Сред ударени от НАТО мишени в Белград по време на 78-дневните бомбардировки през 1999 г. е и сградата на Радиото и телевизията на Сърбя (РТС), където загиват членове на дежурния екип. По повод годишнината от началото на натовската военна операция припомняме подробности от онези трагични събития, както и разказаното от гостувалата в СБЖ през 2019 г. сръбска журналистка Негослава Станоевич, родом от Ниш.

В 19.45 ч. на 24 март 1999 г. силите на НАТО започват първата си бомбардировка над тогавашна Съюзна Република Югославия (СРЮ), обединявала Сърбия и Черна гора и често наричана „остатъчна“ Югославия. 

Без да има резолюция на Съвета да сигурност на ООН, заповед за началото на ударите издава генералният секретар на Североатлантическия алианс Хавер Солана, който разпорежда на командващия силите на пакта в Европа ген. Уесл Кларк да започне осъществяването на военната операция.

Бомбардировките продължават 78 денонощия – до 10 юни 1999 г., като оставят около 2000 жертви и над 12 000 ранени. Разрушени са пътища и мостове, жилищни сгради, болници, промишлени обекти. 

Сред мишените в Белград, поразени от натовските удари, е  сградата на Радиото и телевизията на Сърбия (РТС), където при попадението на 23 април 1999 г. загиват 16 души от работилия там по време на бомбардировката екип, а 18 са ранени. НАТО твърди, че РТС била „легитимна цел“, защото била „пропагандния глас на Милошевич“. Само 24 часа след бомбардирането на РТС, тя възобновява предаванията си от тайно място. По-късно - през 2002 г., вече бившият генерален директор на РТС Драголюб Миланович е осъден на 10 г. затвор задето не е взел необходимите превантивни мерки за предпазване на радио-телевизионните работници от военните опасности.

При натовските бомбардировки през 1999-т „погрешка“ е ударено и посолството на Китай в Белград, въпреки многобройните уверения на НАТО, че се използват „високоточни“ бомби. „Съпътстващи щети“ (термин, разпространил се по-късно, през 2003-та, когато пак без резолюция на Съвета за сигурност на ООН започва войната на САЩ и „коалицията на желаещите“ в Ирак) стават и три български къщи в София, Брезник и Трън, също пострадали от натовски бомби.

Тогавашното българско правителство на премиера Иван Костов разрешава на натовски самолети да прелитат през наша територия, за да бомбардират съседите ни. Но не пуска руски самолети, които искат да пренасят хуманитарна помощ за СРЮ. Полага и големи усилия, за да не допусне в България косовски бежанци, макар официално да подкрепя тезата, че военните действия на НАТО са в тяхна защита – и хиляди от тях остават с месеци в калта по границата между Косово и Македония.

Бомбардировките са подкрепени от 11 държави от НАТО – все „стари“ членки на пакта. Разширението на Изток още не се е случило, тепърва предстои.

В резултат от операцията на НАТО от Югославия се отделя Косово, където се разполага най-голямата военна база на САЩ на Балканите, а американският сенатор Джо Байдън, който насърчава бомбардировките над Белград, две десетилетия по-късно става президент на САЩ.

Поводът за ударите по СРЮ е, че на предшествалите преговори в парижкото предградие Рамбуйе президентът Слободан Милошевич отказва да допусне на сръбска територия сили на НАТО, които да контролират политиката му в автономната област Косово. Западните сили винят Милошевич за репресии и етническо прочистване там.

През 2001 г. Милошевич е арестуван и осъден на доживотен затвор от Трибунала в Хага. Умира зад решетките на 11 март 2006 г.

По повод 26-годишнината от началото на натовските бомбардировки срещу СРЮ, днес припомняме и разказа за онова време на гостувалата в СБЖ през 2019 г. сръбска журналистка Негослава Станоевич, родом от Ниш. Тя бе тогава у нас броени дни преди да се навършат 20 години от ударите на НАТО по родината ѝ.

Негослава, или Негица, както я наричат приятелите ѝ, е работила 25 години като репортерка в популярния вестник „Народни новини”. Но след като изданието е продадено, тя решава, че няма да остане да работи в него. Започва да пише за портала „Домът на добрите новини” и поддържа два свои много четени блога, като става особено известна с интервютата си с известни личности, допринесли за развитието на обществото.

Негица разказа пред сайта на СБЖ, че бомбардировките на НАТО са я сварили в... Китай. Била там на работно пътуване. Китайците отменили полета, щом се разбрало, че в Белград падат бомби. Така в Пекин увиснали около стотина жители на СРЮ, които трябвало да летят със спрения самолет. Бил им осигурен хотел, докато се реши как и откъде да бъдат превозени.

„Част от хората се прибраха в хотела да плачат. Аз обаче обикалях неспирно навън. Стигнах и до посолството на САЩ. Плюх към сградата и пожелах да им се случи същото, което причиняват на нас”, разказа Негица.

Накрая ги превозили с прекачване – първо с руски самолет до Москва, после през София до Белград. Било е още в първите дни след началото на бомбардировките, още преди в края на април България официално да даде въздушното си пространство на НАТО. Официално – за прелитане на вече изпразнени натовски самолети, при завръщането им от смъртоносните им за сърбите полети…

Негица сподели: „Знаехме, че това не е България, че това е НАТО”. Знаели са също, че у нас има протести, че 80% от българите са били против натовските бомбардировки. През всичките 78 дни на въздушните удари в градинката между Народното събрание и Софийския университет имаше палатков антивоенен лагер, в който се събираха подписи за незабавно спиране на агресията срещу Югославия.

„Когато се върнах в Сърбия, всичко изглеждаше като потънало в сумрак. Не се виждаха птици. Вече бяха започнали да бомбардират и Ниш. В моя град имаше много жертви сред цивилното население. Удариха пазара, бърза помощ, болницата – обекти, които изобщо не бяха военни”, обясни Негица.

Тя допълни, че плодните дръвчета, които отглеждала на свой извънградски парцел, били като съсечени от бомбите. А година по-късно съседът ѝ по парцел, който и по време на ударите все бил на открито, все прекопавал земята, починал скоропостижно. Негица свързва смъртта му с обеднения уран, с който са били заредени забранените иначе касетъчни бомби, масово използвани от НАТО при бомбардировките. С обеднения уран се свързва и резкият скок на ракови заболявания – онкологията застига сръбските деца средно 2,5 пъти по-често, отколкото връстниците им в Европа, а общо при деца и възрастни случаите в Сърбия са 3 пъти повече, отколкото при другите европейци. Подобни са показателите и в Косово.

Негица продължи: „За първи път над Ниш беше хвърлена и забранена графитна бомба – върху далекопровод. Всички останахме без ток. Беше трудно да се изчисти. Хората мятаха отдолу съчки, дървени парчета – за да падне полепналото. То приличаше на паяжина, така се разпръскваше. Много от хората, които участваха тогава в усилията по това почистване, вече не са сред живите”.

Сръбската журналистка бе категорична: „САЩ се упражниха върху нашата страна как да мачкат света. Бяхме първият нагледен пример за всичко, което после се случи и на Ирак, и на Либия…“

Негица твърди, че по време на бомбардировките жителите на тогавашна Югославия са били много солидарни помежду си, помагали са си. Единни са и в скръбта си за жертвите. Тя изрежда емблематични случаи, известни в цяла Сърбия: „Тригодишната Милица Ракич загива в детската си ваничка – майка ѝ тъкмо я била сложила да я къпе, когато идва натовската бомба… Най-добрата математичка в света сред юношите Саня Миленкович пък била изпратена от своите родителите при баба си и дядо си във Варварин, вярвали, че там ще е на по-сигурно място. Но я заастига бомбардировка на моста, пълен с хора насред пазарния ден… На друг мост – в Гърделичка клисура, е ударен пътнически влак, загиват много хора, включително и бременната дъщеря на един гимназиален учител, когото познавам – той я беше изпратил заедно с мъжа ѝ с надеждата, че ще отпътуват по-далеч от бомбите…”

Негица тежко е преживяла всички тези истории, но е стискала зъби, не се е отпускала пред болката, мобилизирала е духа си. Само веднъж не издържала и се разридала – когато на 23 април 1999 г. е ударена сградата на РТС (Радиото и телевизията на Сърбия) и загиват 16 журналисти и техници, които са били на работа тогава. „Ръководството също беше виновно за гибелта им. Знаело се е, че могат да ги ударят и не са ги предупредили”, ядосва се Негица.

Тя не пропуска да припомни направения тогава от Съюза на българските журналисти жест на подкрепа – 50 сръбски деца са поканени на почивка за 15 дни в Международния дом на журналистите край Варна и за още 20 дни в Пампорово. С тогавашния главен секретар на СБЖ, а днес вече председател на организацията – Снежана Тодорова, Негица е свързана с искрено лично приятелство.