Предлагаме размисли на писателя и поета Николай Милчев по повод спасителната намеса на граничен полицай след катастрофа с автобус.

Ето какво написа Николай Милчев на профила си във Фейсбук:

Журналисти разпитват граничния полицай Ивелин Арабаджиев какво е почувствал, като е видял автобуса с катастрофиралите украинци, как е решил да разбие прозорчето, как е вадил хората от автобуса. Питат го за геройството, за подвига. Началствата в София моментално го номинират за полицай на годината, а още днес в Бургас ще му дадат почетна грамота. Заслужило си ги е наградите момчето. Заслужило си ги е и още толкова други награди е заслужило.

Представяте ли си обаче ако някой почне да разпитва Ботев например защо се е качил на кораба „Радецки“, не му ли е било мъчно за жена му и за децата му, не го ли е било страх от турците?

А още по-интересно щеше да е, ако по някакъв начин можем да попитаме Ботев защо е написал тая балада „Хаджи Димитър“ и наистина ли вярва, че „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“? Защо се е качил на кораба ли? – Защото все някой трябва да се качи. Мъчно ли му е било за жената и децата? – Мъчно му е било и писмо им е написал. Страх ли го е било от турците? – Прочетете му стихотворенията и ще разберете. Тях обаче никой друг освен него не е могъл да напише.

Ами ако почнем да разпитваме по някакъв магически начин убитите наши роднини в несвършващите български войни, какво ли щяха да ни отговорят?

Аз не знам какво е подвиг и едва ли ще имам сили да извърша такъв. Но като гледам украинския автобус, паднал в дерето встрани от пътя, като го гледам тоя украински автобус, полегнал на една страна – и безпомощно, и зловещо, ми идва на ум, че всичко, което изпадне от Пътя, трябва да бъде върнато на Пътя.

По Пътя край Малко Търново трябва да вървят коли и автобуси с хора в тях, а не да падат и да гинат по деретата.

По Пътя на Ботев трябва да има поезия, но трябва да има и параход, и Вола.

По пътя на Историята трябва да има движение, а не войни.

Край Пътя трябва да има извори, а не локви с кръв, хората трябва да си говорят, а не да се убиват с викове и куршуми.

Много шантава е тая работа, дето тоя автобус край Малко Търново е тръгнал назад. Нещо много назад взеха да вървят и автобусите на Украйна, и на Русия, и на Америка, и на Израел. Автобусите на Газа пък например изчезнаха съвсем.
Какво става с тия автобуси, какво става с тия самолети и кораби и с тия човеци, които изпадат от Пътя и гинат?

Граничният полицай Ивелин Арабаджиев едва ли е мислел, че извършва подвиг. Никой, докато спасява човешки животи, не си мисли: „Аз сега правя подвиг“. Момчето не е могло да подмине рейса и да не иска да изправи хората на крака. И ако трябва – да ги носи на ръце.

Смисълът е хората да се изправят на крака и да не умират за това, че един рейс тръгва назад или че историята върви назад.
Всяко нещо си има място. Пътят си има място, канавката си има място, зелената гора си има място… И ролята на Човека е, ако види, че нещо е разместено, да го натамани.

И тогава на човек му олеква.

Момчето граничен полицай е голям хубавец. Сигурен съм, че жените са луди по него. Оказа се, че и Съдбата е луда по него – Съдбата хем го обича, хем му вярва. Граничен полицай, а като едното нищо преминава границата на живота и смъртта и изважда живите украинци на Пътя.

Ето ти я цялата наша помощ и за Украйна, и за човеците, изпаднали в беда – един граничен полицай, за когото границите са само една крачка. Това, че в автобуса е имало украинци, е случайност. Това, че момчето от граничната полиция Ивелин Арабаджиев е било на Пътя, не е случайност.