В журналистиката има символи. Има формати. Има имена, които носят история, тежест и доверие. „Лице в лице“ е точно такова име.

То не е просто заглавие. То е обещание — за директен разговор, за сблъсък на позиции, за журналистика без заобикалки. Такъв бранд не се ражда случайно. Той се създава с идея, концепция, авторство и професионална последователност. Професионалната памет свързва генезиса на формата с работата на Васил Марков* в рамките на БНТ — телевизията майка на българската публична журналистика.

Проблемът не е в това, че форматите се развиват, мигрират, получават нови лица и нови редакционни среди. Това е естествен процес. Проблемът възниква, когато се губи признанието за първоизточника, когато името остава, но историята зад него се изтрива.

В XXI век това не е дребен професионален пропуск. Това е удар по основата на журналистическата етика — признанието на интелектуалния труд.

И тук има важен баланс. Когато публична фигура като Соломон Паси демонстрира поведение в ефир, което обществото възприема като унизително или пренебрежително, журналистът в студиото — в случая Цветанка Ризова — следва да бъде защитен. Подобен тон от страна на политик с дългогодишна кариера е недопустим, укорим и уврежда самата етика на публичния дебат. Журналистът не бива да бъде мишена на демонстративно неуважение.

Но защитата на професионалното достойнство в ефир не отменя другия етичен въпрос — този за авторството. Уважението към водещия и осъждането на недопустимото поведение на политик не изключват факта, че развитието на подобен формат стъпва върху вече положен интелектуален труд. В журналистиката могат да съществуват едновременно две истини: журналистът заслужава защита от неуважение, а създателят на идеята — признание за труда си.

И ако в медийни среди с утвърдени стандарти подобни въпроси водят до открит дебат и ясни професионални позиции, у нас често наблюдаваме мълчание. Но когато става дума за „Лице в лице“, мълчанието не е неутрално — то означава, че приемаме авторството да се размива, а създателите да остават в сянка.

Журналистиката обича да бъде коректив на обществото. Но преди това трябва да бъде коректив на самата себе си.

Защото ако не можем лице в лице да признаем откъде започват идеите ни, трудно ще убедим обществото, че сме пазители на истината.

---------

Бележки под линия: *Васил Марков е български телевизионен журналист и автор, свързван с развитието на ранните публицистични разговорни формати в БНТ през 70-те и 80-те години на ХХ век. В професионалната памет той често се асоциира с утвърждаването на модела на телевизионно интервю „лице в лице“ като жанр — студиен диалог между журналист и събеседник. Според разпространени в гилдията свидетелства именно в този контекст на обществената телевизия се появява и наименованието като форматно обозначение, което по-късно се използва и в други телевизионни реализации, включително предавания, свързвани с Цветанка Ризова. Въпросът за авторството и приемствеността на името и формата остава предмет на професионален дебат в журналистическата общност.

Това е и моята лична позиция като Андрей Велчев — журналист с 22 години професионален опит; автор на рубрики, които през годините също са били заимствани без признание; фотограф, чиито снимки ежедневно се използват без разрешение; член на Съюз на българските журналисти още от студентските ми години през 2005 г.; издател на медия с мисия „медия за медии“ — Любословие.БГ.

От началото на новия мандат на СБЖ 2025- 2029 г. съм и член на Комисията по журналистическа етика, защото вярвам, че можем да върнем етиката в професията — дори сред предизвикателствата на дигиталните платформи, новите медии и масовото разпространение на „журналистика втора употреба“, копирана и преразказвана на килограм. Именно затова въпросът за авторството не е личен — той е професионален и морален.