Сайтът на СБЖ продължава да представя изказвания на журналисти, направени по време на проведената на 12 март т. г. съвместно от Съвета за електронни медии и Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ дискусия на тема „Войни и конфликти, медии и общество“. Днес публикуваме изказването на отразявалия войни и конфликти в Афганистан, Сирия и Украйна журналист от NOVA телевизия Николай Дойнов.

Ето какво каза Николай Дойнов:

„Бил съм и в Афганистан, и в Сирия, но най-дълго съм бил в Украйна, а това е и най-голямата тема и за Европа, и за света в момента, заедно с Близкия изток. Особено в България номер едно като международна тема е Украйна.

Коя е истината за отразяването на конфликта в Украйна, който продължава вече повече от три години, когато си журналист и когато си там, на място?

Имах възможност да бъда там в късния декември на 2013 г., в първите дни на Майдана, в началото на 2014 г., цялата пролет на 2014 г., когато в Донбас започнаха да се отцепват град след град, село след село, и изкараха от музеите старите съветски картечници... Целият процес започваше тогава – през 2014 г.

По онова време всички се отнасяха прекрасно с нас, и от двете страни на конфликта. После тези неща се промениха, разбира се, до степен, че сега няма как да отиде човек от другата страна.

Единственият, който успя да го направи, и аз мога да се поклоня доземи за професионализма му, това е моят колега в NOVA телевизия Мартин Георгиев. Може би тук има хора, които не знаят за неговия филм. Препоръчвам ви да го гледате. Озаглавен е „От другата страна“. Мартин Георгиев е единственият български журналист, който успя да мине от другата страна, да заснеме и руската гледна точка, да заснеме кой какво казва... Мнозина питат: Мартин пропаганда ли прави или прави чиста журналистика? Изгледайте филма, всеки за себе си, вероятно ще получите някакви отговори.

Коя е истината? Много трудна работа е, когато си там, на място, да кажеш: това е истина, това не е. Има само един начин да се спасиш и само един начин да бъдеш честен пред себе си и пред твоята аудитория: снимаш само това, което виждаш. Говориш и пускаш после в репортажа си само хората, които са се съгласили да участват в твоя репортаж. Защото ти виждаш само една прашинка от тая огромна война, този огромен конфликт. Ти не можеш да претендираш, че даваш цялата картина, че даваш цялата истина, но можеш да застанеш зад думите си такива, каквито са предадени в твоя репортаж.

Разказвал съм този случай и пред студенти от Софийския университет, вероятно част от колегите също са го чували. Буквално в рамките на един ден, в рамките на пет минути, ми се случи следната история. Разигра се в Одеса преди две години, докато чакаме директно включване в централните новини. Минава край нас с оператора един човек и казва: „Когато руснаците дойдат тук, вие, момчета, ти и твоят оператор, ще бъдете първите двама, които ще бъдат обесени, защото България предаде Русия“. Пет минути по-късно минава семейство – мъж, жена и дъщеря – които се хвърлиха да ни прегръщат и целуват: „Браво, браво, добре, че сте дошли, разчитаме на вас, добре, че има хора, които да разказват за нас.“

Тоест дори и там, дори и още тогава, преди две години, имаше разнопосочни мнения.

Последният път, когато бях в Украйна, беше преди три седмици в Киев. И тогава за пръв път от началото на този конфликт започнах да усещам нещо, което никога не съм усещал досега. В очите, в изпуснати думи на хората, в поведението им за пръв път чувствам едно нещо, което мога да опиша така: те започват по труден, страшно неприятен начин да се събуждат. Да се събуждат за това, че са били излъгани. Казват си: чакайте сега, стотици хиляди загинаха, стотици хиляди се върнаха от фронта осакатени, било физически, било ментално, разсипаха икономиката ни, разсипаха инфраструктурата ни, осем милиона вече ги няма в тази страна. А на нас ни казват: ами вие няма да влезете в НАТО, най-вероятно и за да ви приемат в ЕС, ще трябва да минат десетилетия. И кой знае – я стане, я не стане.

Всичко това е благодарение на завъртането на геополитическата рулетка преди броени седмици. Когато ти се случи такова нещо, хората се питат: ама за какво беше всичко това?

Въпросът е също: Ама това истината ли е? Или е част от истината? А аз като журналист, какво да правя, как да го разкажа на хората?

Единственият начин е през техните очи. И тогава намираш свои колеги, хора, които познаваш, хора, които познават други хора, и те ти казват: „Еми да, най-вероятно ние няма да можем да си върнем тези 20 процента от територията. Да, дадохме страшно много жертви, а резултатът от всичко това ще бъде сигурно голям минус за нас“.

Ще има л някога възвръщане на отношенията им с хората от другата страна на бариерата, руснаците? Най-вероятно трябва да минат поне 4-5 поколения, за да започнат нещата да действат отново, казват те.

Тоест, коя е нашата истина? А и какво значи истина при положение, че всеки изминал ден в YouTube, навсякъде в интернет можеш да намериш същата информация, която аз съм пуснал, от хора, които работят за себе си. За подкаста на Иван Петров Димитров. И не е казано, че Иван Петров Димитров казва лъжа, а аз истина. Цялата работа е, че мен ме познават малко повече хора в България , защото го правя по-отдавна, слагам подписа си отдолу и казвам: „Николай Дойнов за новините на NOVA телевизия“. А Иван Петров Димитров работи за себе си. Но това не ме прави носител на истината, а пък него на лъжата. Още повече, че има хора, които очакват Иван Петров Димитров да каже истината, а не аз. Защото смятат, че аз съм платен, че аз работя за някого, че медията ми не е чиста в помислите си, когато ме изпраща тук и там, че тя работи за някое посолство, после нещата се променят и т. н. Докато Иван Петров Димитров от подкаста на Иван Петров Димитров казва идеалната истина.

Между другото, това ще бъде много сериозен въпрос и много сериозен сблъсък за нас, хората, които работят в т. нар. традиционни медии. Защото другите, в YouTube и всякакви останали канали, започват да стават все по-силни. Аз ги гледам. И не мога да кажа, че виждам в тях само истината, или само лъжата. Напротив. Навярно, ако човек е напълно безпристрастен, ще каже: вижте, те казват истина и лъжа точно толкова, колкото и вие, и вашите колеги от големите телевизии, вестници, интернет-сайтове и т. н.

Кой е носител на абсолютната истина? Такъв няма. За да се спасим като журналисти, можем да правим само едно: разказвай, показвай, снимай само това, което ти можеш да направиш, да видиш с очите си там, където си бил ти. Друг вариант просто няма, защото си една малка част от този огромен механизъм, наречен война.

 

Репортажът, публикуван на сайта на СБЖ за дискусията „Войни и конфликти, медии и общество“, може да се прочете тук.

Пълният видеозапис от цялата дискусия може да се гледа на сайта на СЕМ или в YouTube.