Американският журналист Джон Рид (22.10.1887-17.10.1920) завещава на поколенията най-яркото журналистическо свидетелство за Октомврийската революция в Русия през 1917 г. – книгата си „Десет дни, които разтърсиха света“.

През 1999 г. Нюйоркският университет поставя книгата на Джон Рид „Десет дни, които разтърсиха свет“ на 7-мо място сред 100-те най-важни журналистически произведения в цялата история. В аргументацията се посочва: „Да, както отбелязват консервативните критици, Рид е бил пристрастен. Да, историците биха се справили по-добре. Но това може би е най-важното новинарско събитие на века – и Рид беше там, и Рид можеше да пише.”

Джон Рид, за когото на сайта на СБЖ вече е разказвано, се ражда 30 години преди Руската революция – на 22 октомври 1887 г., в Портланд в заможно семейство. Баща му е успешен бизнесмен, а майка му е дъщеря на богат фабрикант. Учи в престижно частно училище, после в Харвард, участва в студентски клубове, пише в университетското списание, тренира различни спортове.

Още в университета вниманието му е привлечено и от една необичайна за средата му общност – Клуба на социалистите. Не членува там, но се сближава с участниците и са му интересни споровете им за несправедливото устройство на обществото.

След завършването на университета през 1910-та Джон прекарва половин година в пътуване из Европа – Англия, Франция, Испания. Прибира се у дома с много пътеписи и есета, които предлага за публикуване във вестници и списания, излизащи в Ню Йорк. Доста от тях са отпечатани – и така тръгва пътят на Джон Рид в журналистиката. С времето все повече го привлича писнето по социална проблематика.

През 1913 г. Рид започва да сътрудничи на лявото списание The Masses („Масите”). Тогава е и арестуван за първи път – при потушаване на работническа стачка в Патерсън. Суровите действия на властите още повече радикализират възгледите му. Той се сближава със синдиката „Индустриални работници на света”.

През есента на същата 1913-та Джон Рид заминава като кореспондент на списанието Metropolitan Magazine за Мексико, където още през 1910-та е започнала масова народна революция. Четири месеца той прекарва в лагера на нейния вожд Франсиско (Панчо) Виля, непрестанно отразявайки събитията и печелейки признание като военен кореспондент.

Джон симпатизира на въстаниците и лично на Виля, категоричен противник е на американската намеса в Мексико, но тя все пак започва – вече след напускането му на страната. По-късно репортажите му оттам са събрани в книгата „Въстаналото Мексико”, като за издаването ѝ през 1914-та помага Мейбъл Додж – известна американска „светска лъвица”, меценатка на изкуствата и свободомислеща за времето си жена.

Джон се вълнува и от социалните борби на работниците в САЩ. През април 1914 г. например не само отразява като журналист миньорската стачка в щата Колорадо и избиването на стачници в Ладлоу, но и държи пламенни речи по миньорските митинги.

След започването на Първата световна война спечелилият вече известност Рид е командирован в Европа като военен кореспондент. Той първо отива в неутрална все още Италия, където къща има Мейбъл Додж. С нея вече са и в любовни отношения. После двамата пътуват до Париж, където се сближават с Пабло Пикасо. Рид се стреми да попадне на френския фронт, но не успява. Заминават и за Лондон,но скоро след това Джон и Мейбъл се разделят. Политиката влече журналиста много повече от изкуството. Репортажите му от разширяващия се в Европа жесток конфликт имат суров антивоенен характер. Джон вижда в онази война схватка на империалистически хищници, сблъскали се, за да си поделят света. Той все по-открито изразява социалистическите си възгледи.

През 1915-та – преди точно 110 години – заминава за Балканите и Източна Европа заедно със своя приятел, илюстратора от лявото списание The Masses Боурдмън Робинсън, който е канадец с британски паспорт. Целта на двамата е да проследят и отразят въвличането на страните от региона в Първата световна война. Тръгват от Солун, обикалят Сърбия, посещават бомбардирания Белград, минават през България, Румъния и Бесарабия, стигат до полския град Хелм, който по онова време е в състава на Руската империя и… там ги арестуват като шпиони. Държат ги няколко седмици като затворници и вече са им готвели разстрел, но се намесва американският посланик и успява да ги отърве. Не им се разминава и втори „шпионски” арест – при опита им на връщане нелегално да влязат в Румъния. Тогава пък помага британският посланик – покрай британското гражданство на Робинсън. От Румъния поемат към Константинопол с надеждата да отразят поне част от Галиполската операция. И по пътя минават отново през България.

Пътешествието и всичко видяно и преживяно прави Джон Рид още по-страстен противник на войната. Това се усеща и в книгата му „Войната в Източна Европа”, отразила онова пътуване и излязла през април 1916-та. В могат да се прочетат и много интересните впечатления на Рид от България. Той пише с удивителна симпатия за страната и народа ни: „Българите всъщност са много обикновени хора, без коварство. Те са достоен и свободен народ със самочувствие.”

Пръв Джон Рид нарича в своята книга България „ключът към Балканите“. В София американецът се среща и разговаря с нашия голям журналист Йосиф Хербст, който тогава, през 1915-та, е 40-годишен и оглавява Дирекция по печата, първообраза на днешната БТА. Десет години по-късно вече силно изпъкналият с безпощадното си перо срещу режима на Александър Цанков български журналист ще стане една от емблематичните жертви ня „белия терор“, развихрил се след атентата в цълквата „Света Неделя“ на 16 април 1925-та – Хербст „безседно изчезва“ още същия ден...

В този откъс ясно проличава безспорният талант на Джон Рид хем да навлиза в исторически дълбини, хем да вижда рефлексите им в живия живот и в (гео)политическите ходове, хем да ги свежда разбираемо до масовия читател. Въпреки че не е доживял дори до 33-ия си рожден ден, Джон Рид несъмнено остава като една от най-ярките личности от началото на ХХ век, а и като един от най-високите върхове в световната журналистика.

Но да се дърнем към хронологията на живота му. В края на 1915 г. Джон се прибира в родния си Портланд, за да види майка си. Там се запознава с учителката и съпруга на местен зъболекар Луиз Брайънт, израсла в семейството на миньор, ирландски преселник. Между Джон и свободолюбивата Луиз пламва силна любов и когато той поема отново към Ню Йорк, тя тръгва с него. Ето как я описва Рид: „Тя е дива, храбра и праволинейна. Нейната грациозност и милият ѝ облик радват очите. Любителка е на всички приключения на духа и разума. У никого досега не съм откривал тъй ледено презрение към стабилността и уседналостта… В този духовен вакуум, на тази неплодородна почва тя е израсла (по какъв начин – нямам представа) като радостен творец, щур индивидуалист, поет и революционер”.

Романсът на Джон и Луиз става още по-шеметен, когато двамата се запознават и сближават с писателя и драматурга Юджийн О’Нийл, образувайки с него волна тройка. Всичките се наслаждават на живота в наета през май 1916-та вила в крайокеанския Провинстаун. Именно там местна театрална трупа изиграва първото представление на пиесата на бъдещия нобелист О’Нийл „Курс на Изток, към Кардиф”.

Джон и Луиз се женят през ноември 1916-та, макар че отношенията им винаги остават „отворени” и за други връзки. На следващата година и О’Нийл намира една от своите втори половинки – и траекториите им поемат в различни посоки.

Джон подкрепя президента Удро Уилсън за втори мандат, надявайки се той да изпълни обещанията си САЩ да не се замесват в бушуващата в Европа война. Журналистът-социалист е дълбоко възмутен и отвратен, когато Уилсън погазва дадената пред избирателите дума и през април 1917 г. Съединените щати все пак също влизат във войната. Тогава  Джон Рид обявява: „Това не е моята война, няма да имам нищо общо с нея”. Отправя и още послания: „Ние, социалистите, трябва да се надяваме, не – да вярваме! – че тези ужасни кръвопролития и страшни разрушения ще предизвикат глобални социални промени и ние още с една крачка ще се приближим към нашата мечта – Мира сред Народите. Това не е нашата война!”

Тази позиция на Джон Рид обаче не намира разбиране и подкрепа в американското общество. Започват да гледат на него като на отстъпник от патриотичния дълг. От кореспондентските и коментарните му услуги се отказват повечето от изданията, на които сътрудничи. За да има с какво да живеят с Луиз, му се налага да продаде своя вила край Бостън и да заложи часовника на баща си. След което през лятото на 1917-та двамата решават да заминат за Русия, за да видят на живо какво става там след свалилата монархията Февруарска революция от същата година.

Джон и Луиз пристигат в Петроград (Санкт-Петербург) през август (септември по нов стил), точно след потушаването на метежа на генерал Корнилов, опитал се да измести със своя диктатура временното правителство начело с Керенски и така да предотврати задаващата се болшевишка революция.

Позицията на болшевиките, които настояват за незабавно прекратяване на империалистическата война, е много присърце на Джон Рид. Но като професионален репортер той се опитва да отрази кипящата действителност в цялата ѝ сложност и да покаже всички гледни точки. Среща се с представители на различни политически сили. Това, че е американец, действа магически – и болшевиките, и монархистите, и есеритеq и представителите на всички останали партии и тенденции с готовност общуват с него.

Той описва всичко – обстановката е напрегната, има остър недостиг на хляб, уличните грабежи са обичайно явление. На този фон болшевиките настояват Керенски да предаде властта на конгрес на Съветите, насрочен за октомври. Но Керенски вижда, че искат да го свалят и решава да затвори болшевишките вестници, да арестува болшевишките лидери и да изпрати обратно на фронта частите на ненадеждния, симпатизиращ на болшевиките Петроградски гарнизон. В отговор Военно-революционният комитет на Съветите, доминиран от болшевиките, подготвя завземането на Зимния дворец.

Към 23 часа вечерта на 24 октомври (7 ноември) щурмът на двореца вече е факт. Джон и Луиз присъстват на историческото събитие. Той го описва така: „Осъществи се… Ленин и петроградските работници решиха – да има въстание. Петроградският съвет събори Временното правителство и постави конгреса на Съветите пред свършения факт на държавния преврат. Сега остава да отвоюват на своя страна цялата огромна Русия, а после и целия свят. Дали ще се отзове Русия, дали ще въстане? А светът, какво ще каже светът?  Ще откликнат ли народите на призива на Русия, ще се надигне ли световен червен прилив?”

Джон Рид е активен привърженик на новото революционно социалистическо правителство. Участва в работата на Народния комисариат по външните работи – превежда на английски указите и новините за действията на новите власти. Участва и в подготовката на пропагандни материали, хвърляни в немските окопи.

Към декември 1917-та личните финансови средства на Рид привършват. Налага му се да си намери платена работа. Наема го американецът Реймънд Робинс, представител на Червения кръст, който започва да издава вестник, отстояващ американските интереси. Още в първия брой, който сам подготвя за печат, Джон слага предупреждение точно под главата: „Този вестник е посветен на защитата на американския капитал”.

Джон Рид се запознава и сближава с много членове на новото правителство и болшевишката върхушка – включително с Лев Троцки и Владимир Ленин.

Когато решава да се прибере в САЩ, му се налага два месеца да чака входна виза. Във Вашингтон посрещат враждебно Октомврийската революция, а открито демонстрираното отношение към нея на американския журналист е точно обратното. Не може да се размине с клеймото на съмнителен и подривен елемент.

Джон обаче няма намерение да променя възгледите си. Напротив, въодушевен е, че вижда как те намират своята реализация. След завръщането си в САЩ обикаля страната с разкази за събитията в Русия, където се създава държава, ръководена от работници и селяни. Събира подписки за отмяна на икономическата блокада на Съветска Русия, за отказ от интервенция. Естествено, предизвиква така и разследване срещу себе си за „антиамериканска дейност”.

Книгата му „Десет дни, които разтърсиха света излиза през март 1919 г.  В предговора си пише: „Каквото и да си мислят някои за болшевизма, неоспоримо е, че Руската революция е едно от най-значимите събития в историята на човечеството, а издигането на болшевиките е явление от световна величина. Така, както историците се ровят и в най-дребните детайли за Парижката комуна, те ще искат да знаят и всичко, което е ставало в Петроград през ноември 1917-та, какъв е бил духът на народа тогава, какви са били, какво са говорили неговите вождове. Именно за това мислех, докато пишех тази книга.”

При следващите си издания книгата винаги включва и отзива на Ленин: „След като прочетох с най-грамаден интерес и неотслабващо внимание книгата на Джон Рид „Десет дни, които разтърсиха света”, аз от цялата си душа я препоръчвам на работниците от всички страни. Бих искал да видя тази книга, разпространена в милиони екземпляри и преведена на всички езици, тъй като тя предлага правдив и необикновено жив разказ за събитията, тъй важни за разбирането какво е пролетарска революция и какво е диктатура на пролетариата”.

Дори опонентите на Рид признават, че събитията в нея са описани пределно честно.

През лятото на 1919 г. Джон става един от съучредителите на Комунистическата партия на САЩ. През есента на същата година отново заминава за Москва, където го избират за член на Изпълнителния комитет на Третия интернационал, станал известен като Коминтерн. Събира материали и за следващи свои книги, една от които – „Червената Русия: Триумфът на болшевиките” – излиза в Лондон пак през 1919-та като първа част от замислен от Рид цял цикъл.

През юли-август 1920 г. Джон е делегат на втория конгрес на Коминтерна. Много пътува из Съветска Русия, продължава със събирането на материали и с писането. Известно време живее и пише в бившото имение на княз Гагарин в Кузнецово. По-късно, по съветско време, там е направен музей на Джон Рид, в който са събрани много свързани с журналиста документи, снимки и негови ръкописи. Но след перестройката сградата е прехвърлена на пансион и голяма част от архива е погубен.

Коминтернът възлага на Джон да участва в насрочения за 15 август в Баку Конгрес на угнетените народи на Изтока. На журналиста не му се пътува – той чака всеки момент през Швеция да пристигне жена му Луиз и иска да я посрещне. Но все пак поема коминтерновската си мисия. Пътят до Баку е тежък – пет дни с влак из разорената от гражданската война Русия, в която върлуват глад и тиф.

Връщането не е по-лесно. На 15 септември 1920-та той все пак се прибира в Москва, където го чака пристигналата междувременно Луиз. Той я води на срещи с Ленин, Троцки, Каменев, двамата обикалят галерии и балетни спектакли.

Но на 25 септември Джон вдига температура. Отначало смятат, че е грип и ще мине бързо. Скоро обаче се разбира, че е петнист тиф. Според легендата може да го хванал на една от гарите по пътя от Баку за Москва, когато се изкушил да хапне най-вероятно замърсена диня. Взимат го в болница, но лекарства няма заради икономическата блокада. Скоро започва да получава халюцинации, дясната половина на тялото му се парализира, губи говора си… Луиз Брайънт го държи за ръката, когато Джон Рид издъхва на 17 октомври 1920 г., пет дни преди да навърши 33 години…

Погребват го с големи почести, като герой на Коминтерна. Урната с праха му е вградена в Кремълската стена – специална чест, оказвана на малцина най-заслужили за революцията. Погребенията в стената спират през перестройката, а по-късно урните, намиращи се там, са извадени и препогребани в зелената площ край самата стена. Джон  Рид е един от само тримата американци, които спят вечния си сън на това почетно място. Другите двама са С. Е. Рутенберг, основателят на Комунистическата партия в САЩ, и Бил Хейууд, член-основател и лидер на „Индустриалните работници на света“.

След смъртта на Джон паметта му е увековечена в СССР – имего му носят много улици с негово име из различни градове.  През 1987 г. СССР пуска специална юбилейна пощенска марка с лика му в чест на 100-годишнината от рождението му. Известният съвременен узбекски писател и драматург Джонрид Абдулаханов, роден още по съветско време, е получил личното си име в чест тъкмо на Джон Рид.

Най-прочутата в СССР драматизация по „Десет дни, които разтърсиха света” е едноименният спектакъл на нашумелия московски театър „Таганка”, режисиран от Юрий Любимов, в който силни роли правят легендарни актьори като Владимир Висоцки и Валерий Золотухин.

През 1981 г. холивудската звезда Уорън Бийти снима филма „Червените”, в който разказва историята на Джон Рид, Луиз Брайънт и видяната от тях Октомврийска революция. Филмът, в който Бийти играе и главната роля, получава „Оскар” за най-добра режисура.

През 1982 и 1983 г. се появява и съветска двусерийна продукция за Джон Рид под общото заглавие „Червените камбани”, режисирана от Сергей Бондарчук. В главната роля е италианският актьор Франко Неро. Първата серия се казва „Въстаналото Мексико”, а втората – „Видях раждането на новия свят”.

.....................................

Тази публикция е частично преформатирана версия на публикувания на сайта на СБЖ на 19.11.2020 г. текст на Къдринка Къдринова под заглавието „Какво видя Джон Рид в България преди да стигне до Руската революция“