На 17 декември т.г. на 91-годишна възраст е починал американският журналист Питър Арнет, носител на наградата „Пулицър“ за репортажи за войната във Виетнам. Питър Арнет бе награден с „Пулицър“ през 1966 г. за работата си за Асошиейтед прес по време на войната между 1962 и 1965 г. Материалите му за войната в Персийския залив през 1991 г. също стават широко известни.

Ето какво написа в профила си във Фейсбук колегата международник Енчо Господинов:

IN MEMORIAM: ПИТЪР АРНЕТ, ЕДНА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ ИКОНИ

Енчо ГОСПОДИНОВ

 

Един по един си отиват войниците на словото и достойнството в нашия занаят, журналистиката. "Взводът" с писалките и телексите от джунглите на Виетнам, както би казал Оливър Стоун, се топи в историята и днешните поколения "copy-paste" новинари имат в най-добрия случай само бегла идея за тези герои на една професия, която някога и навсякъде се считаше за престижна и високо уважавана.

Това бяха кумирите на моето поколение репортери и коментатори. Не само защото трупаха "Пулицъри" с килограми от бойни полета и дипломатически конференции, а защото имаха кураж да се озъбят на генералите и политиците, да си изцапат краката в калта на тресавищата от Сайгон на Запад към границата с Камбоджа, в иракските млечно-химически мръсотии или в десетки други "места злачни и бездънни".

С една цел: В търсене на Истината, а и на "изгубеното време" и на "изгубените поколения" по фронтове и окопи. И после доставени у дома в поцинковани ковчези.

Питър Арнет беше една от тези икони. Биографията му по-долу, качена от Волен (авторът има предвид Фейсбук-публикация по темата на друг известен журналист-международник – Волен Крумов - б. р.), казва достатъчно за сложния и противоречив характер на Питър. Но който е чел автобиографичната му книга "На живо от бойното поле" знае как той, заедно с един взвод от други храбри репортери се противопостави на Генерал Уестморлънд, главнокомандващ американската армия във Виетнам в "онези години"; на министъра на отбраната Робърт Макнамара и на шайка глашатаи на пропагандата, които залъгваха с фалшиви известия за победи над Виетконг не само Белия дом и Конгреса, но и американския народ.

Питър Арнет, заедно с покойните вече Уолтър Кронкайт от СиБиЕс, Дейвид Халбърстам от "Ню Йорк Таймс", угасналите завинаги телевизионни звезди на Питър Дженингс от ABC News и още няколко прославени кореспонденти от това златно поколение, вкараха войните във всеки американски дом и обърнаха общественото мнение. Никсън си подаде оставката заради скандала „Уотъргейт“, разкрит от упорството на младите тогава репортери от "Уошингтън поуст" Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн. Тези герои обаче имаха зад гърба си издатели и редактори като Катрин Греъм и Бен Брадли. И те си отидоха. Повечето от днешните собственици на големи световни медии днес не са потомствени издатели, а крупни олигарси.

Питър Арнет също имаше зад гърба си яка стена от защитници: самият собственик на СNN Teд Търнър и президентът на компанията Том Джонсън, в трудните часове, когато Питър, заедно с колегите си Джон Холиман и Бърни Шоу, предаваше на живо войната в Ирак през 1991 г. от покрива на хотел "Ал Рашид" в Багдад. Именно от неговите репортажи, особено през втората война в Залива, рухна митът за химическите оръжия на Саддам Хюсеин. Вместо това, един приличен генерал като Колин Пауъл, вече държавен секретар, беше опозорен в Съвета за сигурност на ООН, защото началниците му го бяха поставили в невъзможната поза да докаже недоказуемото: че Саддам Хюсеин има химически оръжия, маскирани в епруветка като мляко на прах, както иронично отбеляза самият Питър Арнет. А послушният Тони Блеър, започнал обещаващо премиерската си кариера на "Даунинг стрийт" през войната в 2003 г., се сдоби с прякора "Пуделът на Буш." Но поне се извини за войната, в която въвлече и собствената си страна.

Отива си едно "непослушно поколение" световни журналисти. Останали са малцина от онова време: Сиймор Хърш, който показа клането във виетнамското село Ми Лай, а днес дразни генерали и политици с разкритията си за войната в Украйна и за взривяването на "Северен поток"; жива е и легендата от "Нюзуик" Силвана Фоа, която пишеше от "полетата на смъртта" в Камбоджа. Живи са и още няколко ветерани-документалисти от "Взвода" на Оливър Стоун, на Питър Арнет и на Уолтър Кронкайт.

Те бяха трудни характери, допускаха и грешки, но умееха да се борят както в джунглите на Виетнам и подвижните пясъци на Близкия Изток, така и в тези на политическата джунгла и пропагандните тресавища.

За нас остава техният пример и неубедителното всекидневие на "copy-paste".