Владимир Арденски

Както си му е редът по такъв повод, а и не само поради тази причина, но решихме да поканим Владо (както го наричат всички негови приятели) Арденски да е гост на сайта на СБЖ. Защото какво по-радостно от това, един мъдрец да ни разкаже за криволичещите пътеки на живота и да ни подари глътка надежда как да вървим по тях, за да натрупаме като него не само мъдрост, но и доброта, и усещане за пълнота, че сме се намерили в този дар от Бога България.

Владо Арденски е сред онази порода журналисти, които още преди  да поеме диплома в ръце е назначен за литературен сътрудник в „Родопска правда“ – „малко вестниче, което се издава в София с насока към родопското население и най-вече към българите мохамедани“. След време е репортер и редактор в Радио София, а в края на 1965 г. по собствено желание напуска Радиото и отива в сп. „Родопи” – месечно обществено-политическо, научно-популярно и литературно издание,  на което е един от основателите и зам.главен редактор в продължение на 15 години (до преместването му в сп.”Отечество” през 1980 година).

Щатната си журналистическа кариера завършва в края на 1989 г. в сп.”Отечество” като специален кореспондент и член на редколегията. С журналистически и литературни материали е сътрудничил в Радиото (след напускането му), както и на периодични издания – вестниците: ”Труд”, „Отечествен фронт”, „Народна култура”,” „Народна младеж”, „Поглед”, „Дума” „Кооперативно село”, „БГ Турист”;  списанията: „Защита на природата”, „Лов и риболов”, ”Народна кооперация”, „Жената днес”,”Младеж”, „Септември”, „Черно-Бяло” и др.

По негови сценарии са снимани и излъчвани по Националната телевизия научно-популярни филми за Родопския край. Писал е на различни теми , в зависимост от спецификата на изданията и институциите, в които е работил, но основната му творческа дейност е насочена към историята, фолклора и етнографията на населението в Родопския край, към неговите съвременни проблеми.

Но Арденски има и още един и то още по-богат дар - да реди думи и случки в книги. И то все такива, в които герои са неговият магичен и пълен със загадки и история Родопски край и хората, които живеят там.

Някои срещат завидна възраст като твоята с чествания, награди, дунанми всякакви, ти обаче отбелязваш 90-годишнината си с нова книга - това ли е най-желаната награда?

Когато започнах да  пиша  „Светлинки в мрака”, имайки предвид напредналата си възраст, в предисловието клетвено заявих „ С отворени очи ще си отида, ако не стигна до някакъв завършек на темата за първите български учители след Освобождението в родопските селища с помохамеданчено население”. Слава Богу, както се казва, съдбата бе благосклонна, позволи ми да пренеса върху белите листове това, което напираше в душата ми, да разкажа за тези учители-апостоли, отдали всичко от себе си, за да помогнат на едно несъмнено българско население, изпаднало в невежество и мизерия, да се съвземе. Тази година, 2019-та, книгата бе в ръцете на читателите. От тях дойде най-свидната ми награда – интереса и одобрението с щедри думи.  Това може да се види и в отзивите в печата, във вестниците „Труд”, „Дума”, „Пенсионери”, „Тракия”, в смолянските издания „Здравец” и „Отзук”, в личните писма до автора.

 Какво видя и научи през „Бърчинките и долчинките” на времето? Има ли нещо, за което да съжаляваш?

Деветдесет години е дълъг живот, какво ли не минава през очите и сърцето на човека?  Писаното в предисловието на книгата  „През бърчинки и долчинки”, издадена преди десет години, във връзка с 80-годишнината ми, потвърждавам и сега: Търсих доброто и красивото, срещах и лошо и грозно… Дълбоко ме е вълнувало и продължава да ме вълнува всичко, което става в моите родни Родопи, не съм бил безразличен към нищо, което засяга нашата България. Това бях аз. Това съм аз. Това ще бъда и когато ме няма. Оставям  на читателя да разбере на какво съм вярвал, по какво съм се лъгал, какво ме е радвало, какво ме е тревожило, над какво съм се надсмивал, от какво съм се просълзявал.

 Какво те крепеше „Бежещим през годините”? Така е  озаглавена друга твоя книга (разкази на сладкодумци), на  която ти си един от съставителите и съавтор.

Човеколюбието.

„Разпънат” между журналистиката и белетристиката? Или обединяващ ги – това ли е най-ценното за теб  в проучванията, които правиш?

Журналистиката се опира преди всичко на факта (поне така трябва да бъде), белетристиката – на чувството. Аз не се притеснявам, където е възможно, да ги съвместявам. Мисля, че и за читателя така е по-добре.

Работил си в Радио София, в списанията „Родопи” и „Отечество” –  къде се чувстваше най-свободен и в свои води?

Когато постъпих в Радио София, бях млад и динамиката като репортер ми допадаше. В сп.”Родопи”, което изцяло бе насочено към миналото и настоящето на родопчани, към проблемите им, естествено, се чувствах в силата си. В сп.”Отечество” бях сред изтъкнати журналисти като Серафим Северняк,  Кирил Янев, Слава Трънкова и голямата поетеса Станка Пенчева, от които много можеше д се научи.

Как посрещаш случващото се с днешна дата в БНР? И с какво днешната журналистика е по-различна от онази от онова време?

Отдавна съм бил  в Българското национално радио, за да мога да взема отношение към събитията, които сега стават в него. По мое време журналистиката, макар и цензурирана, като че ли бе по-сериозна, в смисъл по-малко внимание се отделяше на дребнотемието, на махаленските  сензации.

 Имам впечатлението, че си антипод на журналиста пенкилер, всезнайко и всеможещ – имаш си своя тема в живота, на която си всеотдаен – съдбата на Родопа и родопчани. Какво искаш да разкриеш, покажеш, какво отстояваш  в нея и с нея?

Истината.

„Свои, а не чужди”,  „Капки от корена”, „Загаснали огнища” –много тъга има в тези книги. Забелязал го е и Стефан Цанев. За изселените в чужда земя българи мохамедани в своите „Хроники” той пише: „Тъжната съдба на тези прокудени от родината си българи е описана с кръв и сълзи”. Това са събития с над стогодишна давност – няма ли промяна?

Разбира се, че има. И то голяма. В някои райони на Родопите, населени с потомци на помохамеданчени българи, обаче  все още има проблеми, но не от такъв съдбоносен характер.

Спомням си вестникарско интервю на Николай  Хайтов, озаглавено „Помашката карта в голямата игра”. Тази карта още ли се разиграва?

Някои все още се опитват да я разиграват, тя обаче е безперспективна.  Мнозинството от това население вече не се подава на подобни спекулации.

„Синовен дълг” – май забравихме тези думи? А ти с много любов си написал книгата си „Сивино – моето село” – оказа се, видях снимки, че зад това не особено привлекателно име се крие невероятна красота, казват, че там расте „Цветето на Орфей”. С какво може да се върне този дълг?

Отговорът се съдържа във въпроса ти – с любов. Аз се постарах в книга да изразя тази любов. Дано  съм успял.

За какво съжаляваш, че не си написал?

Много е замисленото, пък несвършено. Повечето от него тъй ще си остане – в главата ми, в папки и бележници. Ще се радвам, ако смогна да напиша поне продължението на трилогията „Първите”” – „Кълнове” (за  първите интелектуалци от средите  на българите мохамедани) и „Светилникът” (за някогашния Родопски пансион в Пловдив)

Бъди жив и здрав – и на следващия юбилей с нови книги!

Снимки Иван Василев и личен архив

Сподели в