Колегата Антония Мечкова разказва спомени за двама от колегите във вестник "Новинар" .

 

Ето какво написа тя за Наборе.бг:

 

Селска по-чест: Народна памет за... локални истории

Антония Мечкова

 

Излизащият преди много години хартиен всекидневник "Новинар" още се помни от неговите верни читатели

 

Наше село е присмехулно определение за родно място, вилна зона, зетьо-шуро-баджанакизъм, свиден спомен от ранните години и какво ли още не. Само че доста конкретни географски топоними се стопиха до единици население или съвсем умряха, а други се разраснаха за сметка на пришълци от близо и далече. Няма лошо, стига там училището и читалището да живват, хората да разчитат на добро снабдяване с храна и вода, на съвременна медицинска грижа и комуникации. И да пазят не само наследена или придобита собственост и фамилна история, а паметта за село. Ето защо искам да разкажа за двама мои колеги от някогашния вестник „Новинар”.

Единият е художник, Никола Георгиев-Кайо. Който го познава от по-дълго и близко, знае, че обича раздумките за Горни Окол, язовир Искър, Самоков. Не че обича по-малко Созопол и морето, с които е свързан по бащина линия, или пък че не се чувства частица от всекидневието на два големи столични квартала. Но Горни Окол си е на челно място за художника, макар че платната му изобилстват от риби, лодки, вълни и хора, борещи се с трудностите на битието.

Напоследък Кайо си беше поставил задача, която не знам дали е творческа или организационна, но за него се оказа твърде важна. Заедно със свои земляци хвърлиха доста усилия да сложат паметна плоча на младият поет Кирил Георгиев. Момче от селото, завършило „Българска филология” в Софийския университет, работило за малко в читалището и оставило стихотворения, разпръснати в студентски издания и лични архиви. Поетът-библиотекар си отишъл най-ненадейно преди години, след инцидент с велосипед, колелото му било средство за придвижване навсякъде, та и до столицата. Хора, които в Горни Окол го помнят и почитат, събрали средства и не успели за петдесетгодишнината от рождението на Кирил Георгиев, но все пак поставили плочата. За почест и памет.

Художникът Никола Георгиев не е роднина на Кирил Георгиев, въпреки еднаквата фамилия. Просто го помни още от детството, когато му нарисувал нещо, а поетът не спирал да се радва на недотам съвършената картинка. Живописецът и сега прелиства стихосбирка на издателство „Орбел” – в нея приятелят Божидар Кунчев събрал през 2016 г. творби, не много на брой, но прекрасен словесен автопортрет на поета. А Кайо се усмихва тъжно, че някога, още като дете, искал да нарисува Кирил, но по-сполучлив излязъл опитът за пейзаж с аромат на билки, поле и усещане за виталност. Каквито всъщност са римите на поета – „Слънчев дъжд”..

Какво толкова, ще рече някой. Написали във Фейсбук, събрали пари и документи, поставили плоча, макар че в някои инстанции им отговаряли: „това е локален поет”. Днес може и да са забравили тичането по гишета, защото в с. Горни Окол има една паметна плоча на стената на старото читалище. То вече е заключено, но хората го избрали, нали някога там бил центърът, сърцето на селото. И защото местните не приемали като сериозни личности поетите и тям подобни мечтатели, а сега споменът връща към отминалото време и хора. В онези далечни дни поетът Кирил Георгиев копаел по бригадите наравно с работниците за прокарване на улици и водопроводи, заедно с всички отделял от надницата си дарения за облагородяване. Кайо признава: не познава много от днешните жители на селото, защото са деца и внуци на негови връстници и съученици, но иска да остави следа, за да запомнят историята, селската и да я почитат.

И друго село, Драговищица, Костинбродско. Там живее мой по-млад състудент, който и не помисля да се изнесе в столичен жилищен блок от старата къща и двора, защото го чакат мотика и лехи с всякакви зеленчуци, плодни дръвчета. Та Ивайло Димитров си гледа дистанционно правенето на хартиени вестници и е намерил друг начин да бъде полезен за колективната памет. Преди години директорката на местното училище Мария Христова събрала архивни материали и Ивайло и съпругата му Евелина помогнали за оформяване на „Книга за Драговищица“ – редактиране, страниране, отпечатване... Не са важни професионалните детайли, а множеството снимки за историята на селото, в което не е роден, но където е израсъл и където е сърцето му. Звучи високопарно, ама е напълно доказуемо.

Иво с часове разказва за хората от настоящето и миналото, хвали се, че и децата му обичат този край. Една от дъщерите му в четвърти клас написала стихотворение „Драговищица - моя земя”, а сега работи в информационната сфера, утвърждава се като колега-журналист. Някогашното момиченце Маги пък знае и друга история за местната гордост. В училище правили проекти по гражданско образование. В село имало една витошка канара с имена на загинали във войните, но имената следвало да се допълнят, падналите в бой били повече. Една от връстничките й предложила да се обнови паметникът. Имало проблеми с финансирането, тогава били още в пети клас и 10 години чакали, но паметникът станал и се превърнал в център на селото. Момичето, което дало идеята, не дочакало – загинало в катастрофа, но направеното се помни. На празника Летен свети Никола е селският събор, така се казва църквата в Драговищица и затова литийно шествие тръгва от нея и стига до площада, до паметника, за който и учениците са допринесли. Насред чудната природна хубост в местното землище и околните села. Ако иска пришелецът – на люляци да му мирише, ако ще божур да си накичи или с трендафил да се засипе, а борова гора да го скрие...