Когато преди няколко седмици започнахме разговора си с Иван Гарелов за войната на Израел в Газа, решихме да го продължим след като той се върне от Свети Влас в средата на юли. Не само защото темата търпи развитие, но и защото това интервю отвори много общи спомени между нас двамата от Израел, от Гърция, от времената на онази знаменита фраза „Часът и мястото на срещата са известни“.

Тогава поводът да заговорим отново за „забутания някъде настрани палестински проблем“ по неговите думи беше книгата му „Гнездо на омраза“.

Очаквах Иван Гарелов да се върне в София идващата седмица. И не очаквах, че ще публикувам това интервю днес, когато той се бори за живота си в реанимацията на „Пирогов“.

Тежка черепно-мозъчна травма и кръвоизлив в мозъка след инцидент на брега е причината легендарният журналист и мой близък приятел да бъде докаран от бургаската болница в реанимацията на „Пирогов“, където е настанен след консултация с известния капацитет в неврохирургията проф. Николай Габровски.

Сега ни остава да се молим и да чакаме едно добро развитие за живота и здравето му.

Иван Гарелов няма нужда от представяне. Или може би аз така си мисля, защото приятелството ни е от години и продължава и до днес. За младите ни колеги ще кажа, че във времената, когато такова животно като социални мрежи нямаше, Гарелов отваряше хоризонта за хилядите зрители на единствената телевизия с репортажите си от горещите точки на света.

Един от най-ерудираните журналисти, врял и кипял в най-значимите международни конфликти Мистър Панорама, както не случайно го наричат, показа, че няма бивш журналист. Освен стотиците репортажи и предавания, Гарелов е автор и 7 книги, а сега в курорта Свети Влас работеше над осмата с работното заглавие „За какво мечтаят жените“.

Седмици след началото на войната на Израел в Газа излезе и книгата му с негови журналистически спомени „Гнездо на омраза“. От нея започва и разговорът ни, който се моля и се надявам да има скорошно продължение.

- Новата ти книга „Гнездо на омраза“ е много силна. Ти си не само свидетел, ти си преживял много и като журналист, и като човек, който си бил вътре в конфликта. Разкажи ни за сайта на СБЖ защо светът беше забравил за палестинския проблем?

- Така е. Последните десетина години от първия мандат на Тръмп палестинският проблем беше забутан настрана. Някак си го потулиха. Тръмп решаваше висящите проблеми на региона в полза на Израел без дори да го обсъжда с Израел. Не поставяше въпроса за столицата Ерасулим, нито за заселниците. И светът забрави за палестинците. Потули се конфликтът. И това заравяне на конфликта в пясъка, да се изразим образно, е една от причините за допълнителното радикализиране на палестинците в Газа.

Газа е една от най-гъсто населените области. И в същото време там няма болници, няма училища. Във всяко семейство има поне един убит и два-трима - в затвора. Това нагнетява настроенията на палестинците там.

Много хора, след като стана терористичната акция на „Хамас“, си мислят че „Хамас“ е лицето на палестинците въобще. Но това съвсем не е така.

- И все пак под лидерството на Ясер Арафат сякаш беше постигнато примирие?

- През 70-те години на вече миналия век Палестинският национален съвет се събра в Алжир. На това събитие бяхме допуснати 7-8 души журналисти, които се занимавахме с този проблем. Там те решиха – признаваме държавата Израел и се стремим към мир и създаване на палестинска държава, съществуваща заедно с Израел. И оттогава не са го нарушили това решение.

Един народ, когато има военна и политическа организация и единство, той рано или късно ще победи, казваше Арафат. И подчертаваше, че за палестинците е много важно общественото мнение по света.

Спомням си, че когато се създаде автономията, гадаехме къде ще е столицата. До момента, в който Арафат пристигна в Газа, най-неблагоприятното място. Ясер Арафат всяваше страхотен респект. Другите не смееха да мръднат.

Тогава срещнах един командир от техните партизани, който познавах от Ливан. И изведнъж го виждам в Газа – шеф на полицейското управление. Помня какво ми каза тогава той: Газа може да се превърне в най-големия проблем. Итака стана.

Какво се случваше – израелски войници навлиза в Газа, убиват 2-3 хиляди души и се оттеглят. Но един военен ми каза: това, което правим е като косенето на тревата – подстригваш я и тя пораства отново и и пак отново я подстригваш.

- Това ли е политиката на Израел, или е на Нетаняху?

- В Израел има някои агресивни кръгове. Но политиката на Нетаняху, не е политиката на Израел. В Израел има много светли умове. Идеята за мир е много голяма. Тези агресивни кръгове нарочно поддържаха мизерията в Газа, за да ражда радикализъм и това да служи като повод, за да няма мирни преговори и да има разделение на палестинците.

- Но сега избитите палестинци са хиляди!

- Това вече е геноцид. Това, от което се опасявам, е че Нетаняху няма възможност да направи крачка назад. Той е заинтересован от развитието на войната, защото срещу него имаше дела за корупция, той е виновен за това, че при тая военна машина и тази техника допусна това нападение на „Хамас“. И той за това ще бъде съден. Израелците ще го съдят за това, че компрометира името на Израел.

Нетаняху иска за остане в историята едва ли не като решил проблема на израелския народ. А с действията си той задълбочава конфликта.

- Още повече, че израелските политици не са единни и не всички подкрепят тези военни действия.

- Много интересно: забелязал съм, че сред израелските политици има три слоя. Едните са чисти политици, които са в политиката заради самата политика. Има една част, които са интелектуалци. Те са миролюбиво настроени.

И третата са военните. Най-интересни са военните – те са герои, генерали, те са минали през най-големите битки, те са национални герои. И след като напуснат армията и отидат в политиката, те са най-готови за мир. Защото те знаят цената на мира. И не случайно най-големите и смели ходове към мира ги направиха бившите военни. Ицхак Рабин – герой от войната, Яхуд Барак – бивш военен, Моше Даян, дори Ариел Шарон, когото палестинците мразят жестоко, защото той се отнасяше жестоко с тях. Но той също стана миролюбец.

Петима бивши директори на Мосад излязоха с една обща декларация, че само създаването на палестинска държава ще даде спокойствие .

- Разкажи ми какво породи твоя журналистически интерес към този регион, към тези народи? Ти правеше филми още в началото на 80-те години за Ливан, за Израел, за палестинците.

- За първи път отидох в Ливан през 1975 година тайно. От телевизията дори не знаеха, че съм там.

- Как така тайно? Нали работеше в телевизията – тогава единствена и държавна?

- Точно така. Но държавата не ме пусна да отида в Ливан да отразявам гражданската война. Тогава поисках да ме пуснат до Кипър да взема едно интервю с Макариус. Той също беше голяма фигура, голям политик и човек.

Аз в Кипър отивам в щаба на палестинците. Казвам им, че искам да отида в Ливан. Те казаха: почакайте да ви проучим и тогава ще ви съобщим нашето решения. Те знаеха всичко за мен. И останах там и чакам. А свършихме и парите. И после, когато отидохме в Ливан, един месец ние живяхме без да имаме пари. Хранехме се с войнишка храна.

Дойдоха от щаба на палестинците и с едно корабче през нощта тръгнахме от Кипър и пристигаме сутринта рано, вече мирише на война. Не знаем къде сме, едни гуми горят, деца тичат в строй. И се оказа, че се намираме в Бейрут. Тогава започна прекият ми досег с тези хора.

От тези деца, които тичат по улицата, започнах да мисля как да отразим темата за децата . Те почват от 12-13- годишни да са войници. В един нощен бой, когато се стреляха от две кооперации – малките момчета стрелят, а тези големите отзад им пълнят оръжието.

Тогава започнах да мисля и за темата за майките. Видях една жена да хвърля ориз, да вее бели кърпи – оказа се, че е майка на трима сина – и този ден беше загинал и третият й син. Аз я кръстих палестинската Баба Тонка. Тя даваше кураж на всички.

Отидохме в един детски дом и там едно от децата ми направи много силно впечатление. То се оказа, че е любимец на Арафат и даже ходило в Куба. И се снимало до Кастро. Те бяха сираци!

Съдбата на този народ ме заинтересува много. И до този момент палестинската кауза е моя кауза.

Когато излагаш фактите ти трябва да си обективен. Когато коментираш имаш право на лично мнение.

Аз съм се учил на журналистика от Хемингуей, Иля Еренбург и двамата имат каузи и са много силни, когато говорят против войната. И за мен това стана съдба.

Тук искам да кажа, че единствено Съюзът на българските журналисти организира митинг в подкрепа на палестинските журналисти. И това беше много толямо и важно събитие.

Вторият филм, който направих, когато се върнах в България, беше „Има такъв народ“. В него търсех причините, корените за случващото се в Близкия изток.

Виждаш, че палестинците са високо интелектуален народ. Те са семити.

По онова време те имаха повече висшисти на глава от населението, отколкото Великобритания. Тяхната беда беше, че арабските страни не ги приемат, не ги интегрират. Те нямаха право да работят вън от лагерите в Ливан. Нямаха право да заемат определени длъжности.

Нека го кажем ясно: Целият свят е длъжен да почита мъките на еврейския народ от Холокоста. Но Холокоста не дава право ти самият да нарушаваш международните закони.

- Спомням си едно твое интервю от Израел с Шимон Перес...

- Следващата ми стъпка беше да отида в самия Израел. Израелците бяха много изненадани. Те ме посрещнаха като специален пратеник. Смятаха, че Русия стои зад мен. Като интервюирах Шимон Перес, аз му казва г-н Перес, той казва: а защо не товарищ? (Смее се) В един от вестниците пишеше, че те смятат, че съм пратеник на Русия. Без да звучи пресилено, но почти всеки филм, който съм правил, е променял външната политика на България.

- Разкажи ми какъв човек беше Ясер Арафат?

- Ясер Арафат беше една от личностите на една епоха. Той външно няма нищо внушително. Нисък. Но имаше огромни очи и бузеше абсолютен респект. И сега се усеща неговата липса. След като седя в Газа, после отиде в Рамала, защото там се разбунтуваха. Беше смел човек. Един танк стоеше срещу неговия офис с насочено дуло. После го отровиха чрез един зъболекар.

Спомням си, когато стана интифадата, тогава децата извоюваха автономията.

Сега искам да кажа : стига кръв, стига това избиване!

- Какво според теб е решението на конфликта? И въобше има ли такова решение?

- Моята концепция е следната: да се образува конфедерация от две автономни държави. При което отбраната и външните работи да имат единно управление. Икономика, образование – всяка отделна държава да има собствено.

Това минава през смяна на властта в Израел и международна конференция, която предполагам, че ще бъде в Мадрид – там е мястото, където и араби, и евреи имат история.

Гаранти на споразумението трябва да бъдат Съединените щати, Франция, Египет, Йордания, Саудитска арабия. Тук идва въпросът за Русия. Тя трябва да е приключила тази война в Украйна, или поне да са започнали преговори с Киев.

И, разбира се, Китай ще има посредническата мисия.

Ако спрат и двете войни, светът ще тръгне към нормалните си отношения.