Начало
 
 

Милена Димитрова: „Втората България“ все повече ще липсва на държавата ни

07.01.2020 /11:01 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


За журналистката Милена Димитрова изпращането на годината беляза един много приятен факт - излезе от печат нейната поредна книга с интригуващото заглавие „Втората България“. Тя е плод на нейния двегодишен упорит труд и срещите й с наши сънародници, тръгнали да дирят късмет по широкия свят. Премиерата на „Втората България“ ще е на 14 януари в 18,30 ч. в Литературния клуб „Перото“.

В книгата си Милена Димитрова разказва за съдбата на над два милиона българи, които се откъснаха от корените си след 1989 година. В книгата си тя разкрива 50 лични истории - накъде тръгнаха хората, какъв е животът им. Анализирани са и приликите с миграцията от нашите земи към Украйна, Аржентина, Щатите преди повече от век. И още - за икономическия смисъл и как се променя идентичността на сънародниците ни по света.

И не само текстът е интригуващ и заслужава да бъде прочетен, а и оформлението на книгата буди приятни усещания. То е дело на дизайнера Людмил Веселинов, който е използвал картина на магичния майстор на четката Димитър Казаков-Нерон.  

Милена Димитрова е известен журналист и автор на десет книги. Награждавана е с отличията "Златен век" за принос към българската култура и "Златно перо" на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек "За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа". Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света.

След като книгата вече е факт, Милена, какво остана у теб след срещата с българите по света? 

За първи път ми се случи, и то след десет книги, издателство да ме потърси точно заради човешките истории на българите по света. Признателна съм на “Книгомания”, че с тяхното увеличително стъкло много повече хора ще си дадат сметка с какви самоубийствени темпове и защо изчезваме.

А намери ли отговор на въпросите:

Защо българите напускат страната?

Как я виждат отвън?

Чувстват ли се като дърво без корен?

И само бедността ли е причина да изоставят родния дом и да си търсят късмета по света?

Заради всичките тези въпроси се залових да пиша книга, и то по тема, която е жива във всяко българско семейство и огнище. Епидемичното гурбетчийство през последните трийсет години откъсна деца и родители, млади и стари, от всеки български род, във всеки град, село, окръг и област.

А не виждам държавата да взема адекватни мерки за тази своя половина, която се изля извън границите. Забравила е тези хора. Не поддържа връзка с тях. Прежалила ги е, живи! Политиците крачат важно по жълтите павета,  а не забелязват как населението се стопи много пъти повече, отколкото след двете световни войни. На нито една партия не й изнася по това да се оценява политическото й „можене“!

Искам тази тема да отиде по-напред в дневния ред на обществото. Има нужда от силна държавна мисъл и от действия, за да не се разпокъсва отечеството – и то в мирно време, в демокрация.

Къде намери „Втората България” на географската карта на света?

Навсякъде, от Австралия до Северна Америка и Канада.

Кое те провокира да напишеш книга за българите в чужбина?

Разговорите с тях започнаха съвсем невинно - сътрудничех на брюкселския сайт на Георги Готев www.bulgarianpresidency.eu и помагах за рубриката „Диаспора”. Още в началото на 2018 г. ми светна пробуждащият сигнал, че българската диаспора е несъразмерно голяма по пропорции и по скорост на изтичане. И че последиците скоро ще лъснат фатално, също както се видя източеният язовир “Студена”. Ама не вода се изля, а живи хора се откъснаха от нас, българите в България, и то в мащаб от милиони.

Проумях и защо няма точни данни колко са българите по света. Първо, защото е трудно да се преброи нещо, което вече го няма. И второ, защото тази истина не изнася на никого. Има правителствен доклад, приет от Министерския съвет през 2016 г., който ги изчислява на 3,5 милиона души. Т. е. по-силната и кадърна половина от държавата избра по принуда или доброволно гурбета, за да издържа роднини, за да изучи по-добре децата си, за да реализира човешкия си потенциал. Ето защо „Втората България“ се разпиля по света.

Чрез разкази за личните съдби и истории на наши сънародници, поели по света да си търсят късмета, несамо показваш причините да напуснат България, но и животът им и какво са постигнали далеч от родината.

Петдесетте автопортрета са само една от шестте глави в книгата, защото всеки по различен начин е усетил и неподправено разкрива от какво му е прекипяло, защо е заминал, смята ли да се връща и как изглежда България. Хората говорят ненагласено и по-вярно, отколкото ако само бях преразказала патилата им. От събраните на едно място 50 житейски истории става ясно, че причините да си тръгват българи от България са вътрешнополитически, а не са международни. Всеки ход в живота е личен избор, но сходни неща тласкат хората към такъв избор. Ако се отстранят причините, България няма да губи от силата си, от кръвта си, от човешкия си капитал.

Повече научавам от изстраданата мъдрост на хората. По-добре да ги чуем тях, отколкото полуграмотни политици да морализаторстват със заучени пиар шаблони.

Освен това анализираш приликите с емиграцията от нашата страна преди повече от век. А в какво виждаш разликата между тогавашните и днешните гурбетчии?

Разликите се заличават след първото поколение българи, родени извън България. Последствията скоро надвиват над причините за избора. Не самите емигранти, а децата им, т. е. първото поколение след емиграцията носи принадена стойност за приемащата държава. Така смята впрочем и Милен Петков от Сиатъл. Четох и стихове, в които съвременни бесарабски българи се обръщат към дедите си. И колкото мило да им говорят, в думите горчи упрек: „Предци сте ни, но защо не помислихте за нас, защо предрешихте съдбата ни?“.

Променя ли се българинът, напуснал родината си, като се установи в дадена страна и създаде там дом?

Българите са жилава порода, знаем. Оцеляваме при всякакви условия. Още повече, че по-свястната половин България се изля извън границите. Болно ми става, когато политиците не схващат защо е национално важно да се противопоставяме на асимилаторските провокации в Сърбия, в Македония, в Украйна, нито когато отговарят със заучени клишета на небезобидни изявления. Не бяха случайно изпуснати репликите на Ивица Дачич например, пък и на други съседи. В книгата по поставения въпрос се е изказала Меглена Хаджипетрова от Австралия: „Боли толкова много да наричаш друго място „у дома“!”. Чуйте, прочетете и ще се убедите, че „Втората България” говори по-мъдро от днешната политическа класа.

Как общуват „там“ българите помежду си? В много страни (Великобритания, Испания, Канада и САЩ…) излизат вестници на български език. Каква е тематиката им, главно с техния живот и проблеми ли е свързана, или се интересуват и какво става „у нас“? Какви са тиражите, разпространението, издръжката на тези медии?

През ноември и декември 2019 г. бях в Китай, с делегация на СБЖ. Китайската диаспора е една от най-големите в света. Сто милиона китайци живеят извън Китай. Както и три и половина милиона българи. Само че китайският народ е 1,4 милиарда, а ние, българите в България, останахме под 7 милиона. Да сравним: диаспората в най-бързо прогресиращата световна икономика е 0,00007 спрямо цялото население, а у нас е половината! Нещо тревожно и сбъркано се показва даже и в пропорциите, а не само в темповете на изпразване. Усещам колко ни липсва „Втората България“, и тя все повече ще липсва на държавата ни. Защото нямаме магнит, който да ги задържи.

Заболя ме от сравнението, като научих как Пекин излъчва нон-стоп новини за китайците по света на родния им език, по всички възможни канали, медии, сайтове, списания, телевизии. Цяла огромна агенция – Китайската новинарска служба, втората след Синхуа, с над 2500 щатни редактори и кореспонденти произвежда новини, снимки, видеа и четива за китайците по света. По този начин държавата стиска здраво връзката с нейните граждани. Пекин използва факта, че колкото и чужди езици да знаят, на китайците им е най-лесно да четат и да смилат информация на родния им език. Навикът да ги получават изпреварващо и безотказно създава доверие. Нямаме такъв аналог у нас, уви.

Когато си общувала с тях като журналист – какви мисли и чувства изпита?

Изслушах, чух добре 50 души, да речем 50 войника, но ги погледнах и като армия, щом обезлюдяването е по-опустошително от жертвите и в двете световни войни. Миграцията има не само исторически корени и принос за цивилизацията, тя носи драматични демографски, социални, икономически  и финансови промени. Няма да преразказвам, но в книгата става дума и за сбърканото отношение към нетния спонсор на нашите общини – българите по света.

Като журналист, каква е твоята прогноза: ще продължим ли да се топим за сметка увеличаването на броя „жители“ на Втората България, или ще започне голямото завръщане у нас?

Розалина, а ти самата имаш ли сърце и можеш ли да накараш дъщеря ти, талантливата Вергиния да се върне просто ей така, на юнашко доверие, за несравнимо по-ниска заплата и без гарантирани условия за професионална реализация, каквито вече е намерила в Белгия? Не, разбира се!

Затова смятам, че самозваните  призиви от типа на писмата „Върнете се“, по оперативни програми, пък даже и изписани на английски език – са лицемерни и фалшиви. Човек сам или със семейството си взема интимното решение да остане в чужбина или да се прибере под родната стряха. Решението е лична работа. Но конкурентната среда, доходите, условията за бизнес и наука са ангажимент на държавата.

Проблем е, че нашите „мозъци“ обикалят целия свят като светила – но бездомни, понеже науката у нас е безвъзвратно изостанала или застинала в някоя предишна епоха, и за това свидетелстват най-малко петима преподаватели и бизнесмени от „Втората България”.

 

Снимки Ромео Чолаков и личен архив

Сподели в
 

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020/19:08

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020/15:36

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020/18:57

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020/17:39

В тези пълни с толкова разнополюсен заряд дни за България и българската журналистика,в които ЕК пусна своя доклад за върховенството на закона и ЕП гласува резолюция за страната ни и случващото се в нея, потърсих известната журналистка Лили Маринкова да сподели за сайта на СБЖ как приема констатациите за медиите у нас.

16.10.2020/11:11

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020 /19:08 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020 /15:36 | Автор: Проф. Маргарита Пешева | Източник: newmedia21.eu

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020 /18:57 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020 /17:39 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Във Военния клуб на Плевен бе представена нова книга по повод 143 години от боевете за освобождението на село Горни Дъбник, които са били важа част от битката за Плевен по време на Руско-турската освободителна война.

24.10.2020 /12:05 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

В България още през 70-години на XX век се прилагат за първи път дистанционни техники за образование, съобщават специалисти от Държавния архив в Плевен. Още през 70-те години на миналия век градът е един от първите у нас, в които се използвали дистанционни техники в обучението, което днес обсъжда постоянно.

08.10.2020 /20:41 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Това се разбра на онлайн дискусията „Свобода на медиите в България”, проведена едновременно в Брюксел и София по инициатива на Елена Йончева и с участието на еврокомисар Вера Йоурова, „Репортери без граници”, Съвета на Европа и български журналисти. Бе очертана тревожна картина за състоянието на журналистиката у нас. Председателката на СБЖ Снежана Тодорова оповести организирането на протест на 1 ноември под надслов „Не убивайте журналистиката в България”.

12.10.2020 /20:48

ЕП прие резолюцията за принципите на правовата държава и основните права в България, в която наред с другото се изтъква, че защитата на журналистите е от жизненоважен интерес за обществото. Решително са осъдени случаите, в които критични към правителството журналисти са станали обект на клеветнически кампании. Българските власти са призовани да възпрепятстват тези недемократични практики, да защитават журналистите и тяхната независимост

08.10.2020 /19:34

Данните в документа са събрани по информация от 44 страни, подадена от организации, членуващи в Европейската федерация на журналистите. Отчетена е както финансовата помощ за медиите и журналистите в Европа по време на пандемията, така и сигналите за посегателства и нарушения на медийната свобода. От България са отразени 6 сигнала.

08.10.2020 /17:03

 Мнения

За да получим нормално общество и управление, са ни необходими и нормални - критични! - медии, както и законови гаранции за труда на журналистите, за да не бъдат те смазвани от олигарси и правителства. Това бе един от акцентите в дискусията на конференцията „Свобода на медиите в България”, включила онлайн участници от Брюксел и София.

16.10.2020 /19:39 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Процедурните хватки за удължаването на сладострастно-мазохистичното оставане на върха на властта нямат край. Дежа вю-то, което премиерът изпитва за трети път в живота си, явно му е докарало психично отклонение да не обръща внимание на ставащото наоколо.

17.08.2020 /16:20 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 6 гости

Бързи връзки