Навършват се 80 години от рождението на проф. Тодор Петев, който беше декан на Факултета по журналистика и масова комуникация(ФЖМК) от 1993 до 1995 г. Почитта към него и неговото дело ще бъде и част от Академичното тържество, което организира ФЖМК съвместно със Съюза на българските журналисти(СБЖ) на 22 ноември от 16 ч в Аула Магна на факултета.

На него е посветен и материалът на колегата Антония Мечкова, публикуван в сайта Наборе.бг, който авторката любезно предостави и на сайта на СБЖ.

Ето и пълният текст на материала:

Спомен от снимка: Обичаше студентите си като деца

Разказват децата на проф. Тодор Петев, декан на Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски” през 1993-1995 г.

Антония Мечкова

Навършиха се 80 години от рождението на проф. Тодор Петев, декан на ФЖМК през 1993-1995 г. По-отдавнашните възпитаници на факултета го помнят още с изявите му във вестници и списания -  „Орбита“, „Поглед“, „Народна култура“, „Отечествен фронт“, „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Отечество“, „Български журналист“, „Век 21“, „Демокрация“, „Дневник“ и др. Доста от изданията отдавна ги няма, а репортерът – магистър от Техническия университет в столицата, през 1974 г. защитава дисертация в Института по социология на БАН и постъпва там като научен сътрудник. След две години започва хонорувана преподавателска дейност във ФЖМК на СУ  -  в началото със следдипломни специализанти по социология, после щатен преподавател, после декан на факултета. 

Нека да припомним и значими факти, с които остава на академичното поприще.

Проф. Тодор Петев е сред инициаторите за старта на специалност „Връзки с обществеността”, създател на Катедрата на ЮНЕСКО “Комуникация и връзки с обществеността” към ФЖМК и неин първи завеждащ, по-сетне - председател на новоучреденото Българско дружество по връзки с обществеността (БДВО), има широка международна дейност.

И ето какво разказват за него децата му – Тодор Петев –младши, преподавател в НБУ, и Елена Петева – художник и преподавател в САЩ.

Баща ми, удивлява се Тодор Петев-син, изпитваше границите на тялото и ума си, винаги жаден за следващото предизвикателство и винаги воден от любопитство и желание да общува и споделя с другите. У дома често ни изненадваше с нова история за приключение, което някога му се е случило. Те не се изчерпваха и не се повтаряха. Умел разказвач, той провокираше и оставяше много да бъде довършено от въображението на слушателя... Изглежда,

 още от малък е бил привлечен от експеримента,

 от границите на възможното, от приключението. Веднъж разказа случка почти невероятна, но истинска. Като момченце, израснало в малък град – Пордим, явно е бил очарован от най-високата точка – камбанарията на местната църква. Въоръжен с голям чадър и безразсъдно увлечен от тръпката на самата идея, а може би и като проверка на гравитацията, се изкачил на върха на камбанарията и... скок.

Аромат на лула, тракане на клавишите на пишеща машина (по-късно на компютър) и бюро с купчини от листове хартии. Бъдещи книги, статии, доклади, дисертации… Така е запомнила дъщерята Елена обстановката, в която работи проф. Петев. И подчертава: Обичаше студентите си като свои деца и беше напълно отдаден на работата си – с дар слово, чар, хъс, инициатива, чувство за хумор и невероятно богатство от информация, знания и истории, които споделяше с щедрост и всеотдаденост. Преподаваше до последно и когато си отиде, а и досега неговите студенти и колеги неизменно си спомнят какъв невероятен човек беше и колко високо ценят следата, която остави във всички нас.

Синът поставя ударение другаде: В София състезателното колоездене става начин за изява, в който баща ми постоянно гони ръба на възможното, борейки се както с времето, така и със съперниците. Това му носи бронзов медал на републиканско първенство. Веднъж, когато карах колело на колодрума в парка, татко ми показа стръмния вираж, където на тренировка педалът му се закачил в пистата и той политнал с главата надолу и напред. Заедно с фланелката му се свлякла и голяма част от кожата. Останалото си го представях всеки път, когато ходех да карам колело, признава синът

Елена Петева характеризира баща си иначе: Той обичаше живота, семейството и приятелите си. Винаги празнувахме пищно, с много възрастни и деца вкъщи. Организираше Заговезни с импровизирани театри с маски и костюми, обикаляхме квартала с динени фенери, а Коледата винаги беше вълшебна...

Полетът с чадър на малкото момче не ще да е бил съвсем случаен, според Петев-младши. Обиколката на Юрий Гагарин около земята през 1961 г. запалва неугасим огън в баща му. Светът се е разширил неимоверно! Свидетелство за този ентусиазъм са многобройните издания научна фантастика в домашната библиотека.

Проф. Петев постъпва на първата си работа като репортер във в. „Орбита“, там отразява предизвикателствата на космическата ера и особено мисиите „Аполо“. Спомням си разказите за вълнението, обзело баща ми, казва синът, като научил за първото кацане на Луната. Сякаш самият той е бил част от това пътуване. Вкъщи все още пазят дебела папка, в която редом с неговите публикации, има изрезки от съветската преса, отразяващи мисиите на „Аполо“. Тогава, когато не е имало достъп до англоезични периодични издания... Но в руските публикации прави впечатление споделеният ентусиазъм за постиженията на американските космонавти. По време на Студената война!  

Интересите на баща ми, продължава Петев-син, към технологиите и Космоса и към нарастващата роля на медиите се пресичат във формиране на общественото разбиране и отношение. През 1979 г., когато Георги Иванов лети в Космоса,

 баща ми е част от екип социолози,

 проучващ в реално време въздействието на историческия полет върху общественото възприемане. Разбира се, освен академично, неговото отношение е и много лично – сякаш кулминацията на собствената му страст към проучване и преживяване на граничното се е сляла със заобикалящия го свят.

Фотография на идното време

 Снимките и умилителният спомен на деца и внуци са едно, а интервюто – друго. Та нека обърнем фотографиите от семейния амбум в сегашно и даже в бъдеще време, с въпроси. 

За своя път Тодор Петев-младши споделя: След 2 години в СУ „Св. Климент Охридски“, през ранните деветдесет продължава образованието си по философия в малък американски университет на Западния бряг.  Продължава да изучава изкуствознание в САЩ, специализира история на книжната илюстрация през Средновековието и Ренесанса. В музея Метрополитън в Ню Йорк, където работи, се запознава с бъдещата си съпруга и след известно време решават пробно да се прехвърлят в България. От 11 години сме си тук, подчертава Петев–син. Една от централните теми на изследователската и преподавателската ми работа е свързана с културното наследство и начините, по които бихме могли да скъсим дистанцията и да потърсим актуални и значими връзки между публиката тук и сега и времето и мястото на артефактите. Преподава изкуствознание и различни музейни дисциплини в НБУ. 

 - Българинът интересува ли се от история и старини?

  - Да и това е донякъде така, защото имаме толкова много, те са част от нашия живот. Но въпросът може да се зададе и по друг начин – как се интересува българинът от миналото? Как се свързва с него? На какъв език говори наследството на съвременниците – на езика на едно рефлективно самосъзнание или на езика на идеологията, на езика на повърхностните факти, където по-дълбокото разбиране на значението и връзките със славни, срамни или трагични моменти от нашата история се загубва. Ключово място в изграждането на богато и постоянно търсещо и осмислящо съзнание имат училищата, музеите, медиите. Може да се запитаме каква е тяхната роля в изграждането на интереса на българина към миналото.

- Според теб, какво би трябвало да запазим в семейната памет и архива за бащите и дедите си? Албум стига ли в дигиталния свят?

- Колкото и да съм пристрастен към предметния свят отпреди години и векове – артефактите и реликвите от отминали култури, винаги се интересувам от човешкото измерение – защо са създадени, как са използвани, как са достигнали до нас, за какво ги използваме ние, макар и запечатани във витрините на някой музей. За какво биха ги използвали бъдещите поколения… Музеите са средата, в която се предават ценностите на дедите, културната памет. Но в наше време те трябва не да са мавзолеи, а живи пространства, в които се преосмисля миналото, за да стане наследство.

Семейната култура е производна на обществената среда и забележимото и значимото присъствието на наследството в нея. С дигитализацията на пръв поглед се опитваме да запечатваме много повече от моментите днес и това в редица случаи са мимолетни впечатления, създадени спонтанно с не особено дълбоки намерения, та те се създават, консумират и обезсмислят бързо. Снимките в миналото са привидно подобни на дигиталните впечатления, но на практика се правят в съвсем различни условия и намерения – много от тях като че ли нямат същата спонтанност, но пък имат изключителност и някаква трайност на присъствието.

- Е, как да направим семейния музей или архив живи за децата и внуците, за да не заприлича нашият дом на антиквариат с ненужни спомени?

- Ха-ха... Има такава опасност, особено ако човек е преподавател като мен. Аз вярвам в силата на предметите като дидактически пособия, не като фетиши. Но за да мога да ги използвам за различни контексти, уроци с малки деца или студенти, ми трябват най-различни предмети… У нас е малко като музей или по-скоро като вехтошарник. А що се отнася до родовата памет, тя оживява най-добре в контекста на живото общуване между поколенията. Като тук, разбира се, място имат и предметите.  Преди години преподавах история в частно училище в София. Едно от занятията ни бе децата да донесат в клас семейна реликва. Техните другарчета трябваше да разгледат  предмета и да предположат защо е придобил такова значение за семейството. Едва после детето споделяше историята, свързана с предмета. Малките трябваше да интервюират най-старите у дома и направят родословно дърво. Отзвукът беше невероятен – получихме благодарствени обаждания от баби и дядовци, че дори пра-баби и пра-дядовци. Ако сега преподавах в този клас, сигурно щях да включа по някакъв начин и дигиталното като съвременен начин за документиране, че дори и създаване на спомени.

- Видял си колко е бил труден пътят на проф. Петев от журналист до университетски преподавател, но си избрал и ти да вървиш в тази посока? Как стана?

- Не съм си давал сметка за трудностите на баща ми по професионалния път в онези времена. Той не се оплакваше, макар да усещахме, че има неща, които го тормозят. В основата на преподаването е ефективната комуникация, но не просто на факти и сготвени познания, а по-скоро в изграждането на мисловни умения, формиране на изследователски задачи и подкрепата на учащите по пътя към познанието. Това е нещо, което ме влече от ранни години. Предизвикателствата днес, разбира се, са по-различни.   

- Би ли се радвал или ще се тревожиш, ако близки деца изберат същия път?

- Бих се радвал всеки да има възможност да избере пътя, по който ще се чувства най-удовлетворен. 

- Един доста деликатен въпрос във време, когато има и много бедни, и много заможни. В памет на проф. Тодор Петев-старши вашето семейство учреди годишна стипендия за студент. Би ли разказал за нея, понеже сега това не е широка практика у нас, повече се разчита на държавно подпомагане.

 - Да, така е. През последните години с майка ми и сестра ми решихме да подкрепим годишната инициативата на Българското дружество за връзки с обществеността за награда на студентско есе по актуална тема, свързана с връзките с обществеността. Така семейството създаде отделна скромна награда (не стипендия) на името на проф. Петев за същия конкурс. Даваме си сметка, че пътят към професионализма и дълбокото познание е дълъг и изпълнен с много предизвикателства, неудачи, както и с редица „малки победи“. Решихме, че би било съвсем в духа и ценностите на проф. Петев  да подпомогнем студентите, които искат да тръгнат по този път.   

- Възможен ли е музей не само за миналото, а на мечтите – и сбъднати, и несбъднати?

- Музей на мечтите? Интересна идея. Музеят отдавна не е място само на миналото. То е място за лични и социални преживявания, за срещи между хора от различни културни среди и поколения. Съвсем логично е тук да бъдат представяни, споделяни и сътворявани мечти.  Ще използвам този въпрос като задание към студентите си в курса „Художественият музей като социално средище“ в НБУ и след няколко седмици ще мога да споделя отговорите.