Проф. Здравка Константинова произнесе слово на Академичното тържество по случай 50 години от създаването на Факултета по журналистика и масова комуникация и 180 години от началото на българската журналистика.

Ето и пълния текст на словото на проф. Здравка Константинова

 

Здравейте, колеги и гости,

Дали са 180 години от началото на българската журналистика или по-точно са 182? Всъщност са 182 години, защото през 1842–ра Константин Фотинов поставя началото на българската периодика с модерен подход – издава илюстрована пробна книжка на първото ни периодично издание сп. „Любословие“: в 32 страници малък формат, с програмна статия – манифест, характерни публикации. С тази пробна книжка Фотинов обикаля български земи, търси спомоществователи, проучва интересите на любочитателите, както ги нарича. От 1844-та до 1846-та в Смирна, днешния Измир, „Любословие“ излиза в 24 книжки. Родолюбиво, енциклопедично, нравствено-поучително, с любознателна толерантност. „Болгаре, благочестиви и православни, до кога ще спавате на той далбокий сон, без учения же и неведения?“

В първия ни вестник „Българский орел“, литнал от Лайпциг през 1846-та, Иван Богоров също бие камбаната: „И ми българете, трябва да започнем да ся усещами като народ, който има същите правди с другите европски народи! Ми трябва да държим здраво язикът и вярата си!“

През 2025-та Българското национално радио ще чества 90 години. Дали са 90 или са 95? По-уместно е да са 95 – така се подчертава важността на появата и заякването му като обществена медия. Защото първото българско радио е дело на обществена организация – „Родно радио“, първият съюз на радиолюбителите в страната ни – сред основателите на който са изтъкнати творци, инженери, общественици. „Родно радио“ предава от 1930 до 1935-та. На 25 януари 1935-та цар Борис Трети подписва указ с одобрение на Наредба–закон, по силата на която радиото става държавно. Тя е публикувана в „Държавен вестник“ на 31 януари 1935-та.

През 2002-ра, при министърпредседателстването на Симеон Сакскобргготски, в Българското национално радио решават юбилейните чествания да се отброяват от подписа на цар Борис и за рожден ден на БНР е обявен 25 януари 1935-та.

Във Факултета по журналистика и масова комуникация има Музейна експозиция за история на радиото, би могло да има и музейна експозиция за история на периодичния ни печат. Тук би могъл да се създаде и виртуален музей на телевизията ни – вече се реализира четиритомна история на телевизията в България. Паметта на българската журналистика и на Факултета по традиция се тачи в учебния процес и с празници, продукции: текстове, конференции, сборници, предавания, филми.

Настоящото честване на 65 години Българска национална телевизия акцентира върху ценности. Усетеният глад в аудиторията за ценности се захранва и чрез исторически саморефлексии на медиите. Трилогията, посветена на 125-годишнината на БТА, се вписва в динамичната й политика за разширяване на информиран мисловен хоризонт.

Съюзът на българските журналисти не само юбилейно във връзка със 130-годишнината на организираното журналистическо движение в България, почита паметта на бележити предходници, насърчава с награди съвременници. В приемстеност и на идеи, ратувани още от Първия събор на българските журналисти и писатели през 1894-та: за нравствено и материално повдигане на българската журналистика. Този събор приема резолюция срещу правителствените субсидии за вестниците в защита на независимостта им и ограничаване на корупцията. Показателно е, че идеята за сдружаване на българските журналисти за първи път е лансирана през 1879-та, наскоро след възстановяването на третата българска държава.

Глад за ценности се усеща и в студентите от нашия Факултет. Този глад за ценности го има в различни времена, още от прохождането на специалността „Журналистика“ през 1952-ра. Той е утоляван и с градивното от история на българската журналистика. В нея студенти откриват съзидателни каузи във възходите: например във възрожденския й преддържавен строеж, в ролята й на модернизационен авангард, в саможертвено отстояване на човещината и свободата на словото. Редакции на вестници и списания са гравитационни полета за гражданско съзряване и действие. Поучителни са и паденията, но юбилейно ще ги свия до късогледство, поддакване на властта, меркантилизъм.

Уроците по майсторство започват още със старобългарската публицистика, която изисква: много ум в малко реч. Особено интересни са случаите, които разкриват възможностите на журналистиката да разпъва ограничения, да надмогва прегради. Но майсторите в професията са и силни характери. С неизбежни челни сблъсъци, някои от които убиват.

Пророческото слово на Христо Ботев го упътва към Голготата, за да вгради себе си в така необходимия за всеки народ пантеон: „...в освобожденната и това слово ще бъде драгоценно не само за мен, но и за всички българи [...] Бързайте да запишете имената си в историята на нашето Освобождение.“

Ботев би трябвало да се чете във всякостите на времената, пък и на възрастите. Днес у Ботев аз виждам свободата като манталитет и манталитетът като несвобода.

Ботевият вестник „Знаме“, юни 1875-та: „Свещената борба за нашата свобода се заключава в силата на нашите мишци“. Но стане ли дума за манталитета като несвобода – достатъчно е да се навлезе в тъмните ъгли на народопсихологията и Ботев открива: „българинът е роб на самия себе си“.

„...Виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месецът за рогата!“

„...трепериме и сечеме журнални, литературни и политически клинци...“

„...Друго не може да процветава, освен политическа лъжа, литературна подлост, дипломатическо раболепие и сякакви други верноподанически добродетели.“

„...множество журнални шарлатани...“, „...за назе е чудно и даже срамотно това, дето между нашите журналисти и така наречените патриоти са се появили и такива сакати мозъци, които са готови да обърнат историята...“

„...разноцвена, но едномисляща журналистика, която вади своите новини от калта...“

„...защо и за кого аз пиша? Каква полза принасят моите разсъждения на нашият

безчувствен народ?“

„Българският народ умее да търпи...“

„Но нашите българи търпят, търпят като добитъци!“

Катарзисът на публицистичното слово оттласква Ботев от човешката мизерия – на бита и на духа: „Нашият робски народ има неизчерпаем източник живи сили.“

Сред източниците на живи сили е и университетското знание. Случайно ли бе замъглена в мейнстрийма по света и у нас перспективата за общество на знанието?

Струва ми се, че разгръщането на образователната функция на медииите ще разшири пространствата на онзи вид публицистика, чиито ресурс в голямата си част е университетски. В тази перспектива Университетът и журналистиката взаимно ще преусилват своята хуманна мощ. Защото във фундамента на всички градива е хуманизмът. В противовес на перспектива за поскапитализъм с постхуманизъм. Добре, че все още изкуственият интелект не се е промушил за журналистическа награда у нас, както се случи с награди за поезия. В такава ситуация един от шансовете журналистиката да не бъде преформатирана в постжурналистика е да бъде журналистика на съпротивата.

Във вестника си с название–програма „Нова България“, така нужната ни и днес нова България, Христо Ботев прокламира: „Журналистиката е едно от първите средства за революцията.“