По покана на арменската общност в България в страната ни гостува известният режисьор, сценарист и журналист от Армения – Ашот Джазоян. Ашот Егишеевич е и секретар на Съюза на журналистите на Русия.

В качеството си на режисьор и сценарист, Ашот Джазоян има зад гърба си солиден брой игрални, късометражни и документални филми, сред които са „Една на милион“, „36 воини“, „Кодът на Орбели“, „Художник“ и други.

Домакините имаха възможност да се запознаят с документалните ленти на Джазоян, посветени на Армения и арменския народ, както и на перлата на Севера – град Санкт Петербург.

По време на гостуването си той се срещна и разговаря с председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова.

Ашот Егишеевич бе гост и на сайта на СБЖ, за който даде интервю.

- За първи път ли посещавате България, Ашот Егишеевич, и с какви впечатления сте от нашата страна?

- Във вашата страна бях преди 20 години. С група руски журналисти пристигнахме в София, където имахме среща с български колеги, а след това посетихме и Варна. Тогава беше друго време.

Но аз много харесвам България, защото съм арменец и ми се струва, че по своята идентичност българите много си приличат с арменците. Дори имам усещането, че вашата кухня е като нашата родна кухня. Музиката също, както и живописта. Видях картина на Владимир Димитров-Майстора – и сякаш тя е рисувана от арменски художник. Намирам много прилики между българската култура и арменската. Затова съм много щастлив, че по покана на арменската общност отново съм в България. По време на гостуването ми показах някои мои филми.

Срещнах се със Снежана Тодорова също. Познавам я много отдавна. С една дума, много ми е приятно, че съм в България.

- По време на вашата визита у нас бяха  показани ваши документални филми. На каква тема са посветени те?

- За 15 години съм направил 42 филма. Тези, които заснех през последните години, са посветени на обикновените хора, на тяхната съдба, живот, професия. Дали човекът в центъра на филма е ватман, музикант, балерина или пък учител, не е толкова важно, защото искам да покажа тези хора и тяхната съдба. Те са знакови личности, защото са постигнали нещо в своя живот. Може би това е майстор със златни ръце, който от камъка туф прави прекрасни неща, какъвто е Ереван – съграден е целият от този розов камък.

През последните 15 години се интересувам от съдбата на обикновените хора, които са направили много в своя живот за околните и за близките си.

- Споменахте за този толкова характерен за Армения камък туф. У нас, в България, има Двор на Кирилицата, построен от ваш сънародник – известния в Ереван скулптoр Рубен Налбандян, арменец. В комплекса буквите от българската азбука са изработени от него именно от туф.

- Чух за този мой сънародник. Не съм бил в Двора на Кирилицата и много бих искал да го посетя.

- Той е арменец, пристигнал в нашата страна, и е построил комплекса с голяма любов към България и нейната история…

- Хората казват: Красотата е в очите на гледащия. Ако ти гледаш красиво, не е важно от каква нация си. Най-важното е да обичаш човека, за когото създаваш нещо, да обичаш това събитие, за което пишеш или снимаш. Според мен това е най-важното.

- Имате ли любими теми, които да пресъздадете на екрана?

- Знаете ли, аз имам такъв израз: Любим човек. Длъжен съм да обичам своите герои, стига те да са интересни. Ако ги обикна, и темата ще се получи интересна.

- Иска ами се да ви попитам, като арменец, какво мислите за геноцида срещу арменския народ? Само в историята ли остана, или все още всеки от вас носи в сърцето си незарасналата рана от стореното преди повече от сто години?

- Геноцидът вече е обърната страница, но всеки един арменец помни за това завинаги.

- България е страната, която по време на гоненията на арменците отвори вратите си и приюти голяма част от тях. Днес те за нас са братя и сестри. Имаме един голям български поет – Пейо Яворов, който е посветил на нещастната съдба на арменците едно от най-прекрасните си стихотворения. Вашите сънародници у нас и днес почитат и обичат този наш поет.

– Забележителни стихове са. Знам за този поет. Според мен това е най-доброто обяснение в стихотворна форма за съдбата на арменците. Вече ви казах колко много общи черти имаме с вас. Живели сме в Османска империя, борили сме се за свободата си, много сме преживяли.

Ние сме топли народи, земеделци, обичаме земята, на която живеем. И най-важното е, че ние, българите и арменците, на родната си земя градим нашия дом, не сме номади. Знаете ли, в Ереван има такъв обичай. Когато арменци влизат в новия си дом, купуват пиано. Във всеки арменски дом звучи този музикален инструмент. Питал съм хора, които купуват пиано, защо го правят. Те ми отговарят, че имат деца. Купуват го, защото това е тяхно право, а какво ще се случи по-нататък, е право на децата да решават.

Защо ви казвам това? Защото и у арменците, и у българите има желание да създадат домашно огнище. Това ни прави толкова близки. Важни за нас са домът, децата, които у нас, в Армения са най-важното. Според мен децата не са само нашето бъдеще, а и продължението на човешкия род, което е много важно.

- Моите следващи въпроси са към журналиста Ашот Джазоян. Ако позволите, бих ви помолила за вашето мнение по някои теми от журналистиката. Как работите за модернизирането на Съюза на журналистите на Русия (СЖР) и как успявате да накарате младите колеги да намерят пътя към Съюза? Питам ви, защото неведнъж в разговор с руски млади журналисти съм чувала въпрос вместо отговор на мой зададен въпрос: „Защо ни е да членуваме в СЖР? Какво ни дава той?“

- Тук има двойно значение. От една страна, този въпрос за младите колеги е странен, след като казват, какво им дава този Съюз. Но на мен ми се струва, че и ние трябва да вървим към тях, да сме отворени към тях, защото днес, вие сигурно знаете, много актуална стана гражданската журналистика. Всеки, който има телефон, се е превърнал в блогър, човек, който непрекъснато публикува нещо в медийното пространство.

Стана така, че всеки един започна да формира общественото мнение. Това е много важен момент. Но главната разлика между тези хора и журналистите е, че журналистите носят отговорност за всяка своя публикация, за всяка своя написана дума. Журналистите са тази, които нещо са написали, заснели са, записали са и са се подписали под своя труд. За разлика от другите, които не носят такава отговорност.

Това е основната разлика между журналистиката и тези, които сублимират в социалните медии. Но аз имам усещането, че тях трябва също така да изслушваме и четем. Така да ги изслушваме, че и те да поискат да се присъединят към нас, да влязат в нашия Съюз, да разберат, че всяка история е много важна, щом си я създал за хората.

Талантът си личи в това КАК пишеш. Същото е и в документалното кино. Ако си насочил интереса към даден човек, то тази история трябва на сто процента да заинтересува, да развълнува и аудиторията.

Та затова аз си мисля, че и ние трябва да вървим към младите, да ги разбираме, да ги привличаме, да създаваме условия, за да поискат те да дойдат при нас.

- А как ще защитавате свободата на словото в условия, когато парите решават всичко? Особено в контекста на сегашната ситуация в Русия? Стана ли вече непривлекателна професията журналист с днешна дата във вашата страна? И ако да, то къде се крият причините за това?

- На първо място, и досега професията журналист в Русия е много актуална. В страната има 140 факултета по журналистика, а и кандидатите да следват тази специалност са много. Това от една страна. От друга страна, развитието на интернет и социалните мрежи промени това отношение и всеки един човек си мисли, че щом снима и пише в социалните мрежи, значи е журналист.

Бумът беше по време на ковида, когато всички бяхме затворени, и редакциите работеха на намален режим. Всеки се мислеше за журналист - пишеше и публикуваше в социалните медии. Въпреки промените, които настъпиха, аз съм сигурен, че професията журналист ще остане и ще оцелее.

Мнозина я смятат за втората или първата най-древна професия. Не знам дали е така, но знам, че тя ще се запази и ще остане, защото човек винаги трябва да получава информация. Най-важното е, че журналистът вече разбра, че векът на интернет е много мобилен и трябва да се бори кой първи ще достави дадена информация.

Днес професията еслята със занаята. Тоест, както действаш като професионален журналист, си длъжен и да оформяш труда си в подходяща форма, да си наясно с дизайн, с технологии, да ги прилагаш умело. Един човек прави всичко, за разлика от близкото минало, когато пращаха някъде репортера, а с него вървяха оператор и осветител. Сега един човек прави всичко – снима, пише, монтира и изпраща. Професията и занаятът се обединиха. Освен да пишеш и разказваш, трябва да умееш да редактираш, снимаш, монтираш – да правиш всичко сам. Професията започна да се променя.

- Смятат журналистиката и за четвъртата власт...

– Журналистиката винаги е била четвърта власт. Днес обаче от това е останало само една словесна фигура...

- Значи все пак е вярно, че парите решават всичко. Така ли?

- Парите винаги са решавали всичко, но журналистиката все пак е силна, защото най-важното е да се пише и казва истината и да се отразява реалността.

- Може ли „Диалогът на културите“ да даде урок на политиците, че понякога културната дипломация е по-полезна от войната?

- „Диалогът на културите“ винаги е по-важен, отколкото войната. Диалогът винаги е доминирал в обществото. А това е най-важното. Ако той бъде доминиращ, то ще доминира и просветителската мисъл. Хората ще се чуват помежду си, вместо да воюват.

Но какво е това култура? Ами това, което творят различните хора. Най-важното е, че трябва да уважаваме другия човек, който има различна от нашата култура. В чуждата култура няма нищо лошо. Тя просто е друга и е много важно да бъдем просветени, за да приемаме различното. Според мен това е основата на цялата история.

Да уважаваш другия човек – това е най-важното и в журналистиката. И ако това доминира в медийното пространство, разбираемо е, че просветителската мисъл също ще е доминираща. Хората, които са за диалог, уважават другите народи. Много е важно да не поставяш своята култура над тази на другите народи.

- Бихте ли споделили каква функция има медиаконгресът “Сдружение на журналистите”, чийто председател сте вие? Форумите, които организирате, на каква тема са посветени?

- Аз вече не съм председател, но това не е важно.

Преди 18 години директорът на „Ермитажа“ Михаил Пиотровски предложи да съберем младите журналисти в музея. Заедно с него провеждаме форум на младите автори, аниматори, фотографи, режисьори, кореспонденти - цялата млада интелигенция. Има и гости от различни страни.

Смятам, че новото поколение журналисти, тези, които скоро ще станат лидери на информационното пространство в своите страни, трябва да участват в тези срещи в „Ермитажа“, т. е. тяхната първа спирка в професията да е там. От стените в музея с тях ще са и световни шедьоври. Този разговор в „Диалога на културите“ се води вече повече от два века. Най-доброто място за него е между Рубенс и Пикасо. Така идва и просветителската мисъл, че ако има диалог, няма да има място за войни. Точното място за това е „Ермитажът“. Затова ние подкрепяме тази идея на Пиотровски и организираме „Диалог на културите“.

Между другото, гост на тази среща беше и Снежана Тодорова, която изнесе много интересен доклад, посветен на акад. Дмитрий Лихачов. Тя е завършила в Петербург. Съпругът й проф. Александър Федотов, когото, уви, загубихме, също е завършил Петербургския държавен университет. На него дипломата му е била връчен от Борис Поитровски, бащата на Михаил Пиотровски. По-късно проф. Федотов стана най-известният специалист по изтокознание в България. Ето, виждате ли, какво е това - диалогът на културите...

Затова ние смятаме, че е много важно да продължаваме тази линия, която заложи Пиотровски. На тази среща в „Ермитажа“ 50 автори от цял свят откриват своята изложба, други показват своите видео истории. Изобщо, провежда се един културен форум. И всичко това се ръководи от Михаил Пиотровски, а ние му помагаме да осъществи тази история.

- И в края на разговора ни ще ви върна към филмите, които правите. Оказа се, че ХХІ век не е само век на високите технологии, на изкуствения интелект, а и на войните. Бихте ли направили филми за войните на ХХІ век и ако да, какво бихте разказали в тях?

- Не бих могъл да снимам филми за войните, защото това не е моята тема. Има военни кореспонденти, които с това се занимават. Аз съм свикнал да снимам хора, които чувствам в дадена област. За да снимаш на военна тема, трябва да си в районите на военните действия. Трябва там да живееш, да разбираш какво става. Длъжен си да почувстваш мириса на барута, трябва да живееш в окопите. Има журналисти, които това правят у нас, те са сериозни военни кореспонденти. При тях се получава.

Това е много тежка тема. Известен ви е сигурно великият режисьор Роман Кармен, който засне филма „Неизвестната война“. Той е участвал в Испанската гражданска война, във Великата отечествена война. Гениален беше и Константин Симонов. Той беше един от най-добрите военни кореспонденти. Също бе участник във войната.

А аз свикнах да снимам такива теми, които чувствам.

- Не е ли странно все пак, че ХХІ век е на модерните технологии, а Земята се тресе от войни?

- Така е и това е сложна история. Разговорът на тази тема е труден и дълъг. С две думи не може да се обясни всичко, което се случва днес. Разговорът е труден, защото има и обида, и нарушаване на човешките права, има го и правото на по-силния. Има много въпроси…

Но всяка война завършва с мир и най-важното е да останем човеци.