В условията на дигитална ера и всекидневното огромно медийно съдържание в наши дни, все по-трудно за обикновения човек е да разграничи степента на участие на медиите в обществените процеси. Ролята на медиите от създаването им до днес в по-общ план е да информират, но и да бъдат критични към субектите с властови позиции, да ни възпитават и образоват, като ни разказват истории за хора и места, които може би през целия си живот нито ще срещнем, нито ще посетим. Извън това обаче, медиите имат основна роля в изграждането на колективни нагласи, мнения и стереотипи. Няма да е изненада за никого, ако припомня, че медиите имат потенциала да манипулират обществата. В периоди на войни или локални конфликти този потенциал проличава все по-ясно. Манипулацията на общественото мнение и възприятията ни се случва, докато наблюдаваме войната от 2022 г. между Русия и Украйна, от 2023 г. между Израел и терористичната групировка „Хамас“, а от последните месеци – военната агресия на САЩ и Израел срещу Ислямска република Иран.

 

Известният американски лингвист и обществен интелектуалец Ноам Чомски в книгата си „Медиите под контрол“ обръща внимaние на медийните манипулации и ни поощрява да си зададем редица въпроси, които са актуални и днес. В главата „Демокрацията на зрителите“ той се застъпва за тезата, че ние, като консуматори на медийно съдържание,сме манипулирани, защото има „специална класа“, която влияе на „онези другите“, тоест на всички нас. В този ред на мисли трябва да поразмишляваме в нашето общество чия собственост са основните ни мейнстрийм медии, каква им е медийната политика, кои са основните им рекламодатели? „Служат“ ли на общественото благо, или не съвсем? Отделна тема на разговор е какво прави и нашата обществена телевизия, която „получава“ заплатите на работещите в телевизията и зависи от решението на тези, които натискат копчето в Народно събрание. Колко независима и критична може да бъде тя?

 

Ще си позволя да цитирам няколко изречения от неговата книга, за да опитаме да разберем реалността, в която живеем. Цитирам последните изречения от главата „Войната в залива“:

 

„….аз мисля, че въпросът е не просто в дезинформацията и кризата в Залива. Въпросът е много по-съществен. Той е — дали искаме да живеем в свободно общество, или в нещо, което е форма на самоналожен тоталитаризъм с изолирано „объркано стадо“, насочвано нанякъде, уплашено, ревящо патриотични лозунги, боящо се за живота си и почитащо до благоговение лидера, който го „спасява от унищожение“. В същото време образованите маси маршируват по команда и повтарят лозунгите, които се очаква да повтарят. Нашето общество се руши и ние ще свършим като наемна въоръжена държава, надяваща се другите да ни платят за разгромяването на света. Това е изборът. Отговорът на тези въпроси зависи много от хора, които са точно като вас и мен“.

С оглед на последните събития в международен план, за мен бе изключително странно мейнстрийм медиите да не поканят един критичен глас, който да каже, че войната срещу Иран, освен цивилните жертви, ще има и икономически последици за Европа. В първите дни на войната една от потресаващите новини беше за убийството на над 160 ученички в девическото училище в Минаб. От дежурно канените гости в телевизионните студия ни беше втълпявано, че тази война е „оправдана“ за благото на нашето общество. С което се получи ни повече, ни по-малко деформиран образ на фактите. Същите анализатори удобно неглижираха факта, че Старият континент има „обеца на ухото“ от преживените две световни войни и натрупаните исторически уроци задължават европейските общества да бъдат особено предпазливи към появяващите се на хоризонта нови конфликти.

Наблюдавайки обществените реакции, основно в социалните мрежи, констатирам, че аудиторииите отново са разделени по отношение на важните теми. А дали това не е целта на манипулацията?

В българските условия манипулацията чрез медиите се случи на протестите срещу правителството и контрапротестите през ноември – декември. Когато на протестите под наслов „Не на омразата“ журналистите от националните телевизии бяха застанали на стратегически точки, за да покажат „хилядите“ симпатизанти на конкретната политическа сила, организирала протеста, няколко кадъра на БНР с дрон в един конкретен град успя „скромно“ да разруши целия мейнстрийм наратив. Обратно, при последвалите протести в София имаше ескалация на напрежението между полицията и футболни агитки. Ситуация, която сме наблюдавали не един или два пъти. Новото беше, че националните телевизии се включиха „на живо“ точно в момента на ескалацията – на подхвърляните пиратки и запалените контейнери, а провокаторите бяха определени като „протестиращи“ („вижте протестиращите хвърлят“). За мирно протестиращите хора на място и зрителите беше кристално ясно, че се касае за манипулиране на реалността с преднамерена цел.

Тъй като темата за Близкия изток е актуална и днес, а и лично за себе си се опитвам да следя и анализирам ситуацията, може би е добре да припомня още една глобална политическа и медийна манипулация и последвала война, която започна с лъжа в началото на новото хилядолетие. САЩ и Великобритания оправдаха операцията и инвазията си в Ирак с „оръжия за масово унищожение“, които, оказа се, впоследствие не бяха открити. Тогава месеци преди инвазията на САЩ и „коалицията на желаещите„ в която с военна сила участва и България, американското общество, медиите и световната общност бе подготвяна плавно и систематично по метода на „сварените жаби“. В политически и обществен план тази фраза се използва за „бавното отнемане на права или промяна на норми, която не предизвиква незабавна съпротива, защото е постепенна.“ През месец февруари 2003 г. американският държавен секретар Колин Пауъл размаха епруветката с „доказателствата“ за тези оръжия пред ООН. Впоследствие те се оказаха изфабрикувани.

Опитите в миналото да се „внесе“ демокрация в Близкия изток определно имаха променлив успех, а социалната, икономическата и политическата цена, която арабските общества плащат в дългосрочен план, е висока. Особено ако погледнем в какво положение са днес страни като Ирак, Сирия, Либия, Афганистан. Дали при Иран „вносът“ на демокрация ще удари на камък, предстои да видим.

Връщайки се към медийната среда у нас, за мен е изключително странно да се стигматизират и маргинализират алтернативни медии, да съществува разделение между „правилни“ медии и „правилни“ журналисти и „неправилни“ такива. Някак се забравя, че в епохата на изкуствения интелект и фактчекърите битката за истината става все по-важна, а обикновените граждани вече се информират от подкасти, журналисти с Ютуб канали и лидери на мнение в социалните мрежи. Само припомням като повод за размисъл куриозния случай с журналистката в Offnews – Ружа Райчева, чиито мнения, изразени в личния ѝ профил, бяха подложени на щателни проверки от оторизиран фактчекър на „Мета“. Последното принуди председателя на СЕМ – Симона Велева – да се намеси, като призова Фактчек България да спре с „лова на вещици“.

Какъв е изводът ли?

Истината е шило в торба. Рано или късно пробива. Но по-добре да е навреме…