155 години след публикуването й „Готварска книга, или наставления за всякакви гозби според както го правят в Цариград и разни домашни справи. Събрани от разни книги” на П.Р. Славейков буди интерес и национална гордост. За тази незабравима творба на Славейков- баща пише колегата Антония Мечкова.

Ето и текста на Антония Мечкова на сайта Наборе.бг

Дядо Петко ТОЖЕ да се не ТРЕВОЖЕ

Четива за трапези, за жени, за деца – не било толкова лесно в Цариград преди век и половина, показва опитът на П. Р. Славейков. А после?

Антония Мечкова

Сигурно помните бодливото стихче на Трендафил Акациев, че „Дядо Вазов можИ да не се тревожИ”. С малка редакция е подходящо и за Петко Р. Славейков – „Дядо Петко ТОЖЕ да се не ТРЕВОЖЕ”. Пиша така 155 години след публикуването на първия наш кулинарен наръчник – „Готварска книга, или наставления за всякакви гозби според както го правят в Цариград и разни домашни справи. Събрани от разни книги”. Днес по книжарниците човек може да намери и фототипни, и редактирани варианти, да се наслади на езика на автора, да се довери на преценката му кое как става по-апетитно. Не знам дали Славейков е бил сладокусник и дали е въртял черпак над тенджерите, но безспорно е отбирал от манджи, а е имал и невероятен усет на издател. Книгата му получава второ издание горе-долу по същото време, когато във Франция  е публикуван кулинарният речник на Александър Дюма-баща. Това е само един от възможните международни паралели за творческия размах на Дядо Петко.

Другите меридиани нека да ги установяваме из рецептите в книгата. Турските и гръцките блюда са ни по-познати поради исторически и географски причини, но авторът предлага и американски, и руски вкусотии, наденици по италиански, холандски, немски и булонски, френски и английски сайдер от ябълки, хитрости от Великата поднебесна. Ето пример: ”Китайците пущат яйцата в саламура и като потънат, тогаз ги изваждат. След това ги отритват до изсъхване и ги скътват в кутии. Опитите са доказали, че саламурата не трябва да бъде твърде наситена със сол. В саламурата от една част сол 10 части вода яйцата се съхраняват съвършено пресни няколко месеца”.

Сега на фона на хладилници, фризери, мултикукъри и молове тази рецепта изглежда старомодна, но както и останалите препоръки в книгата на Славейков трябва да се четат с втори, трети и т. н. планове. Първо, сборникът е насочен най-вероятно за готвачи в гостилници, ханове и пр. Второ, бил е повече от полезен и в многолюдните през Възраждането български домакинства, а в по-късните десетилетия – и за жените, които изхранвали челядта си без да разчитат на помощ от слугини, детегледачки и обществена кухня. Трето, освен приготвянето на разни блюда и напитки, Славейков винаги отговаря и на трудния въпрос как да се запази за по-дълго ядене, как да се преработи в друга храна, та нито троха да не се погуби. Четвърто, дали е възможно да се постигне ефект с по-малко средства. Пето, учи ни на езика на прадедите ни, понеже продуктите се сочат и със стари, и с чуждоземски имена...

Кажете ли сега гощавка, припомнете си Славейковата формула:” Някои турят в средата на корите кайма от месо, а пък някои добро сирене, нарязано на ситно с няколко яйца. И тогаз става прочутата у нас баница”.

На въпроса за икономичността в домакинството книгата дава изумителни варианти, които на съвременника може да се видят непостижими. Че кой сега ще тръгне лично да събира цвят от липа или дюли, та да прави рашафия? Кой ще търси сакъз или ще къса маточина за ракия, кой ще си играе да прави бялото вино червено и червеното - бяло?... За това си има винзаводи, хранителни вериги и магазини за алкохол, билкови аптеки. Малцина познават толкова добре природата, та да си играят и на гъбари. А някога Светослав Миларов си спомня как на обяд с Дядо Петко са си пили черно вино от големи чаши, в които са добавени и обелени ябълкови резени. Да си замезват с тях...

И пак за прагматизма в първата наша готварска книга, защото тя е наша, не само на автора й. Не случайно наричаме Родината земен рай – тук се ражда какво ли не и поетът Славейков предлага както сироп от вишна, така и от теменуга, сладко от трендафил и оцет с мерджан, познат сега като годжи бери. Сарми, според него, стават с лешникови листа, баклава – и с лешници, и с бадеми, той подсказва как да се използат ягоридата – кисело грозде, непретенциозните джанки, даже клечици от метла, пепеляна вода, градински чай, зърна дъвка... Специалистите нека си броят и анализират препоръчаните подправки в рецептите, наистина са събирани от цялата планета, както и методите за приготвяне на ястията, някои внасят сериозни новости в обичайната тогава кухня на българите.

Днес телевизиите правят състезания за готвачи-любители и професионалисти, сайтове, вестници, списания и книги ни заливат с информация за вкусотии от цял свят, имаме великолепни гурута с нож в ръка. Който иска, може да последва кулинарните уроци без всякакви туристически визи и подвизи. Дядо Славейков е направил прощъпулник по маршрута, ала не му е било най-лесно. След неговата книга дълги години готварството си остава територия само за благородни девици, обучавани в курсове как да водят икономично семейно домакинство, после започва събирането на рецепти в издания за по-широка аудитория, правят се записи за местни и родови специалитети. И аз имам такъв грях –  книжка, в която споделих рецепти на баба ми по майчина линия и други близки, жената беше напълно неграмотна и с нея  си бяха заминали всички вкусотии, по които и сега внуци въздишат как ги майстореше...

Чудесно е, че журналисти обърнаха сериозно внимание на Дядопетковия урок по трапези. Между многобройните издания за готварство особено ценя усилията на Пенка Чолчева, също свързани с периодичния печат, и разбира се, кулинарно-историческите етюди на Ясен Бориславов. Те дълги години се появяваха като отделна страница на вестник „Сега”, а после и като книга, озаглавена „Боб и метафизика”. Между мои познати  не само аз събирах тези „хартийки”. Вече си мисля, че опазването и обогатяването на кулинарната традиция на българите е нещо твърде важно  - и за отделния човек, и за страната ни. Та кой би захвърлил с лека ръка семейния албум и други реликви, кой ще каже, че има по-сладък залък от хляба на мама и тате?...

Още две добавки към грижата на П. Р. Славейков съвременниците му да живеят по-смислено и красиво – изданията, които подхваща в Цариград. През 1871 г. зажужава „Пчелица”, детско списание, за което Дядо Петко е мислил има-няма двадесетина години. После излизат и две книжки на „Ружица”, тя е насочена към женската аудитория. И двете списания са определени като пионери в нашия периодичен печат, но в самите тях има много първи неща. Ще спомена специално две литографии на Игнатий К. Цветков, по които всяка сръчна мома би могла да изплете шедьовър на една кука.

Век и половина след като гледаме тези „миля”, нека се върнем в годините на соца. През осемдесетте с нетърпение чакахме колега да се върне от командировка в чужбина и да донесе каталог или издание за... тоалети. В „Работническо дело”, в международния отдел, имаше неписано правило: мъжете може да не черпят с чуждестранни вкусотии и напитки, ама трябва да купят „Бурда” от летището и журналистките си вадеха кройки, обсъждаха приложението. Гоблените искаха повече труд и очи, а копираните модели за елегантни и удобни дрехи привличаха вниманието. Нали читателят знае как се е родила в оскъдните следвоенни години „Бурда”, навярно помни и интереса към списанията „Жената днес”, „Прамо” и т.н.   Днес модата е изключителна тема и в живота, и за университетското образование.     

А колко вълнуващо за „женорята” е било появяването на някогашната „Ружица” можем да преценим от едно писмо до редакцията – на казанлъшката учителка Рахил Душанова, която пише на издателя :”Почтений господине П. Р. Славейков в Цариград. Не може да бъде по-добро избирание от това, което ваше словесие сте избрали в образа на „Ружица”, за да ни подсещате и отделяте нас простите глупави неучени жени. Дерзайте, господине, и не се отчайвайте от това си свято предприятие, макар че ви е толко трудно...” Рахил даскалува и доработва с шиене на дрехи, тя обучава на уменията си и свои ученички, и сътрудничи във възрожденски издания. За „Ружица” предлага свой превод, но брой 3 не е отпечатан, макар и подготвен.

Е, и детското, и женското списание, както се знае, спрели, но пътя им са продължили много други. През десетилетията, та до днес. Затова и Славейков може да рече, че е турил в специфична журналистическа тематика „камен уголний”, а съвременните й почитатели да добавят:  Дядо Петко МОЖИ да не се ТРЕВОЖИ.