Статуята на Европа на изхода от сградата на Европейския парламент в Брюксел. Сякаш е позирала Фон дер Лайен на младини. Снимка: Къдринка Къдринова

...За нея сякаш е позирала самата Урсула фон дер Лайен на млади години. Същият тънък силует, същият целеустремен поглед, същият решителен жест на изпънатата нагоре ръка. Очакваш да видиш в ръката кръстосани сърп и чук – и да, ето ги, слети в едно в знака на еврото.

Статуята е във внушителния комплекс на Европейския парламент в Брюксел, край изхода му към парка „Леополд”. Някои казват, че това, издигнатото, не било знакът на еврото, а гръцката буква предшественичка на латинската Е, символизираща Европа. Може.

Но има и още двоумения. Загадка е какви алегорични асоциации е искала да внуши авторката, белгийската скулпторка Ме Клеру, с долната част на творбата си. Първият фронтален поглед към нея съзира двама мъже, сякаш стъпкани от изпълнената с устрем Европа, носителката на еврото. Мъжете изглеждат оплетени в някакво нейно спадащо от рамото ѝ и надиплено в краката ѝ наметало, откъдето там, долу, драматично стърчат само главите им.

Като се поогледа скулптурата по-подробно от едната и от другата страна, може и да се приеме с малко натягане, че падналите мъже всъщност протягат към жената свои прегръдки, тоест, дават ѝ опора (на нея и на еврото), а това, дето прилича на гънки на наметало, явно са ръцете им – поне така излиза от описанията на творението в пътеводителите.

След срещата си с тази композиция човек от моето поколение и от моя край на Европа остава с очакване, че ако завие зад ъгъла, сигурно ще види и съветските ѝ роднини, онези „Работник и колхозничка” от логото на „Мосфилм”.

И ще познае. Наистина му предстои среща с тях в съответстващ на стилистиката им музей, ако навлезе в ширналия се оттатък сградата на ЕП парк „Леополд”. Насред него се намира откритият през 2017 г. Дом на европейската история, разположен в някогашна стоматологична клиника – разбира се, съответно реконструирана.

Музеят се състои от 6 етажа, като на 5 от тях е разположена постоянната му експозиция. За посетителите са предвидени аудиогидове на 24-те официални езици на ЕС. Замисълът е да се представят не националните истории на европейските народи, а събития и процеси с общоевропейски размах и със значение за целия континент, от които се извежда като акцент „процъфтяването на европейската идея”.

Представянето следва хронологични периоди. Има видеосюжети, интерактивни инсталации, традиционни табла и фотоси, предмети, интериорни възстановки, скулптури. И да, там, сред експонатите за 30-те години на ХХ век, стои и гипсова реплика на „Работника и колхозничката” на Вера Мухина.

Подредбата в този сумрачн отсек на музея е сложила по съседство образци от тогавашния СССР и от нацистка Германия. На видеостените вървят паралелно архивни кадри от двете страни, а аудиогидът насочва, че между тях няма особена разлика. Поставя редом в две съседни изречения и хитлеристките лагери на смъртта, и съветския ГУЛАГ.

Фотосът, увенчаващ края на Втората световна война, показва руини, на чийто фон вертикално са подредени знамената на държавите от победилата нацизма антихитлеристка коалиция. Най-отгоре е американското.

Към музея са отправяни много критики за необективност. Френският вестник „Монд Дипломатик” го нарича „музей на европейската пропаганда”, възмущавайки се от идеологическите, а не исторически коментари на аудиогида, които при това елементаризирт и профанизират представяното. Например, докато от впечатляващ видеосюжет за европейските социални революции надничат образите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, аудиогидът пояснява, че марксизмът бил просто „страстен отглас” на друга революция – индустриалната. А „често ужасяващите” условия на живот и труд на работниците в края на XIX век се подобрили „заедно с постепенното придобиване на правото да гласуват”.

„Българската следа” в музейната експозиция личи в два архивни цветни фотоса от времената на „развития социализъм” у нас. На единия се вижда манифестация за 24 май на някогашния софийски площад „Девети септември” и големи АБ върху фасадата на Националната банка. Другият показва наши пионерчета, носещи табели с имената на страните участнички в асамблеите „Знаме на мира”.

Аудиогидът знае много за тоталитаризма, но не знае нищо за българската азбука, нито за онези асамблеи, още по-малко за девиза им „Единство, творчество, красота”. Този девиз обаче явно се е преродил в заглавието на арт-инсталацията „Единство в мира”, разположена в зелена площ по пешеходния маршрут между сградите на Европарламента и Еврокомисята в Брюксел. Дело е на френския скулптор Бернар Ромен, който през 2003-та събира за проекта си деца с нарушено зрение от различни страни, за да ги стимулира към общо сътворяване на следния пъстър символ: пораснали от земята разноцветни човешки ръце братски крепят синьото земно кълбо с жълти европейски звездички по екватора, а отгоре е кацнал бял гълъб.

Посланието на тази инсталация днес не е особено синхронизирано с актулните европовели от Брюксел.

Да обърна внимание – тя е направена през 2003-та, когато САЩ и „коалицията на желаещите” започнаха несанкционирана от ООН война срещу Ирак по доказано фалшиви обвинения. По-голямата част от Стара Европа, начело с Франция и Германия, беше категорично против онази война.

Как от тогавашния шумно изразен и от многомилионни демонстрации европейски пацифизъм се стигна до днешния европейски милитаризъм, е тема на дълъг анализ и тук няма да се впускам в него. Само маркирам фактите...

Ако се продължи по същия брюкселски маршрут, все още пазещ миролюбивата детска инсталация с гълъба, се стига до разположените едно срещу друго импозантни седалища на Европейската комисия и на Европейския съвет, известен и като Съвет на ЕС и съставен от правителствените лидери на страните членки на Съюза. Пред сградата на втората институция с лице към ЕК стои също интересна статуя – фигура на гологлав човек в нещо като нощница или роба, направил „Стъпка напред” (както е и заглавието на творбата на холандската скулпторка Ханеке Бомон) от кръглия си метален постамент. Кракът му виси в нищото, но крачещият изглежда стабилен и уверен. Казват, Бомон отправяла така към ЕС апел неизменно да съумява да пази равновесие. Персонажите на всичките ѝ творби, видими в Гугъл, изглеждат еднакво и унисекс – все така гологлави и облечени все в същите роби.

Миналата седмица започна новият политически сезон за евроинституциите – с предизвестения избор на новата-стара председателка на Европарламента Роберта Мецола и с малко по-завоалирания в неяснота, но в крайна сметка издействан със сглобки и обещания втори мандат на също новата-стара председателка на ЕК Урсула фон дер Лайен. Гласуванията минаха на първата сесия на новия състав на ЕП в кръглата сграда в Страсбург, където целият му състав се изнася всеки месец за пленарни заседания.

Но основната и оперативна евродепутатска работа е съсредоточена в много по-мащабния комплекс на Европейския парламент в Брюксел, където заседават политическите групи и комисии. Там има и още една пленарна зала.

Остро критикуван, често справедливо, Европейският парламент остава най-демократичната от институциите на ЕС, защото единствен от тях е избиран пряко от гражданите. Той е и най-отвореният тъкмо към гражданите, приемайки ежедневно в централата си в Брюксел (в Страсбург също) тълпи от посетители, за които вътре се организират разяснителни беседи за дейността му и опознавателни обиколки из комплекса.

Стартът на новия брюкселски евросезон събуди сега у мен спомени от досегашните ми четири-пет гостувания в белгийската столица през различни години, все с журналистически мисии за отразяване на евросъбития. Последното ми такова пътуване е от септември 2023 г., за което все не ми оставаше време да подготвя репортаж.

То бе в състава на предимно журналистическа българска група, поканена от тогавашния евродепутат Иво Христов. В групата бяха също председателката на СБЖ Снежана Тодорова и членът на УС на СБЖ Анна Заркова, както и още доста представители на колегията.

Като се върнахме, публикувах на сайта на СБЖ резюме за посещението, както и интервю с Иво Христов по повдиганата от него в ЕП парливата тема за използването на шпионския софтуер „Пегас” и на други подобни за следене на журналисти.

Сега ми се иска да разкажа и за други, по-пътеписни брюкселски отблясъци, чието отразяване тогава отложих.

Вярно, кой ли вече не е обикалял из Европарламента и из Брюксел, кой ли не е описвал впечатленията си. Нищо изненадващо и нечувано няма разкрия в тези мои бегли бележки. Но аз и не претендирам за нещо изключително. Най-непретенциозно и скромно, просто ще споделя настроения и размисли, сполетявали ме из брюкселски коридори и улички, сред безмълвни статуи, словесни едноминутки и колела на историята.

Уличките, отвели ни от хотела до Европейския квартал на Брюксел в ранната делнична утрин на миналия септември, бяха тихи, с малко минувачи, с повече велосипедисти или тротинеткаджии и с неприбрани торби смет, струпани по ъгловите чупки на тротоарите. Магазинчетата явно бяха ориентирани към преобладаващите в района жители – „Африканска красота” (фризьор, перуки, козметика), „Най-добрата Африка” (екзотични продукти, храни и пак козметика), „Африкански восък” (каквото и да значи това).

Разбира се, по-късно из други улички на този многонационален град щяхме да видим и заведения с индийски специалитети, и ресторанти с корейско кимчи, и вездесъщите дюнери. Щяхме да попаднем и на истински колоритен пазар с вкуснотии от цял свят. Също и да се поспрем край мюсюлманска сватба, която очакваше реда си пред дворец за бракосъчетания и която щеше да ни изпрати костюмирани вестители, с метал в гласа настояли да изтрием нашите снимки за спомен, нехайно хванали и тяхната красива булка...

А по ранния ни „африкански” маршрут ни съпътстваха и написани на ръка бележки по доста „слепи” витрини на явно фалирали магазинчета: „Продава се”, „Дава се под наем”... Минахме и покрай една тъжна чернокожа жена, приседнала край футуристична скулптура на сглобена от метални части женска фигура (робот?) със също метално дете уж в ръцете ѝ, но в странна поза. Зад металната конструкция и живата жена имаше все още затворен офис на фирма за парични преводи „от и към всички части на света”. Отварянето му ли чакаше тъжната африканка с вехта пазарска торба на колелца, явно скътала най-скъпоценното ѝ?...

Когато отминахме постоянното представителство на Чешката република в ЕС, закичено, наред с чешкото, и с украинско знаме, разбрахме, че вече сме в Европейския квартал. И наистина, след броени минути излязохме на улица, която ни отведе до арката пред двора на Европейския парламент. Отпред бяха подредени паркирани велосипеди – в Белгия нормата е да се ходи на работа с колело.

От другата страна на улицата е площад „Люксембург” с паметника на английския индустриалец Джон Кокрил, развил навремето емблематичната стоманолеярна индустрия в Белгия. Бяхме там през септември м. г., а само броени месеци по-късно, в края на януари и началото на февруари т. г., разгневени от селскостопанската политика на ЕС фермери вилняха точно по блокирания от тракторите им площад „Люксембург”и край паметника на индустриалеца. Даже откъртиха и хвърлиха в запален огън една от скулптурните фигури в долната част на паметника. По-късно тя беше реставрирана и върната на мястото ѝ.

При нашия престой в подножието на статуята на Джон Кокрил пак беше оживено, но не чак толкова. Тогава гърмеше африканска музика и имаше протест срещу все още подготвяния по онова време Европейски пакт за миграцията и убежището, смятан за дискриминационен от левицата и имигрантските общности. Въпреки всички протести и възражения, Пактът бе одобрен от ЕП праз април т. г.

Но да се върнем към входа в ЕП. Минавайки под арката с дълъг двулицев фриз с изображения и надписи, опасващ целия обширен двор пред входа в Европарламента, групата ни се поспря в този двор, докато се удостовери заявката за нашето посещение. Част от обърнатия навън фриз рекламираше кинонаградите LUX, раздавани от ЕП. Вътрешният му профил беше по-политизиран и със силен украински акцент: фото на украинския президент Володимир Зеленски в ръкостискания в ЕП; надписи като „Защитавайки демокрацията, ние ще сме с Украйна толкова дълго, колкото е необходимо” и „Енергийна независимост: европейските сгради – автономни от руско гориво”; снимка от митинг с издигнато украинско знаме, на което пише: „Не на повече газ от Путин”.

При влизане в самата сграда на ЕП има проверки на чантите и минаване през скенер. Затова и опашките са неизбежни – посетителският наплив е сериозен.

Следват снимки за спомен из централното фоайе, докато се събере групата. После с асансьори – към залата за предвидената по програма беседа, целяща да ни запознае как функционира ЕП. Изнася ни я българката Есен Алиева от Генерална дирекция „Посетители”. Казионната обща информация със снимки и таблици, редуващи се на екран, очевидно е универсално поднасяна на всички гостуващи. Групата ни от журналисти и общественици е с доста предварителна информация, така че не спестява на лекторката по-сериозните допълнителни въпроси. Отговорите са образец за уменията на брюкселската администрация да поддържа любезен разговор и впечатление за отзивчивост, без да казва нищо.

По-интересно ни беше откровеното встъпление на Иво Христов, който ни посрещна и без притеснение сподели някои подробности от „кухнята” на евродепутатите. Особено внимание  предизвика описаната от него система за взимане на думата в пленарна зала – нещо, оказва се, далеч не особено лесно. Тъй като тази система, която е част от функционирането на ЕС, не е широко известна, често български потребители на социалните мрежи изразяват разочарование защо нашите евродепутати не вземат думата по-често по теми, които са горещи, които вълнуват българския избирател.

Ето какво обясни Иво Христов: „В Европейския парламент не можеш, както е в нашето Народно събрание, с вдигане на ръка да вземеш думата. Тук правиш заявка до ръководството на парламентарната група, а тя определя кои са говорителите в рамките на тази група, които ще имат достъп до трибуната. Парламентарната група и нейното ръководство влиза в договорки с други парламентарни групи. Те определят около кои консенсуси ще се обединят управляващите в момента. Нашата Група на социалистите и демократите е част от управляващото мнозинство, тъй като подкрепяме сегашната Европейска комисия. Ако някой от нас не е съгласен с предложенията – а аз имам често такива случаи, той трудно може да получи достъп до трибуната. Но може да търси възможност да изрази мнението си в едноминутния формат в понеделник. Тогава, за щастие, все още има час-час и половина, в рамките на който можем да кажем това, което мислим, но за всеки изказващ се е отредена само минута. Така в понеделник парламентът прилича на Хайд-парк, защото можеш да говориш това, което мислиш. В останалите дни нещата са доста регулирани и канализирани.”

Редно е това добре да се знае от всички избиратели и да няма прекомерни очаквания и от новите български евродепутати – те ще са в същия калъп и с единствен процеп в скромната едноминутка на свободата.

Иво Христов проведе и личен разговор с председателя на СБЖ Снежана Тодорова, която се интересуваше от неговата преценка за тогава все още обсъждания, а сега вече приет Европейски акт за свободата на медиите – важен документ, който предвижда и създаването на специален регулаторен борд, нещо като „европейски СЕМ”. Иво Христов сподели следното мнение, което после представи и в специално интервю за сайта на СБЖ: „Тъкмо бордът е моето опасение. Винаги сме твърдели, че словото в ЕС е свободно. А сега ще го правим още по-свободно. За мен всяка нова инстанция е подозрителна. Новият борд ще бъде повод всеки разглеждан казус да бъде истеризиран в нашите медии, а журналистът или предаването да бъдат заклеймени още преди бордът да се е произнесъл, поради самия факт, че случаят се разглежда в борда. Имам съмнение доколко тази инстанция ще е обективна. Мисля, че е излишна.”

Посетителската ни група мина и през пленарната зала, където си направи многобройни снимки, а после пое към включения в програмата за посещения в ЕП Дом на европейската история, за който вече разказах.

След него си направихме дълга разходка пеша из Брюксел. Минахме покрай ремонтиращия едното си крило Кралски дворец, както и през емблематичния Кралски площад със също приличащата на дворец църква „Свети Яков”, с паметника пред нея на Готфрид Бульонски, предводителя на първия кръстоносен поход, и с кралския музей за изящни изкуства.

Този кралски квартал е на върха на доста висок хълм, от който се открива панорамна гледка към останалата част на града, макар от площада тя частично да е препречвана от елегантни сгради. Като се слезе малко по-надолу по спускащата се улица, се стига до площадка с повече простор. Там вече се разгръща Хълмът на изкуствата, „прегърнат” от заобикалящите го внушителни силуети на белгийския Национален архив и на Кралската библиотека. Красиво оформената централна градинска част прави ефирно и романтично слизането още по-надолу. Този кралско-артистичен комплекс завършва, както се и полага, с паметника пак на крал – Албер, който е бил много почитан за достойното си поведение през Първата световна война. Запален алпинист, той пада от планински връх и загива през 1934 г. на 58-годишна възраст.

Кралският дух не липсва и по-нататък, из по-комерсиалната и туристическа част на Брюксел – например, из всеизвестните Кралски галерии „Сен Юбер”, които всъщност са три пасажа (Галерия на краля, Галерия на кралицата и Галерия на принца) с многобройни лъскави магазини и кафенета. Вкупом представляват първият търговски център в Европа, действащ от 1847 г. Наред с много други луксозни стоки, тук се предлагат и най-кралските видове от прочутия белгийски шоколад.

Естествено, стигаме и до сърцето на Брюксел – вечно пълния с хора и живот Гран плас (Голям площад). Приказните сгради сияят с орнаменти и позлати, а пред извисилата готическата си кула Градска община стои сцена, на която всеки момент ще започне концерт на известен рапър – и предимно младежката му публика вече се стича отвсякъде. Уредбите също загряват. Концертът ще е част от градския празник на Валонската федерация–Брюксел, както известяват постерите.

Бягаме от стълпотворението и шума на площада и се отбиваме под колоните на известната Къща със звездата, на ъгъла с улица „Шарл Бул”. Улицата носи името на много почитан кмет на Брюксел, възродил красотата на града при близо 20-годишното си управление в края на XIX век. Именно под колоните на къщата, на чийто връх наистина има златна звезда, е и паметната плоча в стил „ар нуво”, с която някогашната гилдия на архитектите и скулпторите се е поклонила пред заслугите на Шарл (или на фламандски Карел) Бул.

Точно до нея има и друга плоча, която всъщност е барелеф – доста известна брюкселска забележителност, почитаща средновековния благородник и градски предводител Еверард т'Серкле, благодарение на който Брюксел е освободен през 1356 г. по време на поредна война. Тълпите от туристи, които с докосванията си са излъскали до блясък бронзовата ръка на скулптурата на „Спящия рицар”, полегнала в долната част на барелефа, знаят малко за Еверард т'Серкле и едва ли са в състояние да изговорят името му. Но има неизтребима легенда, че всеки, погалил тази ръка, може да сбъдне желанията си или поне да се върне отново в Брюксел. Изпълняваме ритуала и ние.

Следващото ни отбиване няма как да не бъде при най-прочутия символ на Брюксел – намиращия се съвсем наблизо световноизвестен Манекен Пис. Нямам какво да добавя към всичко изписано, изговорено и широко известно за легендарния малък пикльо с вид на херувимче, около чиято струяща статуйка над малко фонтанче винаги е пълно със снимащи се туристи. Може би само да кажа, че този път го видяхме в автентичния му вид, а не докаран в някое костюмче от също всеизвестния му богат гардероб, включващ и българска носия.

Миниатюрата с бронзовото пишкащо момченце – вдъхновена според различните легенди от различни поводи и герои, които няма да изброявам тук – е създадена през 1619 г. от тогавашния придворен скулптор Жером Дюкеноа. От края на XVII век насам многократно е откъртвана и крадена, но винаги е възстановявана.

Кръстовището, на което пишка Манекен Пис, е колоритно не само заради него, но и заради тухлената фасада на отсрещна сграда – по нея вертикално нагоре пълзят стилизирани метални велосипеди, боядисани в различни цветове. И безкрайността проблясва в осморките на колелата им.

Колелата са на голяма почит навсякъде из увлечения по Зелената сделка Брюксел. Освен за екологично и прагматично придвижване, са им измислени и още ефектни приложения. Из уличния трафик, например, може да се видят цели мобилни бирарии, задвижвани като велосипеди – с въртене на педали, от кацнали по велосипедни седалки любители на бирата. Седалките с педали са монтирани около централен плот за наливна бира. Отгоре има и тента – против слънце или дъжд. Седят си бираджиите на седалките, въртят педалите и надигат халбите сред смях и гръмки приказки, а техният BeerBike цепи по уличното платно, предизвиквайки жадна завист у автомобилните шофьори – и най-прогресивно ги изкушава да зарежат замърсяващите возила и да се присъединят към екологичния бирен кеф.

Разбира се, традиционалистите могат да си пият бирата и в безбройните заведения из целия Брюксел, всяко от които гледа да надцака другите с оригинална реклама. Край Гран плас попаднахме и на такова, което беше пуснало чучура с шуртяща бира направо през витрината си.

А колко точно вида и марки е белгийската бира, май никой не знае. Чух да казват, че там човек може всеки ден в продължение на три години да опитва различна бира – и пак не е сигурно, че ще е минал през всички марки. Все пак евродепутатите с петгодишните си мандати имат голям шанс да изпробват целия списък. Или поне да се посъстезават с неуморимия комерсиален белгийски нюх, който може още повече да умножи асортимента – важно е търсенето да върви и колелото на печалбата да се върти.

Другата белгийска слава – шоколадът, също ви подслажда разходките из Брюксел от многобройни ярки витрини. Шоколаденият фонтан например е запазена марка на един от най-популярните магазини, предлагащи по съседство с Гран плас собствено производство чудесен шоколад. Колкото и да ви е ограничен бюджетът, няма как да си тръгнете от Брюксел без най-популярния и всъщност достъпен за всеки джоб сувенир за роднини и приятели, който виждате на всяка крачка – подаръчно оформени комплекти от по три, пет, седем разноцветни кутии с различни вкусове шоколадови трюфели.

На финала пак ще се върна към брюкселските колела и то към най-голямото от всички – кацналото на най-високата точка в града гигантско Виенско колело, което ви предлага от кабинките си още по-извисяваща панорамна гледка към красотите на Брюксел. То е досами популярна сред туристите наблюдателна площадка, от която обаче виждате предимно покриви. За по-вълнуващ пейзаж трябва да си платите приключението на Виенското колело.

Районът наоколо е известен и с разположената в близост импозантната сграда на Съдебна палата, в която тече дълъг ремонт.

Но най-непосредственият „съсед” на Виенското колело е паметникът на героите от белгийската пехота. Издигнат е през 1935 г. в памет на падналите през Първата световна война пехотинци – затова там са отбелязани в бронз годините 1914 и 1918, началото и края на първата световна касапница. Но по-късно са добавени и годините 1940 и 1945 – като почит и към падналите във Втората световна война.

Признавам, че се стъписах, когато видях, как комерсиалното Виенско колело върти мелницата за печалба, визуално почти ползвайки за опора паметника на героите от войните. Видя ми се кощунствено. Не знам, може би не съм достатъчно напредничава. Сигурно някой би съзрял в такова съседство триумф на живота, схващан като забавление и търговия, над военните трагедии. Аз обаче мисля, че паметта и историята трябва да са в друго измерение – при общочовешкия морал. И не съм от онези, които смятат, че такъв вече няма. Напротив, вярвам, че именно той винаги е извеждал човечеството от руините на всяка предизвиквана от собствения му късопаметен сомнамбулизъм катастрофа.

На онзи брюкселски хълм се сетих и за едно изречение на най-известния в Европа и по света българин от периода между двете световни войни, за когото не се е намерило място в брюкселския Дом на европейската история – Георги Димитров, пръв нанесъл на Лайпцигския процес през 1933 г. смазващ морален удар срещу нацизма: „Колелото на историята се върти и ще се върти...” Нарочно не довършвам оригиналната фраза, защото по-важното е в първата ѝ част. Вече разбрахме, че няма „окончателни победи” на нищо, както и няма „край на историята”. Колелото ѝ се върти и ще се върти, докато ни има като човечество – но не увиснало в нищото от устрем към печалби, а способно да вдъхнови децата си за разноцветно братство и за гълъб на мира.