Сайтът на СБЖ представя изказвания на журналисти, направени по време на проведената на 12 март т. г. съвместно от Съвета за електронни медии и Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ дискусия на тема „Войни и конфликти, медии и общество“. Днес публикуваме изказването на отразявалия редица войни и конфликти журналист от БНТ и водещ на предаването „Панорама“ Бойко Василев.

Ето какво каза Бойко Василев:

Първото, което разбрах за тези четири или пет конфликта, с които имах досег, беше, че войната не е сафари, в което ти си главният герой. Това е мит, който на нас ни е внушен от Хемингуей – че журналистът отива на място, героически, преживява нещо, в което той е в центъра на вниманието. Не е така. Твоят дълг и твоята задача е да разкажеш за хората, които са там. Много често те страдат.

Второто: ако се върнем към югославските войни, балканските войни през 90-те годни, има един доста тъжен извод, който искам само да маркирам. И да предизвикам всички. Онези войни наистина по някакъв начин бяха по-лесни от сегашните. Според мен бяха по-лесни от две гледни точки. Първо, достъпът до различните  страни в конфликта беше много по-лесен и възможен, ако имаш смелост, ако имаш начин, ако имаш човек Можеше да влезеш и разговаряш с различните страни. Това, което и правехме.

Макар че и тук има един голям проблем: нито една българска медия нямаше ресурса – подчертавам, ресурса, не желанието – да бъде продължително време на едно и също място, както например Олег Попов беше месеци и години наред в Сараево, като фоторепортер на Ройтерс (Олег Попов също бе участник в дискусията и неговото изказване предстои да бъде публикувано – б. р.). Българските медии нямаха такава възможност. Което правеше нашия труд много специфичен. И трябваше за много кратко време да отидеш, да влезеш в контекста, трябваше много подготовка, не можеше да разчиташ на стрингери, както световната журналистика, и т. н. Това е единият проблем, но той е малкият, защото опира до пари.

Големият проблем е един много тъжен извод, който аз направих. Тогава журналистиката беше доста по-добра. Нямаше го дежурното извинение със социалните медии, което имаме сега – те са виновни за всичко, те създават ехо-балони, те ни разделят, те правят с нас някакви страшни чудеса. Тогава това го нямаше. Нямаше фейк-нюз – имаше си само старомодна лъжа и пропаганда. Обаче въпреки всичко много от глупостите, които тогава се говореха за онези конфликти, продължават да се говорят и днес.

С други думи, не мога да кажа, че някаква истина е победила. Това е доста тъжен извод. Той е обект на доста по-дълбок размисъл – за това, може ли човек или общество да повярва в нещо, в което не иска да повярва. Да не говорим за катарзис. Такъв катарзис на запад от нас не се произведе. Това беше второто нещо, което исках да кажа.

Третото нещо, за мен е най-важното, е следното: журналистическото съмнение като подход по време на войните.

Много добре си спомням как след конфликта в Косово, ZDF – една от двете обществени телевизии в Германия, ни събра в Майнц, нас, хората, които имахме някакво отношение към тези войни, за да ги обсъдим. Така, както и сега, в момента, сме се събрали да обсъждаме. Беше много полезна дискусия. Поздравявам организаторите за тази, сегашната. Защото ползата от такива дискусии е да си кажем нещо критично за нас самите, а не да се хвалим къде сме били.

Тогава аз се усъмних в това, с което работя – в образа, картината, изображението. В това се усъмних. Става дума за една случка в Косово, която нямам време да разказвам в подробности – едно взривено кафене, едно убито момиче. Ние, събраните там журналисти, трябваше да определим възрастта му. Кръвта течеше буквално по улицата. За първи път разбрах, че да газиш кръв не е метафора. Момичето изглеждаше прекрасно в смъртта си. И всички ние, включително аз, намалихме възрастта му. То беше доста по-възрастно от това, което ние предадохме. Тоест, излъга ни не пропагандата, както може човек да предположи, а излъгаха ни собствените ни очи.

Това е, колеги, за мен проблемът. Пропагандата не ни лъже. Пропагандата се разпознава лесно и с нея човек се справя сравнително лесно. Трудно се справяш със собствените си очи, в които има предразсъдъци, стереотипи и чисто човешко съчувствие, когато видиш едно убито младо момиче. Оказа се, че то е на 18 години, а аз предадох, че е на 14, на видима възраст 14 години.

Ето, например, как изглеждаше съвсем схематично ситуацията в Косово, с картините и с образа. Имате едни картини, които разпространяваше НАТО – на свърхточни удари и на свърхточни места. Оказа се обаче, че не са били чак толкова свърхточни. Зададе се въпросът защо беше ударено китайското посолство например. Имаше и доста жертви – невинни хора, които бяха сбъркани с войници, или заради някаква друга грешка. Ето ви едното съмнение.

Второто съмнение: картините, които разпространяваше самият Милошевич. Гори ударено училище. Обаче аз самият бях в хотел пред училище и видях, как в него нямаше ученици, а беше разположена зенитна установка, която стреляше оттам по самолетите. Ако в това училище няма деца, а има оръжие, и е ударено, значи разказът изглежда по различен начин. Ето го второто основание за съмнение.

Третото основание за съмнение: виждате колоните албански бежанци, които бяха в тогавашната Македония и в Албания. Виждате много хора, чувате разказите им, обаче не можете да проверите на място – защото в самото Косово нямаше достъп – от какво са пострадали, как са пострадали, какво е реално положението там. Там имаше много малко журналисти и понеже интернет не беше добре развит, връзката с тях не беше чак толкова добра.

И ето ви – три разказа. Задава се въпросът: ако имате три пропаганди или три лъжи, може ли истината да бъде най-малкото общо кратно на три лъжи?

Въпросът, който трябва да си зададем тук ние, е какъв е нашият ресурс – на една малка журналистическа общност, да противодействаме на това, да се съмняваме, чисто технически да реализираме това съмнение?

Моят отговор е парадоксален. Най-обективното нещо – образът, изображението, това, с което ние работим като телевизии, е най-проблемното днес. Всеки може да фабрикува образи, от които ние да се покъртим. Имаме ли ресурс да проверим тези образи? Това е въпросът на бъдещето. И тук ще кажа нещо съвсем старомодно. Това, което ние смятахме за абсолютно необективно вече – човешкото мнение, то идва отново на мода. Мнението на жив човек. Не на пропагандист, не на човек от действащата гледна точка, но човек, който по някакъв е там, на място. Може да бъде разказано за друг, за трети като него и т. н. Битката с образа – това е, което за мен беше много важно.

 

Репортажът, публикуван на сайта на СБЖ за дискусията „Войни и конфликти, медии и общество“, може да се прочете тук.

Пълният видеозапис от цялата дискусия може да се гледа на сайта на СЕМ или в YouTube.