Публикуваме възпоменание за Даниела Кънева от колегата й – известния журналист международник и хуманитарен дипломат Енчо Господинов. Текстът е публикуван и в e-vestnik.bg

Даниела Кънева – Огнената репортерка

Ако някой мечтае да остане в историята на журналистиката, първо да проследи живота й.

Енчо Господинов

 

Италия имаше Ориана Фалачи от списание “Еуропео”. Американската журналистика създаде Силвана Фоа, звездата на “Нюзуик” от Виетнамската война. 7-годишната касапница в бивша Югославия и безбройните кланета из Близкия Изток направиха Кристиан Аманпур от СNN едно от най-познатите лица в света преди двайсетина години.

Ние имахме Даниела Кънева, която беше част от тази знаменита четворка на световната журналистика. Казвам го, защото мнозина не го знаят.

Малко са легендите в нашата професия, но за Даниела не беше трудно да се изкачи на нейния Олимп, откъдето се откриваше гледката към ставащото в света. Със своя талант, амбиция, любопитство и неизчерпаема енергия тя обикаляше по кръстопътищата на света и съобщаваше на читателите и зрителите си какво става там, из прахоляците на историята, защо става и кой движи мелницата на живота. За нея нямаше граници, препятствия и оправдания за евентуален провал в мисията. Дори когато спеше, тя вероятно е пътувала занякъде да интервюира някого.

Познавахме се от 1977 г. Идваше понякога на кафе в редакцията на "ПОГЛЕД" на ул. "11 август" 6. Бяха приятели с Евгений Станчев. Аз бях още младок и само ги слушах как си разменят солени закачки. Докато беше кореспондентка на БТА в Токио, ни пишеше от време на време. Но две войни във Виетнам ни сближиха: тази със САЩ и втората с Китай през пролетта на 1979 г. Аз бях вече на север по фронтовете около Хоанглиеншон, когато една сутрин тя ме намери там. Беше с оператора Младен Чакъров, ако не ме лъже паметта. Заедно с приятеля Казуо Йошинага от японската агенция "Денпа Нюз" обикаляхме с два джипа местата, където двете армии се биеха в една от многото битки помежду си през хилядолетните си отношения на редуващо се приятелство и съперничество. 

Един ден друг наш японски колега, Исао Такано, беше убит – на 7 март, докато правеше снимки на битката край град Лангшон.  Беше  36-годишен. Бяхме помолени от местните власти с Даниела и Казуо Йошинага да кажем по няколко думи на траурна церемония в памет на убития . Беше тъжно и потискащо в горите и хълмовете наоколо, покрити с трупове на войници от двете страни и мъртви биволи. На другия ден от Токио в Ханой пристигна съпругата на Исао Такано да прибере тялото на съпруга си. С Даниела взаимно си давахме кураж. Мисля, че тогава тя интервюира виетнамския генерал Зиап, разбил през 1954 г. французирте при Диен Биен Фу, а на мен се падна да интервюирам друга митична личност - генерал Ван Фак, един от виетнамските военни стратези, планирали повечето операции и на трите войни - с Франция, САЩ и Китай. После, вече в София, много от разговорите ни с Даниела все се въртяха около виетнамските джунгли.

Смела, с богата култура, отлично образована, очарователна, амбициозна, добра, но на моменти иронично-саркастична, когато нещо се изпречваше на пътя й, дискретна и тотално отдадена на зрителите си и на семейството си, Даниела никога не се оплакваше от несгодите на професията. Единствено се ядосваше на всякакъв род бюрократи и на лентяи, които търсеха оправдание за професионалната си немощ. 

Ако някой се е родил журналист, това е Даниела. 

Но ако многобройните й почитатели и приятели в България и по света я запомнят с нещо, то ще е вероятно умението и страстта й да направи Далечния изток близък до възприятията на нас, българите. А и не само на нас. Япония, Индия, Китай, Виетнам, части от арабско-персийския район - тя десетилетия наред ни показваше със страст и деликатност  хората там и тяхната култура, историята им и дълбините на характерите им. Интервютата й с Индира Ганди, със  синовете й Санджай и Раджив, със Соня Ганди и други великани от индийския политически елит са гледани по различни телевизии в цял свят, особено заради осмисленото им съдържание и в контекста на драматичните събития, придружаващи тези й хитове. "Отвлечена" кола на колега, за да си свърши работата, място в кабината до индийския премиер, който пилотира самолета си, докато тя му задава въпроси, летящи наоколо ругатни от колегите от БиБиСи и СиЕнЕн, които тя е надхитрила и си е уредила интервюто, и какво ли още не в арсенала на тази жена-динамит, която нищо и никой не можеше да спре по пътя й към Репортажа. Операторите й я обичаха заради този неистов "хъс" да се изпипа работата докрай и я ненавиждаха в края на работния ден, който често беше нощ – от мъкненето на тежките тогава камери и други операторски "железарии".  Но всички я обичаха, заради професионалното изпипване на "материала", заради личния пример, с който вдъхновяваше другите членове на екипа, заради честността й и лоялността към зрителите.    

Правилно каза една нейна колежка от телевизията, натъжена от кончината на Даниела, че докато другите "чегъртат образа на света отгоре, Даниела дълбаеше до дъното, за да открие повече от същността му..." Вярно е: Даниела ненавиждаше клишетата, пропагандата и демагогията в занаята. В интервю за "Филтър" каза, че преди години един ден Иван Славков я повикал в кабинета си и й казал, че вече му е трудно да я защищава от недоволните и мърморещи сиви кардинали в някогашната пропагандна индустрия. Както не харесваше и сегашните опити за подмяна на журналистиката с пропаганда. Каза ми го преди няколко години на една от последните ни срещи. Имаше горчивина в гласа й.

Даниела обичаше да назовава нещата с истинските им имена. Но има един случай, в който тя изобрети нещо хем аморфно, хем закачливо, хем съдържащо много подтекст. Тя наложи израза "шменти-капели" в нашия политически жаргон. Никога не обясни какво точно влага в този странен израз. Нещо, в което има закачка, малко неистинско, полу-истина, полу-шега, вятър и мъгла, уж сериозно, ама не съвсем. Като искаше да каже, че някой политик е "слаба работа", казваше просто "той е шменти-капели"; ако някой говореше празни приказки или вършеше глупости, и той беше шменти...  Със или без капели..

Беше и романтична, и способна на дълбоко емоционални реакции. Едно лято, май през 1980 г., заедно с приятеля Драго Драганов от "Труд", Коста Филипов от "Народна младеж"  и още десетина колеги се връщахме с полет на "Балкан" от Лондон за София след едномесечно спрягане на неправилните глаголи в английския език в "Бромсгроув колидж" на Университета в Бърмингам. Когато излетяхме, забелязах познато лице на чернокож мъж с тъмни очила, на борда, придружен от пъстра група мъже и жени. Всички бяха в първа класа. Бързо познахме  кой е мъжът с тъмните очила: беше легендарният Рей! Рей Чарлз. С оркестъра си и вокалната група красавици "Рейлетс". Естествено, с Драго веднага отидохме при Рей за автограф. Даде ни той по няколко думи на белите листчета и си легна да подремне... На другия ден на концерта му в зала „Универсиада“ чухме от него, че е дошъл да ни попее по молба на една забележителна жена. Българка. 

Тази жена беше Даниела. 

Питал съм я после насаме колко дълга е била епистоларната им връзка. Тя казваше загадъчно-усмихната: ние сме много добри приятели... 

Даниела обичаше професионалното състезание в редакцията и умееше да печели. Като бивша спортистка беше неустрашимо конкурентоспособна. Нищо не можеше да я уплаши, дори някой шменти-капели бюрократ или началник. А и в двете медийни институции, където беше работрила - БТА и БНТ, тя имаше до себе си много конкуренти-приятели-колеги-звезди.

В онези години, когато тя беше в БТА, Лозан Стрелков беше създал екип от брилянтни журналисти, които биха били чест за всяка световна агенция: Димитри Иванов - Джимо, Тодор Вълчев, Сирма Велева, Алфред Криспин, Васко Василев, Петко Бочаров, Стефан Тихов, Стефан Продев и още една-две дузини като тях. Споменавам само тези, които познавах лично или съм се възхищавал от тях. Да ми простят другите приятели и колеги, списъкът на този талантлив локомотив, който теглеше повечето останали редакции с примера си, е много дълъг. Аз не съм бил фен на драматурга Лозан Стрелков, но в журналистиката и в БТА той беше нещо като покойната днес издателка на "Уошингтън поуст" Катрин Греъм и Главния редактор на вестника Бенджамин Брадли. Те търсеха талантливи репортери както се търси брилянт, излъскваха ги в занаята и после ги бранеха от политици и генерали, като ги оставяха да блестят със собственото си сияние. 

И в БНТ Даниела се радваше на състезанието и сътрудничеството със звезди като Тома Томов и Кеворкян, Иван Гарелов и Николай Конакчиев, Марги Михнева, Диляна  Грозданова - и да не изреждам другите. Там пък Иван Славков им даваше простор да летят и защита от мърморковци с пиедестал. Същото, което Любен Генов и Евгений Станчев правеха за най-добрите си репортери и писачи в "ПОГЛЕД". А всички, които изредих по-горе, бяха наши редовни сътрдници във вестника. И много други от един истински национален елит тогава.

Било каквото било. Както обичше да казва Даниела, животът е като бягане с препятствия. Тичаш неспирно, прескачаш летвата, понякога падаш, важното е да се изправиш и да продължиш, както казваше Репортерът Ърнест Хемингуей. Даниела ми казваше, че много го е харесвала като писач.

Сега тя ще е там, при част от съзвездието горе, над облаците; ще си говорят шменти-капели и други работи с Фреди и Петко, с Гарелов и Евгений, с Арт Бъкуалд и Катрин Греъм и ще ни гледат сеира тук долу с мъдрост, състрадание и обич.