Известният журналист международник и хуманитарен дипломат Енчо Господинов написа специално за сайта на СБЖ анализа си за грандиозното телевизионно отразяване на встъпването в длъжност на новия американски президент Доналд Тръмп, както и за посланията, които пристигнаха от Капитолийския хълм..

ШАПКАТА НА МЕЛАНИЯ И НОВИЯТ КАДАСТЪР НА СВЕТА

Отблясъци от синия екран след грандиозното отразяване на встъпването в длъжност на Доналд Тръмп

Енчо ГОСПОДИНОВ

ПОВОДЪТ беше великолепен, сюжетът също, а персонажите - неотразими. Дори по холивудските мащаби сиянието и магнетизмът на това събитие беше толкова неустоимо и пълно със съблазън, че човек не знаеше върху коя програма да се съсредоточи.

Аз лично бях между шест от многото: CNN, BBC, France 24 и нашите три основни канала, всичките с екипи, предаващи директно от Вашингтон, и с тълпи експерти и коментатори  в студиата си. Тази лавина до голяма степен смаза като валяк естественото желание на мнозина да оцелеят, докато търсят начин да разберат какво всъщност става в Белия дом и на Капитолийския хълм.

Трябва да се признае, че отразяването на едно подобно събитие е изключително трудно, пълно с подводни камъни и допълнително усложнено от „странични фактори”, като например редакционната политика и съобразяването с „официалната линия отгоре”. Последната не винаги се налага открито и директно, но всеки екип в общи линии знае правилата на играта и се опитва да плува като между онези две Омирови скали – Сцила и Харибда. Малко вляво или 5 сантиметра вдясно – и може да ядосаш я редактора, я някой партиен пълководец, я посолството на Бурунди.

Бурунди е приятелска страна и заради азбучния ред стои до нас в залата на Общото събрание на ООН в Ню Йорк край Ийст ривър. Това е между другото.

В баталии като тази, където дълбочината се крие под широчината на събитието, не винаги е лесно да уцелиш точната комбинация между съставките на крайния продукт: колко информация да се даде, кога точно, кога да се поръси с малко пикантни подробности и кога да се сервира нещо сериозно и неизбежно.

От една страна, имате необикновен персонаж като Тръмп, нестандартен и непредсказуем политик, който предлага брутално нов кадастрален план на света, засягащ на първо време Канада, Панама и Датско-гренландските владения. А от друга страна, имате дезориентирани зрители и домашно отгледани визионери от Шолц до кадрите на ГЕРБ, от Стармър до ДБ-то, и от Фрау Урсула до Костадин. И всеки от тях иска да ви обясни също кой е Тръмп.

Тогава на помощ идва изящната шапка на Мелания.

Тя е като тази на стария каубой Клинт Ийстууд: елегантна и вечна, вдъхваща доверие след няколко изстрела с „Колта” и отвличаща вниманието на публиката от деликатния и дълбок кадастрален разговор.

Като млад репортер в някогашния „ПОГЛЕД” бях научил, че неустоимата Ориана Фалачи се готви 6 месеца за всяко едно от прочутите си интервюта с Историята. Така старата лисица Хенри Кисинджър, вечна му памет, попадна в капана ѝ и съжаляваше до края на живота си, че се е срещнал с нея. Защото още преди да се  здрависа с него, Ориана знаеше толкова много за персонажа си, колкото самият той не знаеше за себе си. От Аятолах Хомейни до Алън Дълес и от самотния Ясер Арафат до пустинния лъв Муамар Кадафи – всички бяха успешно оплетени в мрежата на въпросите й.

Но днешните телевизионни звезди нямат този луксозен резерв от време. Особено нашите. Беднотията не е най-добрият съюзник на журналистиката, така както икономията често е майка на мизерията. В тoва отношение гиганти като CBS, NBC, BBC и дори France 24 имат предимството да разполагат със солидни екипи от постоянни кореспонденти „на терен”, подкрепени с още по-солидни бюджети. 

В нашия случай нещата са по-сложни: все трябва да правим повече с по-малко… Питайте колегите от Националното радио…Как да не компенсираш с шапката на Мелания, когато не ти стигат сили и средства за „кадастъра”?

Понякога и темата за времето, тази натрапчива параноя на англосаксонците, може да дойде на помощ, ако нямате желание да говорите за феномени като деликатното, но все по-осезаемо в нашия ефир „обръщане на палачинката“ (извинете за конотацията на израза....) у редица прочути коментатори, асорти бивши посланици и външно-ориентирани министри, както и обикновени селкори. Разбираемо е: как да обясниш на драгите зрители, че на бърза ръка едни ценности от Атлантическия океан се прехвърлят към Тихия? Как пъстротата на дъгата от планетата LGBT+++ постепенно избледнява и може даже да отпадне от училищата и от армията? Как да кажеш, че мигрантите не винаги носят икономическа изгода, планирана от Мути, а създават страшни проблеми? Престъпност, бандитизъм, наркотрафик, промяна на демографско-етническо-религиозната тъкан на едно общество, което е ядосано. А може да ядосаш и Брюксел? 

Даже нещо още по-предизвикателно идва с речта на новия президент-булдозер. Освен собствената си страна той дори не спомена и добрата стара Англия, прародината, sort of... Нито НАТО, нито съюзниците храбри. Това не остана незабелязано от нашите репортери, ех-министри и амбасдадори и други студийни експерти. Само Китай е удостоен с вниманието му. Интересно защо? Един перчемлия блогър казва, че това май било заради тревогата в Америка за бъдещето на уйгурите.

Тогава на помощ дойде темата за времето. Студ е обхванал Америка. Между минус 6-10 градуса. Не по Фаренхайт, естествено, като в оня филм на Трюфо. Зъзнем всички, Путин не дава газ, имало ембарго... Но тук няма да задълбаваме. Просто обясняваме 50-60 пъти защо Ръкополагането на президента се мести вътре в Ротондата на завет. А не по причини за сигурност, както каза един експерт. Да не гръмне пак някой от покрива. Не само Карлсон е там... 

Както казва моят любим коментатор и ех-БиБиСи колега Джеръми Паксман в книгата си „АНГЛИЧАНИТЕ: портрет на един народ“, времето е най-голямата обсесия на Албион. И цитира Доктор Джонсън: „Когато двама англичани се срещнат, първо започват да гворят за времето“.  После се позовава  и на  Джордж Акселрод: „В Англия не престават да говорят за времето. А всъщност на никой не му пука какво е“. И накрая Паксман обобщава саркастично, че самият шеф на метеоролозите се дразнел, когато неговите хора казвали по телевизията, че промените във времето щели да настъпят чак след 5 дни. Той искал това да стане веднага, иначе изпадал в депресия. „Ето защо англичаните се оплакват от метеоролозите. Дълбоко в себе си те обичат да бъдат изненадвани от времето.“

Предполагам, че вследствие на Глобализацията днес вече и ние сме повече англосаксонци, отколкото пустите клисурци и панагюрци – донски казаци от онази песен.

Навремето американският репортер-фурия Джон Рийд описа как руската Октомврийска революция променила света за 10 дни. Ако беше жив днес Арт Бъкуалд, най-големият присмехулнк в американската журналистика след Марк Твен, вероятно щеше да напише в колонката си във „Вашингтон пост“, че хвърляйки камък в световното блато, Тръмп иска да промени света с реч от 23 минути. Това затрудни както американските коментатори, така и онези от останалия все още непроменен свят, които искаха да обяснят как точно ще стане това. Докато те търсеха правилните думи, Тръмп набързо подписа 70-80 указа за имиграцията и охраната на южната граница, за Световната здравна организация и ролята ѝ, заедно с тази на Д-р Фаучи по време на един вирус с корона, за който все още милиони хора не знаят на кого да вярват... И Парижкото споразумение за климата не беше подминато от писалката на Русия ураган. Непосилно беше да се обхване необхватната тематична палитра от кореспондентите и студийните магьосници: особено в случаите, когато една от тях се прехвърляше от канал на канал... 

Напълно възможно е в такива моменти някой по-разглезен от аудиторията да е казал: ех, защо сега не е тук Д-р Николай Михайлов да коментира? Или Проф. Иво Христов? Или Любомир Кючуков? Или колегите Симеон Гаспаров и Огнян Дъскарев, познаващи в детайли живота в САЩ. Или някой професор по Американска история?  Да се смени малко гледната точка? Да „разцъфнат сто цветя“ в журналистиката, както някога казваха китайците, ако леко ги перифразираме...

Апропо, историкът Джон Мийчъм каза по американската NBC news, че Тръмп е предложил „най-разединяващия спектакъл в цялата американска история.“ Нещо подобно имаше и в коментара на Асошиейтед прес: „Обикновено встъпването в длъжност на президента у нас символизира традициите, които обединяват американците. Но отразяването на това събитие днес (20 януари '25) от основните ни медии напомни какво ни разделя.“

И от друг ракурс, с интересен нюанс: Нора О'Донъл показа в CBS „необикновения за подобен случай факт колко много от присъстващите гости скачат на крака да аплодират Тръмп след думите му, че наследява една слаба държава... И всички видяха, че нито един от бившите президенти не стана да ръкопляска (на Тръмп) по време на цялата му реч.“ Може би най-силни бяха думите на консервативния коментатор на CNN Скот Дженингс, който не само оцени речта на Тръмп като „забележителна, но и се наслади на шанса да обвини гангстерите право в лицата им, имайки предвид Байдън и кликата му“. 

Не е много мила тази оценка. Каквото му е на сърцето, това му е и на устата на коментатора. Ще отдадем дължимото на Първата поправка към Американската конституция. У нас тя е малко апокрифна като есето за Левски на Желю Желев преди повече от 30 години. Ако гледаме какво става по пътищата и по улиците у нас, като че ли сме по-привързани към Втората поправка на американската Конституция, както може би е искал да отбележи и някой от нашите кореспонденти... Тя не се отнася до свободата на словото и т.н., а позволява да се въоръжаваме до зъби. И да се избиваме взаимно, пак като братята от Потомак до Мисисипи и от Охайо до Батън Руж.

Не знам дали президентът Тръмп ще спечели Нобел за мир, ако спре касапниците в Украйна и Газа. Но ако поне намали вътрешноамериканските стрелкови занятия по училища и университети, ще заслужи много повече от пътуване до Осло... 

Церемонията беше възхитителна. Така ми казаха и от 6-те телевизии, които гледах в тази дълга Американска нощ. Тръмп успя да покори много сърца. Чух, че даже и Кирчо бил там – със или без покана. „Единственото, което енергичният Тръмп не успя тази вечер, каза една нахакана репортерка от BBC – бе да целуне възхитителната си съпруга Мелания. Широкополата ѝ шапка му позволи да докосне с устни само въздуха до бузата й.“

Така или иначе, Златната ера на Америка започна от тази нощ, увери ни лично президентът. Не съм сигурен дали същото важи и за журналстиката... А и разговорът за Кадастъра тепърва започва.