Поредната трета книга на Ваньо Стоилов, озаглавена „Ноти от мелодията на живота“, е поводът колегата Антония Мечкова да ни разкаже за нея.

Ето и пълния текст, написан от Антония Мечкова за сайта Наборе.бг:

Моят колега Ваньо Стоилов, кореспондент на в. „24 часа” от Стара Загора, издаде трета по ред книга, тя е с интервюта от  репортерстването му през последните четири десетилетия. Аз го помня от студенските години и професионалните прощъпулници в различна тематика, а сега държа в ръце сборници с негови творби и си признавам: тежат. Признание с усмивка, ама и насериозно си струва да бъдат разгърнати „Милиони стъпала към Бога”, „Сплав човешка” и най-новата му книга, „Ноти от мелодията на живота”.

Самият автор се шегува, че в подбора на истории е следвал ритъма на известното предаване на БНР „Спорт и музика”, публикациите са най-вече за прочути наши спортисти и дейци на културата. Така си е, над 40 души, които анализират пътя на съвременна България по своему – и с успехите, и с разочарованията в личното си житие-битие. Изборът връща в настоящето не само героите, а и различни периодични издания, колеги, така че си е панорама на нашия занаят, макар лидерството на „24 часа” да е безспорно

Всъщност, какъв е смисълът да „пускаме” на бис стари ленти и публикации, само заради его ли го прави авторът? Не, не е от его, магнетофонните записи на бис понякога са безценни. Да го повторим и за използвания в книгата илюстративен материал! Ваньо Стоилов е събрал стотици снимки от семейни и обществени архиви, портрети от майстори фотографи. Едни от събеседниците му вече не са между нас, втори са приключили със завидната си кариера, трети са запазили човешкото си достойнство, макар че животът ги е подмятал насам-натам, и то немилостиво. От състезателната кариера - до пазарски сергии и платени паркинги, из училища и заводи, в други сфери...

Не знам дали Ваньо Стоилов би признал кои събеседници обича най-силно. Според мен обаче най-пълен е портретът на астралния ни близнак (16.02)  Ибряма. Десет са публикациите за Иво Папазов, 54 фотоси от живота с кларинет в ръка. Трябва да се каже – не всички са „политкоректни”, но са истината за Ибряма: ” Това Хапаз, откъдето тръгва фамилията ми, всъщност е прякор – на турски хапаз означава голяма буца от кал и камъни, каквито има по нивите с тютюн в Кърджалийско. А татко е роден тъкмо на нивата, сред такива буци, хапази. И когато по време на възродителния процес трябваше да сменя името си, избрах Папазов, поне нещо да остане от татковото Хапазов. От Ибрям Хапазов по принуда станах Иво Папазов. Но аз се отплеснах. Исках да кажа, че като талант от дете съм на сцената, от 7-8 –годишен. Дори съм се напишквал там от притеснение… сега, 55 години по-късно хич не ми се връща назад”.

Е, в тези тежки словесни буци от цитираното интервю, както и във всички останали от сборника, е опазен спомен, живо минало. Да, него го има в учебниците по история, парцелирано, периодизирано, приоритизирано и пр. минало, но думите на виртуоза на кларинета са незаменимо свидетелство за времето и за човека. Същият, който признава:”Композирам си постоянно. И да не искам, то главата ми си композира, работи. Не записвам нищо на хартия – чета ги нотите, но не се занимавам с тях, слухар го карам. А и нали знаеш, то мислиш едно, съвсем друго се случва, когато репетираме…”.

Така по спомен или на живо се срещаме с Хасан Чинчири, Митко Димитров-Пайнера, Анна Томова-Синтова, Веселина Кацарова, Елисавета Багряна, Ваня Цветкова, Маргарита Димитрова, Иван Караиванов-Том Джоунс, Михаил Кочев, безръката Върбинка Димитрова, чиято съдба е невероятна победа на борбения човешки дух. Ваньо Стоилов е извадил съкровеното от болките и вълненията на много хора, но ще цитирам разговора му с Емил Димитров:

 „ -Все още ли търсиш истината? И какво е тя за теб?

 - Ами истината е, че сме в момента заедно на една маса...

 - Всичко друго е...

  - Всичко е утре. Утре!”  Точно към нашето утре е насочен сборникът, той показва убедително защо интервюираните творци имат място с приноса и житейските си принципи и в тяхното време, и в дните на идни българи, защо неща от вчера и днес ще се оказват ценни утре

Нека бъдем справедливи и към втората, вероятно по-голяма част от героите в „Ноти от мелодията на живота”. Това са спортисти, които са прославили своя край, но и България било на стадион, било на тепих, ринг или писта, които са се доказали в оспорвани състезания и като треньори. Тук трябва да се открои географското пристрастие „всичко е „Берое”, както казва събеседник на Ваньо Стоилов. То би могло да бъде признание на запалянко, а на мен ми се струва, че прочитът е друг – играчът или треньорът се посвещава на отбора си докрай. Такива примери в книгата – бол. Мен ме впечатли голмайторът на „Берое” за всички времена Петко Петков. Когато журналистът прави интервюто с него, Петко Петков е продал каквото имал, за да изгради футболната си школа за деца, нали винаги е вярвал, че може и да има нещо вродено в човека, но трябва да се развива, само с едни крака не става. За себе си Петков казва :”не съм бил някакъв режимлия, та чак вода да не пия. И цигари съм палил, но трябва да имаш мярка кое кога и до колко е позволено.”  Така история след история за беройци и техните фенове се създава колективен портрет на спортната Стара Загора

Не за баланс, а по съвест авторът е избрал и събеседници от други краища на България. Ето какво разказва железният защитник Николай Арабов (сливналия), играл 4 пъти срещу Мишел Платини:”Мога да кажа, че с него сме приятели. Беше един от най-големите на терена, срещу които съм излизал. С него си говорехме на италиански, защото аз знам италиански. Е, не много, защото все пак сме противници... Но винаги отивах да ги разтърва, ако някой от нашите се опита да му посегне, ако усещах, че ще има искри, не исках караници по време на мач, не исках обиди. Помня, когато победихме неговата Франция с 2:0 в София през май 1985 г. След мача при него отива Наско Сираков, за да си разменят фланелките, но той му отказва с думите:”Не, номер 3, Арабов”.

Това с разменените фланелки е любопитен ракурс в книгата, доста футболисти имат своя история, стане ли дума за безценните им трофеи -  опазени, подарени, изчезнали.... Разказвайки за своя професионален път, те се докосват до известни и неизвестни „завери” за мачове, до деликатни за публиката отношения между спортисти, треньори, спонсори, властници. Няма как да опиша всичката пикантерия, която за млади фенове би звучала като анекдот от далечни времена. Но един от героите, Атанас Атанасов-Кеби, е направо невероятен, признавайки какви „номера” е спретвал и извън терена.

Накрая ще спомена чирпанския Омир Дядо Вичо Бончев от село Спасово. Знаел наизуст над 800 песни, а през 1951 г.  в Съюза на българските писатели го приели, без да е написал и ред. С кеменчето (гъдулката) този народен талант напомня и щрих от историята на българската журналистика – т.нар. пян вестник. Нали преди над 18 десетилетия самоуки певци и свирачи разнасят новини от село на село, а после в Смирна (Измир)се появява първото наше списание „Любословие”. И така -  чак до днес с многобройни ни радиа, телевизии, сайтове и вече тук-таме хартиени периодични издания. Но и с журналисти, които правят от многолетните си професионални усилия книги-летопис...

М.Л.