Начало
 
 

Иво Хаджимишев: Българските фотожурналисти не отстъпват по майсторство на западните

02.01.2020 /14:14 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Иво Хаджимишев

Едно от ярките събития в края на миналата година беше излизането от печат на двуезичната книга (български и английски) „Бай Иван- безпристрастният свидетел. Иван Христов Юскеселиев, фотожурналист 1887-1947“,чийто съставител е известният фотожурналист Иво Хаджимишев.

Той се съгласи да разкаже пред сайта на СБЖ как се роди идеята да представи живота и творчеството на „Бай Иван Юскеселиев“, кое прави творчеството на този изявен майстор на репортажната фотография „правдив документ на историята на България за един век“ и за още много неизвестни факти от живота на един от първите членове на СБЖ, влязъл в него още при учредяването на съюза, за дарителството, като начин на живот.

 „Книгата за бай Иван издаде фондация „Хоризонт“ и важното за нея е да се каже, че тя през последните 20 години има голям принос за запазването на българската памет и история – разказа в началото на срещата ни Иво Хаджимишев. – Благодарение на нея бяха големите разкопки на вече покойния Георги Китов и на Даниела Агре, плюс една доста сериозна издателска дейност и в България, и в Грузия. Дълги години фондацията се ръководеше от един човек, който беше главата на семейството Йорг Хенле. Той имаше втори брак с българката Гинка Чолакова, която сама по себе си е един много интересен човек, а и кинодокументалист. Благодарение на нея Управителният съвет на фондацията вземаше периодично решения през годините да финансира археологическите разкопки, нещо за което много малко хора в България знаят. Преди три месеца Йорг Хенле се спомина. Като виден индустриалец и председател на Търговската камара в Германия е оглавявал и журито на ежегодния конкурс на камарата за немска съвременна литература. И след смъртта му тази награда е на негово име.

Гинка и Йорг са свързани със семейството на Христо Юскеселиев. Гинка направи едно голямо изследване за нестинарството в България. Документалният филм на тази тема се снимаше периодично повече от 10 години, а консултант по етнографските въпроси й беше съпругата на Тити - Иваничка Иванова. Тя е един много сериозен български учен и по този начин семейство Хенле се запозна и с Тити Юскеселиев. И затова българският клон на фондация „Хоризонт“ – „Реми“, финансира преди време издаването на мемоарите на Христо Юскеселиев. Той им е разказал, че въпреки веднага след 9 септември баща му да е бил принуден да унищожи много голяма част от негативите си, боейки се да не бъде обвинен, че е царедворски фотограф, какъвто не е бил както са, да кажем, братята Карастоянови. Но бай Иван поради служебните си задължения е бил само политически събитиен фотограф. Няма отклоненията на други фотографи от онази епоха, които са правели етюди, мода, пътувания из страната и чужбина. Той работи само протокол. И книгата за него, която сега излезе, е отражение на част от основните събития, случили се в България от 1920 до 1947 година.“

Започнахте да разказвате за благородната дейност на фондация „Хоризонт“, Иво. Как си обяснявате защо днес, при положение че в България преди 9 септември е имало дарители, които са се занимавали със съвсем различна дейност от тази, за която са заделяли и дарявали от своите средства, а днес едрият бизнес е чужда на дарителството?

Не бих могъл да съдя българския бизнес, защото познавам само отделни негови представители. Казвам ви това без претенциите отговорът ми да е коректен или правилен. Но според мен причините са няколко. През последните 30 години стана една голяма политическа и икономическа промяна в страната. На много неподготвени хора им беше дадена възможност да станат бизнесмени или политици. И резултатите са налице, защото на пръсти се броят компетентните истински български политици. Имам чувството, че преди всичко тези хора мислят за себе си, за оцеляването, забогатяването. Много от тях не бяха готови да станат богати и резултатите са налице. Виждате смехотворни фигури, които се числят към българския стопански, икономически и политически елит. Това е трагично явление и е едната причина. Втората причина е, че са първо поколение богати хора. И третата, а може би и основната е, че българското законодателство не дава никакви данъчни облекчения дори и за тези, които искат да бъдат дарители. В Америка президентът Тръмп иска да промени американското законодателство и да забрани на дарителите да правят дарения преди да си платят данъците. Там има данъчно облекчение, а тук няма. И малцина, които тук правят бизнес сами, без да са в някаква голяма корпорация или схема, не могат да рискуват или нямат възможност за дарения. 

Преди няколко месеца по радиото споделихте, че сте  „фотограф от миналото“- ставаше дума за техниката, но мисля че не е само за нея. Бих споменала изложбата на възстановените стари  фотографски плаки , това  „връщане към живота на фотографии, които са правени преди стотина години, преди 70, преди 50 години“…Тези дни се появи и книгата, на която сте съставител и за която си говорим. С какво ви привлича миналото, в различните му прояви? Какво търсите в него?

Тази книга е шестата от една поредица, която развивам през последните 8 години. Това е историята на България. И тук трябва да отворя дума за едни други дарители, едно българо-американско семейство – Нели и Боб Гипсън, които поддържат тази моя серия „Архивът „Гипсън“. Неслучайно Боб Гипсън получи голямата награда за 2019 г. за дарителство в България, защото са оказа, че в продължение на повече от 18 години това семейство подпомага със стипендии всяка година по 100 български студенти от семейства с по-малки възможности да следват тук. Другото, което правят е, че подкрепят разкопките на Васко Николов на старите солници край Провадия. И третото е свързано с „Архивът „Гипсън“, което правят около 10 години. Започнахме почти на сляпо, по мой съвет купихме едни стъклени негативи, които впоследствие се оказаха от експедицията на Богдан Филов, организирана от него по време на Балканската война. Той води една голяма група български учени, които влизат в нашите стари територии. Това е първото влизане на български етнографи, езиковеди, географи, археолози, историци, които вървят зад българската войска и документират това, което е останало по тези земи. Подозирах,че този материал, който ми се предлагаше да бъде купен, може би е отклонен или откраднат от някъде в миналото, защото това са 400 стъклени негатива. Казах, че ако се окаже, че те са наистина ценни за историята на България, добре би било да направим изложба и книга и негативите да бъдат върнати на българската държава. И те ги дариха на Държавна агенция „Архиви“. Това е моралът на тези хора.

Но да ви върна към нашата тема. Как се роди идеята да представите живота и творчеството на „Бай Иван Юскеселиев“? Какво открихте в него, което може да е интересно и полезно и за съвременника, особено за младите фотолетописци, които работят при други условия и с помощта на съвсем различна техника?

Както казах в началото, той е един от основоположниците на българската журналистика. На първо място трябва да кажа, че фактически той е първият български фоторепортер, който е приет в тогавашния Съюз на журналистите през 1940 г., защото дълго време пишещите журналисти не са признавали фоторепортерите за журналисти. Той е кандидатствал и доколкото знам, понеже е имало съвпадение на имената при първото гласуване, е получил много малко гласове. Тогава един голям наш журналист, мисля че е Боршуков, искал още тогава да направи книга за легендарния бай Иван, така е бил известен той в колегията, е казал,че трябва да гласуват за бай Иван, а не за Иван Христов. Направили са отново бюлетини и той е бил приет с почти 100 %. Така че може да се счита, че е първият български фоторепортер, получил признание и е приет в тогавашния Съюз на журналистите, който е бил повече профсъюзна организация с много голям авторитет. Това е едната причина. Втората е, че това е продължение. Тити е разказал на Гинка Чолакова-Хенле, че през годините са съхранили около 5хиляди негатива на баща му. Тити е вторият син, а първият е Борис, когото аз познавам. Тогава Гинка прави проект и Йорг го съгласува с борда на фондацията „Хоризонт“ и средствата пристигат в „Реми“. На мен ми беше възложено да направя подбора и да съставя книгата, защото с тази фондация работих големия си проект за Балканите, а и преди няколко години много им помогнах, когато бяха заплатили в Грузия да се обработи колосалният архив на един голям руски фотограф Дмитрий Ермаков, който по времето на Александър Втори е бил изпратен да снима Закавказието. Между другото, той е снимал и в България малко преди Руско-турската война 1877-1878 година. Неговото наследство е от 40 хиляди стъклени негатива плюс албуми с контактни копия от тях. Те платиха първо да се консервират, да се почистят и дигитализират негативите. Този проект трая цели 8 години, като накрая ме включиха и мен, за да помогна да се направи селекцията, книгата и изложбата. На това основание те вече знаеха, че мога се справя с пет хиляди негатива, както и на фона на тези книги, които правя за „Архива „Гипсън“.

Един млад човек – Ясен Харалампиев - син на една жена, която е била фоторепортер във „Вечерни новини“, дигитализира архива на бай Иван. Към него семейство Юскеселиеви има изключително доверие. Той направи и сканирането, което си е робски труд. Три месеца ежедневно, и то по 8 часа на ден, за да се сканира всичко. За жалост негативите, които са били съхранявани на ролки в кутии и неописани (знае се, че фоторепортерите не обичат да пишат), и след години това дава своето отражение. Затова беше много важно несамо да се отсеят събитията, а и да се направи опознаване на хората. Кои са те? Царят всички го познават, а около него има политически лица, гостувания на чуждестранни политици. И затова когато аз от тези пет хиляди подбрах около 400 кадъра, от които 300 са в книгата, направих един екип от историци, които да коментират различните периоди, през които е снимал бай Иван Юскеселиев.

За екипа ще си говорим малко по-късно. Но преди всичко кое прави творчеството на този изявен майстор на репортажната фотография „правдив документ на историята на България за един век“ Каква личност е бил Иван Юскеселиев?

Не е точно за един век, но ако се съберат общо на Юскеселиевите от 1920 г. досега, стават около 100 години. В тези сто години винаги има по един Юскеселиев, който е фоторепортер. И затова казвам в увода на книгата, че ако се съберат снимките на четирите генерации, това е едно семейство, което в 100 години снима политическия живот в България, нещо изключително рядко.

Трудно ли беше и как успяхте да се справите с този огромен материал - разчитането, разгадаването и интерпретирането на подбраните снимки? Какви открития направиха участващите изявени специалисти – историци?

Групата, която поканих да работи с този изобразителен материал, е съставена от Николай Поппетров от Института за исторически изследвания при БАН, който коментира фотографиите от 1920 до 1944. За периода от 1944 до 1947, когато умира Иван Юскеселиев, поканих проф. д-р Евгения Калинова от Историческия факултет при Софийския университет и проф. д-р Искра Баева. Но има и един огромен и уникален масив от снимки от заседанията на първия състав от Народния съд и за него поканих за коментар Васил Т. Василев. Той е журналист, който сега е юрист. Васко има книги и публикации, а и огромен архив за Народния съд. Така че тази група от хора, разглеждайки фотографиите, започнаха да надграждат, като помолих да се описват фактите, но да им се прави политически анализ, защото интелигентният читател може сам да има свое мнение, а и си съставя такова, четейки надписите под снимките. Самият бай Иван е вършел своята работа много безпристрастно. Снима това, което става в момента, а не адвокатства за този или онзи, което е много важно.

Споменахте, че и от Народния съд има масив. Кои са най- впечатляващи моменти и личности от историята е съхранил обективът на Бай Иван?

Почти всички участници в политическите събития. По ирония на съдбата някои, в първата част на книгата, са на върха на славата си, после слушат присъдите си. Виждаме един Богдан Филов, който с нескрита радост и достойнство говори на митинга в Скопие по случай присъединяването на Македония към Царство България, макар и да не е довършено. Който в края на книгата дава своите показания за другите си деяния. Това е една трагична личност и би трябвало да е урок за бъдните поколения, че когато имаш голяма научна кариера и талант, да не се бъркаш в политиката. Трайчо Костов, Никола Петков, един член на управлението на ОФ го виждаме до свидетел в Народния съд. Неговото осъждане вече е не е заснето, защото самият Юскеселиев спира да снима. Но например Александър Станишев, който като хирург е блестящ. Загинали са толкова много хора. Цвета на интелигенцията. Иван Юскеселиев е снимал и погребването на Петимата от РМС и такива действия, които предхождат Народния съд. На снимките се вижда пристигналия от Москва Вълко Червенков, Антон Югов и други дейци, участващи в поклонението пред тленните останки на тези хора, които са погребани в Братската могила. Много интересни са снимките от 20-те години, на които се виждат Александър Цанков и други, които участват в събитията, които са една черна страница в нашата история. Изключително интересно е да се мине през тази книга, защото въпреки, че е част от архива му, тя е доста изчерпателна. И тъй като тази книга е изключително свързана още от самота начало и с Христо Юскеселиев, от факта, че тези фотографии в книгата са проявени и копирани, и чрез тях Иван Юскеселиев е успял да си изплати апартаментчето, в което сега живееха Тити и Иваничка, да минеш покрай банята, в която е била лабораторията на баща му. Тити го е изживял още от самото начало и въпреки, че е бил на 13 г., когато баща му умира, е закърмен и добил от него много в характера си. В нещастието щастието е в това, че аз успях да му покажа преди да почине налепения макет, да му прочета всички текстове, които вървят към книгата. Той беше много деликатен и не се бъркаше в работата ми, но ми каза: „Там има една фотография, в която българските войски ги посрещат в Добруджа и те вървят по килим от цветя. Моля те дано да си подбрал тази снимка.“ Така ми говореше той. И дни преди да си отиде, ми се обади по телефона и попита дали не е късно да се добави нещо, защото е важно да се знае. Беше късно,но му казах,че не е и направихме нова форма. Това беше неговото последно изречение, което каза преди да почине, и то е: „Публикуваните снимки в книгата са от частично оцелелия през годините фотоархив на автора.“ Това са последните думи на Христо Юскеселиев към мен.

Споменахте, че това са четири поколения Юскеселиеви - цял един клан майстори на обектива- след тримата братя родоначалници – Иван, Любен и Васил,стоят четири поколения фотожурналисти Юскеселиеви. С двама от тях – Христо и Огнян, съм работила във вестници и имам високо мнение за тях като професионалисти и личности - те имат и общи черти, но се и различават. Кое ги обединява и кое отличава?

И аз съм работил с трима от тях. Обединява ги несамо името, а и нещо, което те генетично са получили от своя баща и от неговата прекрасна съпруга, която е била неотлъчен помощник на Иван Юскеселиев. Обединява ги тяхното чистоплътно отношение към професията. Това не са едни занаятчии, които броят колко снимки ще им публикуват във вестника и срещу колко лева, а това са хора, които горяха с работата си и с цялото си сърце. Даже и Огнян, който няма пропуснато събитие и няма провалена задача въпреки  неговите особености. Работил съм почти 15 години заедно с него. Работил съм в ДАФА с Борис Юскеселиев, който беше най-обран, много целенасочен и дисциплиниран. Но в годините, в които го познавах, нямаше ангажименти към всекидневника. Работата в едно такова издание е убийствена. И Тити, и племенникът му Венци издържаха този маратон.

Имате една примамлива „нелоша“ идея – да се съберат творбите на всички Юскеселиеви. Как си представяте това като обем, вид, подбор и адрес?

Знам за архива на Българска фотография, че 90 на сто е съхранен. При Тити има основните неща, но при Венци, който работеше в „София прес“, там целият фотоархив е изчезнал. Така че това е както въображаемият музей на фотографията едно време. Пожелателно е, но не знам дали наистина може да се реализира именно и поради тази причина. В наши дни и в условията на българския печат фотожурналистиката е една мъчна, тежка и тъжна професия.

Мислите ли, че книгата за Бай Иван, която вече е радващ факт и е двуезична, може да бъде интересна и за чуждите читатели?

Това е тема, да го кажем така, в която немалко енергия и средства са минали през мен. Голямата изложба за братя Карастоянови беше показана в Париж и там благодарение на една жена, която работи за „Ню Йорк Таймс“ и я познавам, покани своя приятелски кръг от професионални фотографи и тези, които се занимават с история на фотографията. Това беше първата ми крачка към това българската фотография да бъде представена, защото българската фотожурналистика не отстъпва като майсторство на западните аналози. Въпросът е, че страната ни е встрани от голямата политика и затова всичко надолу, както и политиците, са по-трудно разпознаваеми. Така е и при художниците. Иван Пенков, когато говори за Майстора, го казва много хубаво: „Той е българин, на български мисли и на български рисува. А напоследък имаме все повече художници, които ми говорят на немски и на английски акцент и все повече на руски.“ Това е казано през 1947-1948 година. И до днес е актуално, защото това е огледало на това, което става в големия свят.

Бай Иван се докосва до няколко големи събития. Репортажът му за посещението на сръбския крал в България е направен блестящо в две издания на един седмичен вестник в един ден, и то седмица преди този човек да бъде застрелян. Ако той беше френски фотограф и работеше за „Илюстрасион“, а не за „Илюстрована седмица“, неговото име щеше да е световно известно или поне известно на големите познавачи на историята на фотографията. Така е и до ден днешен. Сега имаме едни български фотограф, който работи на щат във Франс-прес повече от 10 години. И познайте къде е в момента? Изпратен е да работи в Москва като окото на агенцията там. След 50 или 100 години в архивите и фотожурналистиката неговите фотографии ще носят българско име.

С вас сега не си говорим на френски, а на български, но пък винаги ми е било интересно да си разговаряме, Иво. Правите толкова различни и стойностни неща „по света и у нас“, въпреки че, както казва Козма Прудков, „Не може да се обхване необхватното“ в едно интервю. Но колкото и шаблонно да звучи, в края на разговора ни ми се иска все пак да ви запитам: следващата тема/инициатива,която ще ни изненада с нови открития?

Нека да направя следващата тема, затова цитирах Иван Пенков. Не знам дали знаете, че неговият баща е един от първите фотографи в Казанлък. Той е оставил много интересни фотографии. Между другото той е един от първите социалисти в града. Сега правя книга с неговите снимки от онова време и снимките, които Иван Пенков прави като художник. Във втората част на книгата са неговите картини, стъклописи и мозайки, които всички познават. И за първи път правя една книга с фотографии, живопис и стъклопис. Това е конкретното нещо, върху, което работя сега.

Интервюто с Иво Хаджимишев е в памет на сина на Иван Юскеселиев – Христо Юскеселиев – Тити, един от големите майстори на обектива, с когото имах щастието да работя във „Вечерни новини“, и за който с ръка на сърцето мога да кажа, че винаги ще го помня несамо заради високия му професионализъм, но и за неговата богата на човечност душа.   

 

Снимки Иван Василев

 

Сподели в
 

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020/19:08

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020/15:36

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020/18:57

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020/17:39

В тези пълни с толкова разнополюсен заряд дни за България и българската журналистика,в които ЕК пусна своя доклад за върховенството на закона и ЕП гласува резолюция за страната ни и случващото се в нея, потърсих известната журналистка Лили Маринкова да сподели за сайта на СБЖ как приема констатациите за медиите у нас.

16.10.2020/11:11

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020 /19:08 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020 /15:36 | Автор: Проф. Маргарита Пешева | Източник: newmedia21.eu

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020 /18:57 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020 /17:39 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Във Военния клуб на Плевен бе представена нова книга по повод 143 години от боевете за освобождението на село Горни Дъбник, които са били важа част от битката за Плевен по време на Руско-турската освободителна война.

24.10.2020 /12:05 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

В България още през 70-години на XX век се прилагат за първи път дистанционни техники за образование, съобщават специалисти от Държавния архив в Плевен. Още през 70-те години на миналия век градът е един от първите у нас, в които се използвали дистанционни техники в обучението, което днес обсъжда постоянно.

08.10.2020 /20:41 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Това се разбра на онлайн дискусията „Свобода на медиите в България”, проведена едновременно в Брюксел и София по инициатива на Елена Йончева и с участието на еврокомисар Вера Йоурова, „Репортери без граници”, Съвета на Европа и български журналисти. Бе очертана тревожна картина за състоянието на журналистиката у нас. Председателката на СБЖ Снежана Тодорова оповести организирането на протест на 1 ноември под надслов „Не убивайте журналистиката в България”.

12.10.2020 /20:48

ЕП прие резолюцията за принципите на правовата държава и основните права в България, в която наред с другото се изтъква, че защитата на журналистите е от жизненоважен интерес за обществото. Решително са осъдени случаите, в които критични към правителството журналисти са станали обект на клеветнически кампании. Българските власти са призовани да възпрепятстват тези недемократични практики, да защитават журналистите и тяхната независимост

08.10.2020 /19:34

Данните в документа са събрани по информация от 44 страни, подадена от организации, членуващи в Европейската федерация на журналистите. Отчетена е както финансовата помощ за медиите и журналистите в Европа по време на пандемията, така и сигналите за посегателства и нарушения на медийната свобода. От България са отразени 6 сигнала.

08.10.2020 /17:03

 Мнения

За да получим нормално общество и управление, са ни необходими и нормални - критични! - медии, както и законови гаранции за труда на журналистите, за да не бъдат те смазвани от олигарси и правителства. Това бе един от акцентите в дискусията на конференцията „Свобода на медиите в България”, включила онлайн участници от Брюксел и София.

16.10.2020 /19:39 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Процедурните хватки за удължаването на сладострастно-мазохистичното оставане на върха на властта нямат край. Дежа вю-то, което премиерът изпитва за трети път в живота си, явно му е докарало психично отклонение да не обръща внимание на ставащото наоколо.

17.08.2020 /16:20 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 6 гости

Бързи връзки