Димитър П. Иванчев

Ето текста на Антония Мечкова за Наборе.бг

Изследователят Димитър П. Иванчев: Утопия за... нашия периодичен печат

Антония Мечкова

Доста колеги познават този изследовател на българските вестници и списания само косвено – от томовете, които Димитър П. Иванчев съставя и озаглавява „Български периодичен печат. 1844 – 1944”. Ползвателите прекръстиха и точно, и уважително тези книги на „тритомника на Иванчев”. Сега малцина използват хартиения вариант, той е дигитализиран в Националната библиотека и е-достъпен. А аз имах невероятен късмет – посягайки към един от томовете му в библиотеката на ФЖМК на СУ”Св. Климент Охридски” за някаква си справчица, да видя, че на страниците на екземпляра има автограф на самия Д. Иванчев.

Посвещението е за друг известен български журналист – Стоян Нейков, главен редактор на някогашните в. „Нашенец” и в. „Свобода”, вероятно и помнен със своето сътрудничество с проф. Г. Боршуков в изложбата по повод стогодишнината на първия наш вестник „Български орел”, за която хич не били похвалени през 1947 г.

За Димитър Иванчев като историк на националната периодика никой не ни говореше. Ала пипнеше ли човек анотирания му библиографски указател – наистина беше осведомен в детайли за миналото на журналистиката ни, не случайно изданието е подготвено в сътрудничество с Т. Боров, Г. Боршуков, Вл. Топенчаров. Там всеки може да научи за изданията през 1844 – 1944 г. на български език, а и за издания у нас на чужди езици, да се информира за печатници, собственици, сътрудници във вестници и списания, да открие единични листове, замислени и нереализирани издания и какво ли още не. Включително именния указател на журналисти и дописници от този период, бележки за живота им, псевдоними... Е, при това море от информация, редно е да си зададе човек въпроса кой е самият Димитър Иванчев и как осъществява тази веко-вечна /в пряк и преносен смисъл/ идея.

Отговорът изглежда лесен – в именния показалец е посочено, че Иванчев е роден с. Бутан, Врачанско, през 1910 г, сътрудничи на няколко вестници, списания и единични листове. Да добавим, че се е подписвал и с псевдоним Пелкински. Понеже е от рода Пелкинци в селото. Има още брат и три сестри. Завършва гимназията в Оряхово, но както си спомня дъщеря му Лидия Тошкова / с която се запознах наскоро/ – дядо й отсякъл, че е дотам и ако синът иска да учи, трябва сам да си поеме финансовото бреме. То и ваканциите на момчето не били за отдих и удоволствие – пращали го да пасе овцете, макар че винаги си носел и книга... За следващите години Лидия разказва лаконично. Работил и като пазач, и уроци по цигулка давал, и журналистика практикувал, но завършил философия в Софийския университет.

Обикновено подчертават професионалната школа, през която минава Димитър Иванчев, като работи с Димитър Михалчев в неговото списание „Философски преглед”. Да, името на Михалчев, първият пълномощен министър на царство България в СССР и после председател на БАН, „разжалван” от народната власт, е красноречиво. Иванчев е секретар на списанието, завежда рубриката „Философски вести”, но уроците по писане са много по-разнообразни. По негова философска книга се води остра полемика, подозират, че Иванчев е... псевдоним на Михалчев, сравняват го с Плеханов. Сътрудничи на „Литературен час”, „Земя и труд” и др.  А животът му поднася разни изненади. Мечтал да специализира във Франция, но поради международното положение можел да отиде само в Германия, разказва Лидия Тошкова. И там, в Хумболтовия и Тюбингенския университет подготвя труда си за философията на В. Дилтай, но и се докосва до науката за библиографията. Искал да се яви на конкурс за доцент в Скопие, мобилизацията го спряла. Тиражът на негова книга бил унищожен по време на бомбардировките на София, след години той сам „приключил” внушителните си картотеки за нашата периодика, към тях овластените не проявявали никакво внимание. Опитите му да поеме по-голяма административна отговорност не получили подкрепа, не бил партиен член... Но не спрял да работи! Стефан Кънчев в статия за дейността му напомня: „Репертоарът на периодиката бе започнат и работен в трудна обстановка – без никакъв опит и в недостиг на кадри, при неорганизирани или почти унищожени библиотечни фондове и пр. Нужен бе човек, който да проправя път, да насочва, да мобилизира, да вдъхва вяра в силите. Заслуга на Иванчев е, че изведе колективните усилия до успешен край”.

За да не става разказът твърде минорен, ще посоча: за дейността си библиографът Иванчев е удостоен с три ордена. Но Лидия Тошкова ме връща към времето, когато баща й вече е пенсионер и се е позатворил в дома и семейството си, а е бил и притеснен от перде на двете очи. Дъщерята си спомня, че след операцията казвал: вече е спокоен, понеже ще може да чете. Тя не продължила неговата професия, вървяла й математиката, станала инженер-програмист. Но таткото не я упреквал за избора, а добавял, че ако била библиограф – би й осигурил работа за 30 години напред... И други, които го познават, споделят: Димитър Иванчев до последно допълвал своя прочут тритомник с бележки с червен и зелен химикал - за открити факти или неточности. За съжаление, този уникален труд също е погубен. А дъщеря му подчертава дебело, че умеел да чете и между редовете, коментирал написаното

Това пословично за изследователя старание, книголюбието му е характеризирано най-вярно от самия Иванчев и Нина Шуманова цитира негова изповед:”Казваха, че моята идея за репертоара / на българския периодичен печат 1844 – 1944 г – б.м./ била утопия и не би могла да се осъществи за сто години. Но... ето, че аз я осъществих...”

Други мечти на философа-журналист-библиограф / а той е и краевед/ остават неизпълнени, обаче реализираната става един от най-увлекателните пътеводители в света на нашия периодичен печат от зараждането му. Друг въпрос, че след време, когато кажем „Сбогом” на хартиените вестници и списания, именно заради горчивите уроци на Иванчев сме длъжни да помислим как да опазим историята им от край до край за бъдните... читатели и списователи. Или и това е утопия?