаква форма на идиотизъм.

Понякога тв-зрителите от Брюксел до Бърмингам (Алабама) или от Калкута до Ковънтри може да остават с впечатлението, че в България никога нищо не се случва, освен гръмването на едно черешово топче веднъж на 500 години. Даже камък в блатото няма кой да хвърли. Даже правителство няма като хората.

Но в 6:30 тази сутрин, докато пиех първото си кафе, милионите зрители на EURONEWS видяха как във Воден няма вода, с която да се гаси пожара; как стар човек бяга от пламъците с куфарче в инвалидната си количка; как жена дърпа кончето си да тича по-бързо, докато две сърнички след минута ще потънат в пламъците, как стадо овчици пътува към тъжния си край, а възрастна жена носи две карабини и се чуди към кого да ги насочи, питайки с поглед своя съсед, също въоръжен като Филип Тотю с две карабини.

Малко по-късно около жълтите павета „елитът” се размърда. Един виден партиен реформатор, известен като Феномена, запита защо нямаме достатъчно пожарникари, модерни хеликоптери и самолети против пламъците и защо Президентът се разхожда из облаците на един червен „Пилатус”, а не грабне лопатата и да хукне да гаси. Никой не попита Феномена какви пожари гаси той в този съдбоносен час.

А аз си спомних как някога в потъналия в кал и сълзи Бисер един тогавашен президент храбро акостира в селото на един БТР, който днес е може би в Украйна. БТР-ът, не президентът…

А в другия край на селото, в една студена палатка, министърът на вътрешните работи, обут в скъпи лачени трандафори и в изискан сив костюм с бяла риза и златни ръкавели командваше като Наполеон/Макрон спасителната операция.

Такива славни моменти има в нашата история. Генерал Владимир Вазов, героят от Дойран и Майстор на Превенцията, би завидял на тези храбри и елитни лидери.

Ядосана, че кучето й пак е избягало в неизвестна посока, съседката Галя ме попита не дали съм го видял, а кога ще дойдат онези самолети от Големия брат и дали ще бъдат многофункционални. Тоест, ще може ли да се гасят и пожари с тях. Казах й, че ще трябва да се поръчат нови, друг модел, но трябва да се поръчат още днес, чака се дълго. Има опашка. Светът гори, всеки иска нови самолети.

Казах й също, че навсякъде в света картината е подобна и затова в нашата столица Брюксел днес може би пак ще изберат Фрау Урсула за Главнокомандващ пожарите. Защото тя е била и Министър на отбраната и знае откъде ДУХА вятърът, както и как се гаси туй щo духа.

Съседката Галя, която никога не е работила в Посолство, не остана доволна от отговора ми. Това щяло да попречи на пенсионната й реформа. И да ни извади от списъка на най-богатите държави, сред които ние сме Феномен.

Апропо, да не останете с грешното впечатление, че само ние сме сто години в самота по време на дъжд, войни и холера. Ако някой се интересува, мога да ви разкажа спомени от урагана „Катрина” в САЩ през последните дни на август 2005-та. И славното овладяване на потъналия под вода Ню Орлийнс, и конвулсиите на мътната Мисисипи, която Марк Твен така шармантно описва. Или оня ураган „Санди”, който опустоши всичко по пътя си от щата Мейн на север надолу чак до Кий Уест във Флорида. За справянето с „Катрина” президентът Джордж Буш-Младши похвали работата на Агенцията за борба с бедствията. И уволни шефа й малко по-късно за некадърност…

Но да не задълбаваме. Както би отбелязал Айнщайн, някои народи и особено техните лидери са учат от грешките си.

Накрая, за капак, да ви кажа един виц от Судан. Научих го, когато работих там през 1985-та, по време на голямата суша и библейски мор в Етиопия и Судан.

Към 6 след обяд Мохамед свършва работа в склада, където се труди, и тръгва по улиците на Хартум да търси хляб. Но хляб няма никъде. Има само огромни опашки пред празните фурни.

Вбесен, умореният Мохамед тръгва да търси парче овче месо. И пред касапниците същото: огромни опашки от недоволни хора, месо йок…

Още по-вбесен, гладен и капнал от жегата, Мохамед си отива в къщи, грабва карабината и отива пред президентския дворец да убие генерал Джаафар Нимейри.

НО И там - огромна опашка. От хора с карабини.

Всяка алюзия за прилика със Судан е неприлична!