Първият брой на „Новинар“

Предлагаме ви публикацията на Антония Мечкова, публикувана на сайта Наборе.бг.

Носталгично: Репортерките на „Новинар”

Антония Мечкова

Не е Осми март. Пък и да беше, не за празника е дума, а че трябва да го уважаваме 366 дни в годината, дори да не е високосна! Понеже мисля за момичета, които свързваха живота, не само част от трудовата си биография, с вестник „Новинар” от 1992 до 2016 г. И които и днес може би откривате в информационното море, там аудиторията на много медии все се учи да плува...

Е, не става дума само за медии, макар че в ония години част от момичетата идваха в нашия престижен всекидневник, а професионалният им старт бързо ги пре-изстрелваше в големи издания, които предлагаха по-престижни заплати. Други не бързаха за ново назначение, харесваха си новинарската атмосфера и принципа на един от основателите, зам-главния редактор Наско Спасов, който по унили планьорки/ щом не се споменаваха впечатляващи събития/ отсичаше: „Като няма новини, ще ги измислите”. И въобще нямаше предвид съчинителство на небивалици, а информации, които да интригуват читателя с яснота как точно ще го удари нарастващата инфлация, какъв е проблемът с изчезнали лекарства, какво крият административните промени по месторабота или местоживеене... В журналистиката навлизаха все повече жени и тичаха ли, тичаха от събитие на събитие.

Сега също е показателно разхубавяването на професията, приятно е от екрана да ни осведомява красавица, нежен глас да звучи в ефира. Но от другата страна на микрофона, пък бил той и на касетофончето, е трудно да си професионалист, не „дръжки”, „мисирки”, „журналя” и пр.. Затова пиша за тихия и всекидневен героизъм на няколко новинарки, за всички просто няма как.

Ще балансирам между минор и хвалби и ще спомена и такива, които се записаха в българската новинарска история с... автогол. Само че анонимно,

признат гаф - половин грях!

Две колежки от културната сфера се прочуха с репортажа си за несъстоял се концерт на „Джипси Кингс“ в София. Редакцията се готвеше да празнува нещо, информацията за всички събития бе събрана и подготвена според нареждането на шефовете, затворихме броя много рано. И отидохме на купона, а над столицата се изля потоп, изявата на прочутата група бе отменена и на другата заран „Новинар” стана пример как не се прави репортаж...

Ще кажа и за друг гаф – на „Справочника”, където работех. В един понеделник пуснахме старата програма на телевизиите – колежката изчела всичко прилежно, но в печатницата объркали матрицата на страниците и наложили... стари форми. На сутринта читателите полудяха – то бяха безкрайни телефонни обаждания, то бяха донесени и захвърлени броеве из стаите, то бяха клетви, че изобщо няма да вярват вече на вестника. Истинската програма я отпечатахме извънредно във вторник, а днешната аудитория да знае: понеделнишкият ни тираж беше няколко пъти по-голям от обикновено, по-скъп и много продаваем. Както обобщи една репортерка: „Ние си мислим, че правим интересен брой, пък те го купували заради тв програмата.” С тоя горчив опит друга колежка бе чакала една кабеларка да си прати седмичното разписание, па като й писнало, нали гоним и график - оправила номерацията на сериалите в старото и го... повторила! Само дето кабеларката беше спряла излъчване!

Та колкото и да ме убеждават езиковедите да казвам на дамите колега, ще си я карам в нежен род. Понеже моите колеги имаха и лични, и семейни задължения, присъщи на всички „кариеристки-домакини”, потърпевши от еманципацията през последните десетилетия, а за все по-модния хоум офис не ми се и мисли. Но няма да забравя приключването на един брой, след което на пожар зазвъня специалистката по икономически въпроси / нямаше мобифони/ - научила на ресорен купон за скок на цени. Спряха готовия вестник и всичко... наново. Или политическата репортерка, тъкмо бе завършила катадневното търчане и тръгна със своя съпруг за тяхно си тържество. На улицата ги срещнал военният министър и й казал: току що разжалвал висш офицер. С късане на пагони и т.н., което за ония години не се случваше всеки ден, та колежката прибяга до редакцията, тогава бяхме на „Алабин”. Да сподели с драгия ни читател...

Няколко поколения момичета от „Новинар” бързаха преди или подир събитията. Само че едно тихо присядаше във фоайето, заголваше се и си слагаше поредната инжекция заради диабет. Второ попадна с криза в „Пирогов” и й казаха, че трябва да оправи въпроса с осигуровките, редакцията не се беше издължила овреме. Трета, четвърта и не знам коя по ред довършваха скоростно дописка подир дописка, а зад вратата чакаха я съпругът, я щерката, току що прибрана от детска градина, нерядко и по-стара рода. Енти номер просто вдигаше телефон на домашните да каже, че ще се забави, бебето да е търпеливо. Госпожицата, която не бива да пропусна, обичаше да ходи с кларкове и даже написа, че слънцето се е отпечатало на подметките им. Как не – трябваше да обикаля по толкова ресори, че си мисля дали и нейните не обувки са били

Летящи като чехлите на Малкия Мук...

Фантазии! Силвето Томова стигна и до книгите, до литературата. Друго момиче се закотви във вестникарството, но аз помня и нея – изпружила преуморени, подути крака на стол във времето, когато пишеше за съборите на БСП на Бузлуджа, натам и обратно се пътуваше групово с автобус и нямаше джиесеми, с които днес репортерите могат и да говорят, и да пращат съобщения, за да не ги дочуе конкуренция. Е, колежката току що се беше върнала каталясала от Този връх. Ако осъвременим спомена с информация кой къде е сега, нека кажем за кореспонденти в европейски столици, за репортери, станали верни на радио и телевизии, за строги дами с административна кариера, за дипломати. Но момичета на „Новинар”, с хъс за добре свършена работа.

Илюстрация – Ани Петрова. Фоторепортер на вестника. Днес е в БНР. Ако човек се интересува, ще опознае нейните герои добре и на изложбите й. Не ги броя вече, последната експозиция бе посветена на жената с частната галерия "Арт36"- Камелия Чекарлиева-Минчева .И Ани е редила фотоси там, радвали сме се на труда й, защото той изглежда по един начин във вестника, по друг в експозиция, тогава си проличава смисълът на летопис. Тази изложба се преражда в книга със съдействието на други две новинарки. А аз ще кажа за Ани с вечния апарат в подземието на ФЖМК, където колега бе предал фотоархива на „Новинар”, а друг после уреди да приемат снимките в държавния архив. Те безценни, а ние двете – тъжни, сред торбите с хартиени кадри от десетилетия, цифровизацията промени и този дял на журналистиката. Но документите си останаха следа на „Новинар” във времето.

Нека да спомена и

няколко от „неизписалите“ се госпожи,

свързани главно с отразяване на културния живот у нас. Една-две анализаторки на политическите битки след 10 ноември не измениха на своята Поезия – Ивка Николова и Иглика Горанова, и нямат нужда от допълнително представяне. Пък Жанина Драгостинова се зае да превежда, а значи – и да въвежда читателите в непознати още литературни светове. Иначе събра журналистически текстове в две книги - „ Моята история“ и „Твоята история“, има и още. А аз не мога да забравя нетърпението на двете й хлапета, чакаха я да си свърши работа, после да се приберат заедно вкъщи и тя да се посвети на техните вълнения.

Или друг „културен” щрих - за Иринка Вагалинска. Една вечер се върна в стаята с печено пиле, наблизо до редакцията въртяха грил, а тя имаше още куп неотложни задачи по седмичното приложение. С пилето в плика най-спокойно си ги довърши. Понеже вече беше „наготвила” и вкусна вечеря!... Нейните приключения напоследък са другаде, Хераклея Синтика и Деултум, не я е страх от Свирепия... В градската библиотека има списък на желаещи да се запознаят с втория й маршрут, твърдя го след лични проверки. Кой би повярвал, че създателката на археолог-романите има прощъпулник от разкази с криминален привкус?...

Или Виолета Цветкова, аз си я наричам Високоорганизираното цвете. Нежна госпожа с уханно име, но имаше период да тича на две работи, после остана на една... като за двама-трима. Не изневери на обичта си към киното, а намери време да разкаже за невероятните си срещи в книгата „Насаме с незабравимите“, влезе в съавторство с легендарния волейболист Владо Николов, шеф-готвача с нелека събда Андре Токев, Доктора Джаз Емил Илиев...

Разбира се, и Ирина Гигова, и тя не измени на любимото си театрално репортерство... Но показа и другата страна на обичта към сцената. Вече са поставени две нейни пиеси - „Последната тайна на Фреди Меркюри“ и „Роби Уилямс беше тук“. А аз все си мисля за деликатната Иринка, която стягаше културното приложение на „Новинар” до среднощ, за да е на следващия ден пак по срещи и интервюта. После настъпваше лукс-момент да си поръча такси към дома, иначе нямаше как да прекоси цяла София с последния автобус и да не изпусне последния трамвай.

Така – от репортерка на репортерка, срещам едно девойче да тича по стълбите на нашата кооперация. Студентка е по журналистика и мечтае да се развихри на екран. Винаги учтиво питам дали си дава сметка, че ще има дни, в които няма да й се иска да виждат тревогите и грижите, изписани на нейното лице, че ще мечтае да се усамоти в любовното си щастие, да си доиграе с бъдещи деца и внуци, а не да гони... събеседници и новини? Отговорът не е еднозначен, но момичетата от „Новинар”, плеяда доказани репортерки казват своето „да” и днес. Изкушавам се да им задам въпроса, възлов за всяка журналистика: „А НАД КАКВО РАБОТИТЕ В МОМЕНТА???”, те не са свикнали да стоят със скръстени ръце.