Сайтът на СБЖ продължава да представя изказвания на журналисти, направени по време на проведената на 12 март т. г. съвместно от Съвета за електронни медии и Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ дискусия на тема „Войни и конфликти, медии и общество“. Днес публикуваме изказването на Тоня Димитрова – редактор „Международни новини“ в БНТ, включително и поставените ѝ въпроси от залата, както и нейните отговори.

Ето основното изказване на Тоня Димитрова по време на дискусията:

Искам да приземя (разговора), по-практически да си говорим за нашите проблеми при отразяване на война. Мога да говоря за отразяване на войната, както базирано на информацията от агенциите, така и като човек, който е бил в Украйна по време на войната. Понеже никой тук не говори за това, как отразяваме хода на войната от нюзрума, може би да започна с това.

Пропагандата няма как да я избегнем. Истината не можем да я кажем. Абсолютно по никакъв начин. Няма как да се очаква от един журналист, който работи с кадри от видеообмен, а те в по-голямата си част са чиста пропаганда, да каже истината. Това, което ние можем да направим, е да разкажем човешката история, която е единственият истински документ по време на войната. Дали е човешка история от едната страна, дали е от другата, това е документът. Ние не можем какво наистина се случва на фронта, не можем да кажем какво е състоянието на армиите, няма как да потвърдим дали това, което ни се поднася, не е монтирано, не е режисирано. Виждаме страшно много такива видеа и от двете страни и е изключително трудно да изградиш репортаж, който да представи цялостната картина на войната.

Затова ние в БНТ сме избрали да не правим военни сводки, да не разказваме кой каква територия е завзел, кой колко километра е напреднал, а да разказваме конкретна история от конкретния ден. Защото това е документът от войната – журналистът да разкаже историята на човека-жертва на войната днес и сега.

Колкото и голям да е международният отдел, колкото и голяма да е редакцията, ние не разполагаме с ресурс да потвърждаваме множество видеа. Социалните мрежи – особено (във връзка) с войната в Украйна – е пълно с всевъзможни видеа и информации. И аудиторията очаква от нас ние да ги разкажем. Но ние не трябва да ги разказваме, защото това е непотвърдена информация, непотвърдени видеа.

Няма медия в България, която да разполага с отдел, който да е добре обучен, за да потвърждава  автентичността на едно видео. Така че нашата задача като международни редактори, които трябва да ви разказват на всички вас какво се случва в Украйна, какво се случва в Близкия изток, в дните, когато (там) няма пратеници на българска медия, е много по-сложна. И очакванията на обществото към нас са много високи, но ние няма как да задоволим тези очаквания от международния обмен. Това просто няма как да стане. Във всеки един случай предаваш това, което казва едната страна, това, което казва другата страна, и дотам стигат силите на международния редактор в нюзрума.

Знам, че повечето от вас ще кажат, че може повече. Може би в минали години, в други времена, когато социалните мрежи са работели по друг начин, когато информацията не е пътувала толкова скорострелно, може би е било по друг начин. Сега няма как ние да разкажем цялостната истина. Ние няма как да я разкажем и ако сме в Украйна на фронта. Защото всеки от нас тук, който е ходил в Украйна, знае какви ограничения е длъжен да подпише, за да получи акредитация, за да работи в тази държава. А и във всяка държава, която е в състояние на война. Нямаш право да снимаш от определени ъгли, нямаш право да снимаш определени обекти, имаш много труден достъп до информация, дори със стрингер да работиш, много често достигаш до източници, които са готови да говорят, каквото се очаква да говорят те, докато държавата им е в състояние на война. И всичко това всеки журналист трябва да го знае, когато работи.

Дори и да видиш човешка история, да я видиш с очите си, ти пак не можеш да знаеш дали това е истина. Всяка една новина за война, независимо дали е за Украйна или за Близкия изток, среща много разпалени страсти от страна на аудиторията. И основният въпрос пред нас като журналисти е дали ние разпалваме поляризацията в обществото, или точно обратното – не спомагаме тя да се увеличава. Мисля, че това е единственото, което ние в момента можем да се стремим да направим. Да пишем и да работим така, че да не допринасяме за проблемите, които вече съществуват в обществото. А точно обратното, да потушаваме тази поляризация, доколкото можем, с нашите инструменти, с които  разполагаме.

Предполагам, че и във вашите редакции е така. И в БНТ всяка новина за Украйна предизвиква много поляризирани реакции и от едната, и от другата страна. Това трябва да се опитваме да избягваме. Това не означава да си налагаме цензура, това означава да пишем с отговорност за процесите, които се случват в обществото.

Мисля, че много се каза и няма нужда повече да говоря, но със сигурност това не ни дава много надежда, че си вършим както трябва работата. Всеки се опитва да направи това, което трябва да направи, специално говоря за работата от нюзрума, защото в по-голямата част, откакто има войни, работата е в нюзрума, а не на терен. Били сме по една седмица, две седмици (на терен), няма редовно пратеници на българските медии и основно информацията идва от хора като нас, които всъщност работим с информационните агенции. 

Въпрос от залата, зададен от Енчо Господинов:

Предполагам, че поне на част от колегите ще им е интересно, тъй като става въпрос все пак за един от основните стълбове на нашата журналистика, Националната телевизия, да ни кажете малко повече, защо всъщност е така? Как при подобни обстоятелства преди много години в американската журналистика една група много смели редактори... Не обръщам внимание само на репортерите в Сайгон или Хюе, а, да речем, на Бен Брадли, главният редактор на „Уошингтън поуст“, или Катрин Греъм, издателката на „Ню Йорк Таймс“... Имаше такива хора, които се противопоставиха на Никсън, които се опряха и си защитаваха репортерите, бяха като стена зад тях, бетон. Има ли начин, примерно, един редактор като вас да реши: пращаме един екип в Украйна, пращаме един и от другата страна на фронта, руската. Има ли начин да обясните това на публиката или на уважаемите политици?  И оттам нататък – каква е ролята на редактора днес, фигурата на редактора? Как можаха, примерно, Бен Брадли и Катрин Греъм да спасят, да защитят Боб Удуорд и неговия колега (отразили аферата) по Уотъргейт? И косъм не падна от главата им. Вие можете ли да спасите някой от вашите хора, ако престъпи червената линия и някой се обади и иска да го уволни? Можете ли да го спасите?

Отговор на Тоня Димитрова:

Аз, първо, не знам за каква червена линия говорите. Наистина...

Реплика от Енчо Господинов:

Има невидими червени линии, всички знаем

Отговор на Тоня Димитрова:

Може би... Давате примери от времена, когато информацията е много по-канализирана, отколкото в момента. Наистина давате примери от времена, когато те не са работили в такава среда, по никакъв начин. В момента информацията излиза от всякакви посоки, и то не истинска информация, всевъзможна информация. Тогава журналистиката е била много простичко нещо. Непотвърдени източници, имат източници... Някак си по-елементарно е било.

А по отношение на пращането на хора, всеки, който е пътувал, знае много добре, че журналист, който е стъпил в Украйна, не може да стъпи от руска страна, и обратното. Аз съм правила лично опити за Крим и понеже съм била в Украйна, не се позволява. Както и обратното - ако отида в Крим, няма да ми позволят след това да вляза в Украйна. Говоря за абсолютно канални опити през посолства. Тоест няма как, ако сте ходили на едното място... Жоро Милков е успявал да го направи това, но Близкият изток е друг, аз говоря за Украйна. Не може... Просто ви казвам ние с какви трудности сме се сблъсквали в професията си.

А специално за червените линии, наистина не разбирам какво искате да кажете, но мисля, че генерално медиите в България не защитават журналистите си. Мога да говоря не от името на БНТ, а от името на всички медии... Мога да говоря просто за състоянието на медиите в България. Има случаи, когато и БНТ се е изправяла, когато има посегателства, но това са далеч по-леки случаи в сравнение с примера, който вие давате. И не мисля, че въобще журналист в България е посягал да прави нещо подобно, което довежда до оставката на президента Никсън, прекратяване на президентски мандат. Подобен пример ние в българската журналистика, мисля, че нямаме въобще в последния век и повече... Не мисля, че имаме такъв журналистически пробив. И сега, и преди 1945 година... Не мисля, че журналистиката някога е играла такава огромна роля в обществения и политически живот в България, както при примера с Никсън. Бих се радвала много, ако ние имаме такава власт, наистина. Но нямаме. 

Реплика и въпрос от Симона Велева, председател на СЕМ:

Това наистина е тъжно, но в СЕМ и в сегашния, и в досегашния си състав се стараем наистина да подкрепяме журналистите. Имате нашата безусловна подкрепа да бъдете свободни и да се чувствате защитени. И се стараем не само с позиции. Ето, през ноември направихме една голяма конференция с всички медии и с АБРО, те също са тук...

Аз исках да ви попитам нещо, което мен много ме вълнува и то е, какъв е вашият прочит, как се отразява, защото говорим основно за самите журналисти, за проблемите, които срещат, когато трябва да отразят тези конфликти - как се отразяват на аудиторията тези новини, има ли тревожност, която се повишава в обществото, когато се чуват тези новини, какъв е вашият прочит и как успявате да навигирате тези наративи? И то от гледна точка точно на обществена медия, защото знаем, че частните медии, те гледат веднага да поднесат по-стресиращата новина на първо време, докато обществената телевизия може да си позволи да разгърне наратива. Вашите новини са по-големи, по-дълги, можете да влезете в дълбочина и да обясните процесите, за да информирате, но да внесете спокойствие... 

Отговор на Тоня Димитрова:

Много благодаря за въпроса, защото той е много важен и много често сме водили такава дискусии в нюзрума. Основното, което предизвиква страшно бурна реакция, са думите „мобилизация“ и „ядрена война“. Това са двете неща, за които, когато пишем за Украйна, внимаваме страшно много. Знаете, през последните три години неведнъж заплахата от ядрена война е разигравана не само от едната, а и от двете страни. Ние се е налагало да взимаме чисто редакционни решения кога да съобщим за такова нещо. Дали това е само реторика, дали е само говорене, което със сигурност ще предизвика паника сред нашето общество, ще предизвика страхове, или можем да си спестим тази информация? Специално от Москва доста по-често се разиграваше, особено в началото на войната в Украйна, доста по-често се говореше за ядрена заплаха и ядрена война. Нещо, което после се оказа, че общо взето е само реторика.

Другата дума е, разбира се, „мобилизация“. Кой не го е страх синът му, детето му да отиде в армията? Мисля, че и там доста се спекулира с това, за да се нахранят страховете на българското общество... Мисля, че абсолютно всеки си дава сметка каква отговорност носим, ако съобщим в 8 часа в централна емисия подобни неща. И това стои в главата на всеки един редактор. И на всеки един репортер.

Това не означава, че спестяваме тези неща обаче. Защото пък не можем и да се правим, че няма такава заплаха, ядрена, все пак Русия е ядрена сила, и ние това няма как да го крием. Има като заплаха при всички положения.

Другите (чувствителни) информации от войната са за всичко, свързано с атомните централи... Българското общество има травма от катастрофата в Чернобил и ние си даваме сметка като журналисти как всяка информация, свързана със заплаха за сигурността на атомните централи може да повлияе на хората в България.

При всички положения се оценява рискът и кое е по-важно – да кажем информацията, или (да оставим аудиторията) без нея... (Дали) тя е ключова за събитията, (дали) ще има дългосрочни последствия в хода на войната или ние това в този даден момент можем да го спестим. Което аз се надявам да не го разбирате като някаква цензура, а по-скоро като отговорност към обществото. 

Реплика на Симона Велева, председател на СЕМ:

Не, в никакъв случай... Точно това са журналистическите стандарти, които вие поставяте и всички след това следват. Много ви благодаря.

 

Репортажът, публикуван на сайта на СБЖ за дискусията „Войни и конфликти, медии и общество“, може да се прочете тук.

Пълният видеозапис от цялата дискусия може да се гледа на сайта на СЕМ или в YouTube