Сайтът на СБЖ представя изказвания на журналисти, направени по време на проведена на 12 март т. г. съвместно от Съвета за електронни медии и Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ дискусия на тема „Войни и конфликти, медии и общество“. Днес публикуваме изказването на отразявалия много войни и конфликти журналист от в. „24 часа“ Георги Милков.

Георги Милков започна с припомняне на Херодот, който цитира цар Крез така: „Кой безумец би поискал война, в която бащите погребват синовете си, вместо мир, в който синовете погребват бащите си“.

По-нататък Георги Милков продължи:

„Войната е ирационално нещо. Всички са съгласни. Но тъй като тук повечето сме журналисти и говорим за отразяването на войни, нека се съгласим и с това, че отразяването на една война е още по-ирационално нещо. Особено в последните години, когато технологиите промениха всичко. Не само начина на водене на войни, но и тяхното отразяване.

Няма да теоретизирам излишно. Това, което ще ви кажа, изхожда от опита ми като кореспондент в Афганистан през 2001 г. Няма да споменавам делото в Либия, защото там, макар да се водеше истинска война, но това бе война в кавички... По-скоро се базирам на опита си от Близкия изток, от войните в Судан в 2006-2016 г., Дарфур. От една забравена война между Мароко и Фронта „ПОЛИСАРИО“ в пясъците на пустинята Сахара. И още от няколко други конфликта.

Бил съм на тези места като кореспондент на медия, за която ще кажа все пак, че си е позволявала да отделя огромни количества средства, благодарение които аз и моите колеги, разбира се, да можем да предаваме оттам своите кореспонденции. Говоря за вестник „24 часа“.“

Георги Милков откликна и на инициатива, споделена от ректора на СУ проф. Георги Вълчев в приветствените му думи към дискусията „Войни и конфликти, медии и общество“, а именно: ФЖМК в СУ и НВУ „В. Левски“ във Велико Търново съвместно да подготвят магистърска програма по подготовка на военни кореспонденти. Милков посочи:

„Похвална е, господин ректоре, идеята ви за специализация за военни кореспонденти, но всички, които сме се занимавли с това, знаем най-вече, че освен уменията, технологиите, специфичните знания на терен, за практикуването на такава специфична работа най-вече се изискват и пари, които не съм сигурен в момента доколко редакциите не само в България са склонни да отделят.

Военното кореспондентство е може би най-скъпата журналистика. Пращаш човек, за който поемаш не просто командировъчните му, дневни и режийни, а осигуряваш охрана, бронежилетки, включително агрегат да си зарежда сателитния телефон, защото на повечето места, където съм бил, това беше проблем. Говоря за времето, в което поне аз съм отразявал конфликти. Може би аз емоционално и ментално се числя повече към беловласите доайени, отколкото към младата аудитория в тази зала, с целия ми респект. Но всичките тези  средства са неимоверно много и малко редакции вече биха си позволили да изпратят някого, особено за дълго време, във военна зона.

А и войните са непредсказуеми. Когато отидох през 2001 г. в Афганистан, аз, като всеки младок, разбира се, ентусиазиран си представях, ще отида там, ще влезна с армията освободителка в Кабул, ще направя репортажа на живота си под овациите на освободеното мирно гражданство на Кабул, пропъдило гнета на талибаните, и ще се върна вкъщи след 20 дни. Уви, тази война продължи 20 години. Колко редакции биха си позволили да изпарят някого, дори в конфликт като украинския, който не свърши за три дни, а продължава трета година – на мястото на събитието? И той да е и от двете страни?

Много отдавна войната не се води по ония принципи, в които накрая има чест и достойнство дори към врага в духа на: „Свалете знамената, героят от Дойран минава”. Няма такова нещо вече много, много отдавна.

Войната се води предимно с пропагандни средства. Винаги е имало пропаганда по време на война, но технологиите направиха така, че всъщност това, което се случва на терен, да няма нищо общо с това, което публиката получава. Благодарение на скоростта, с която технологиите разпростараняват, уви, не истинските новини.

Поради тази причина може би онази война тогава беше последната, в която, ако си сложиш табелка, знак, на колата и на себе си, на бронежилетката си, ТV или PRESS, така че да те виждат отдалеч... Не, че не би могъл да загинеш от случаен куршум... Но имаше такова неписано правило в прадавни времена, когато на журналиста, отразяващ международен конфликт или война между две или повече страни – на него се гледа като на представител на Червения кръст, Червения полумесец или международните организации. Той е независима страна, която трябва да предаде за какво, по дяволите, се борят едните и другите. Какво искат да постигнат. Това през последните бих казал 20 години вече всъщност не съществува.

Защото сега, ако си сложиш PRESS или ТV, ти ще си първият нацелен. Ти ще си мишената.

Защо се случи така? Поради факта, че воюващите страни, които и да са те, вече не желаят на място да има някой, който да каже какво се случва там. Кой е взривил тези складове с химически оръжия, кой е избил местното население. Отговорът, който те дават на своите аудитории, се получава по интернет, през социалните мрежи, през всички възможни канали за пропаганда.

Видях как работи този начин на война и отразяването ѝ през 2003-та, тоест много бързо след онзи първа война, в която отидох неподготвен. Защото, докато очаквахме да влезем в Кувейт с английски части, постоянно идваха едни новини, според които Коалицията ще влезе в Ирак, ще свали Саддам за 24 часа, след което там ще настъпи свобода и демокрация.

Уви, и онази война не приключи за три дни. Международните сили, една огромна, мащабна военна сила, в която по-късно се включихме и ние, беше спряна на третия ден в едно мижаво село от едни хора, чалмосани, само с калашници.

Изведнъж войната започна да изглежда по различен начин на място. Това промени и онова, което се виждаше по Си Ен Ен, по други големи канали, медии, на които ние, във Факултета по журналистика в СУ в началото на 90-те сме гледали като на икони на свободната и правдива журналистика. Пред очите ни те започнаха да бълват фалшива информация, като някакви треторазредни малки сайтчета.

От информацията, която беше започнала да се разпространява тогава, предвид, че военните действия не се случваха на терен така, както се искаше на разни военни центрова, чухме новината, че Басра, първия голям град по пътя на освободителната армия към Багдад, вече е в ръцете на международната коалиция. И първият журналистически екип, който успя да стигне до там, беше убит, тъй като се оказа, че Басра е още в ръцете на федаините на Саддам Хюсеин. Видях за първи път колеги, с които допреди няколко часа сме били заедно, да умират от фалшива новина...

Ще завърша с това, че начинът, по който се водят войните днес и по който се отразяват, е толкова предизвикателен, че не знам каква специалност би трябвало да се включи в обучението в университета, професоре. Но, надявам се, следващите колеги, с които ще имаме дискусия тук, да излъчат идеи, които могат да бъдат полезни за всички нас.”

 

Репортажът, публикуван на сайта на СБЖ за дискусията „Войни и конфликти, медии и общество“, може да се прочете тук.

Пълният видеозапис от цялата дискусия може да се гледа на сайта на СЕМ или в YouTube.