Колегата Андрей Велчев, собственик и главен редактор на „Любословие.БГ“, с равносметка за развиващите се процеси в обществото и журналистиката.

Ето и неговия текст, написан за сайта на СБЖ, без редакторска намеса:

 

Светът на късата памет

Андрей Велчев

Живеем в свят на късата памет. Свят, в който политиките на политиците приличат на обидно евтино стендъп-комеди шоу – с лош сценарий, изтъркани реплики и публика, която отдавна е спряла да се смее. Пропагандните им инструменти са като извадени от пожълтял учебник по СССР, намерен в мазето на стар комунист, напуснал кооперацията вчера, но оставил ключа за манипулация — или като наръчник, писан от външен „експерт“, дошъл за кратко да помага, за да види как чрез добре финансирани каузи се разпростират чужди интереси под формата на ценности.

Най-лошото в тази среда не е да те свалят от ефир. Най-лошото е как си попаднал там — с какви компромиси, с какво мълчание и с каква готовност да замениш въпроса с удобна реплика.

Журналистът Ерик Блеър (Джордж Оруел) отдавна предупреди, че най-опасната форма на власт е онази, която кара обществото да се съмнява в собствената си памет. В „1984“ това се правеше с Министерство на истината и пренаписване на вестници. Днес методът е по-тих: ефир, повторение, шум и забрава. Не изгаряме хартия — изтриваме смисъл.

Ефирът не помни. Той изяжда думите на живо и ги изплюва между два рекламни блока. В него вчерашното „никога“ днес е „винаги“, а утре — „не съм го казвал“.

Има журналисти като Ерик Уайнър (американски журналист и автор – BBC, NPR, The New York Times), уволнявани многократно, без да вдигат шум, без протести и без да пият от преливащата чаша на ефира. Те не бъркат видимостта с морал и знаят, че професионалната чест не се измерва нито в покани, нито в аплодисменти, а в откази.

Но има и личен избор.

Изборът да рекламираш хазарт, защото „това е новото нормално“.

Изборът да пушиш вейп пред ученици и да го наричаш свобода.

Изборът да търсиш алиби в мантрата „на ръба на оцеляването“, докато подменяш професията с оправдание.

В България журналистиката се превърна в по-евтина професия дори от „мениджър свежест“ в супермаркет — не защото времето я разваля, а защото самомухлясва от компромиси, от поръчки с политико-корпоративен привкус и от доброволно мълчание, представяно като реализъм.

Не е истина, че „лошата новина е добра новина“.

Не е истина и че можем да „изчистим България за един ден“.

Паметта се умори да помни евтини репродукции на неуспешни управленски сглобки — в политиката, в медиите, в думите. Печатът и пепелта на вестниците вече са дигитализирани в един скрол. Изгарянето стана без дим.

Но някои помнят повече.

Именно за тях е този текст.

И да — трудно е да повярваме, че дигитализация може да се прави от аналогови хора. Че със стари навици, зависимости и страхове може да се гради нов свят. Алгоритмите напредват, изкуственият интелект пише, сортира, анализира. Но има аналогови процеси, които не се заменят — паметта, съвестта, личният избор, отказът. Там машините мълчат.

И точно там започва отговорността на човека и журналиста - а журналистиката е от човеци за човеци за измежду човеци, нали?