Филип Буров. Снимка: БТА

Така започва коментара си на своя Фейсбук-профил журналистът Филип Буров. И продължава: Но не знам дали има друга гилдия, в която да се счита за по-срамно и недопустимо да се бориш колективно за трудовите си права, може би само при копрайтърите и ИТ-тата. Буквално е по-приемливо журналист да влезе в политиката, отколкото да се синдикализира - поради което виждаме и ще виждаме много от първото, но не и от второто. В тази атмосфера е напълно обичайно журналисти да работят по начин, който ги позиционира подходящо за такъв кариерен завой. Което е естествено развитие на още по-широкоразпространената практика да отразяват ресорите си по начин, който оставя възможност да станат пиари на същите компании, институции и политици, към които са насочвали микрофон.

Разбира се, рефлексът е драмата с Цънцарова да се обяснява с провинциалистко-езотерични конструкции - ама мафията, ама комунизма, ама Путин. Но такова обвързване на медиите едновременно с външни и вътрешни, политически и бизнес фактори, всъщност демонстрира успешна интеграция в западния модел на корпоративна цензура. Това е нормата, и то далеч преди Тръмп да придаде повече външна вулгарност на съществуващите процеси.

През последните 10-15 години, най-вече след публикациите на Уикилийкс, има особено силно затягане на хватката дори в предполагаемо независими либерални медии. Дори имена като Сиймур Хърш и Джон Пилджър бяха избутани от мейнстрийма, наред с още десетки утвърдени журналисти, и подменени с медийни труженици, дресирани да лаят и хапят само в съответствие с правилната политическа линия. Самият Асанж прекара десетилетие в изолация и години в каторга. Критиката към Израел водеше до сваляне от ефир и остракиране далеч преди геноцида, а сега журналисти са не само уволнявани и цензурирани, но и арестувани и съдени. Но това са все теми, по които тяснопартийните провинциални борци против цензурата, пиещи кафе пред бТВ, категорично са заставали на страната на цензурата.

Но да се върнем към синдикализацията. Тя би помогнала и на кафепиещите да се борят за собствените си трудови права и свобода на словото, със същия хъс и откритост, с която се борят за тези на Цънцарова. Защото огромната част от тях работят в постоянен режим на автоцензура и цензура. Медиите им функционират като партийни официози, собствениците им диктуват статии, теми и гости, уволняват ги поединично и групово, когато им скимне. Но няма шанс това са се промени, защото тези хора са интернализирали политическите и бизнес интереси на работодателите си до степен и с фанатизъм, напомнящи на сатира на тоталитарен режим. Ако някой колега им предложи да сформират синдикат, ще го охулят и ще се опитат да му запушат устата много преди шефовете си. Дори тези от тях, изпаднали от големите редакции въпреки своята вярност, пренасят всичките си зависимости в подкасти и блогове, продължават да пазят интереса на чорбаджиите, като опозорени ронини, оставащи верни на бившия си господар.