Начало
 
 

Арогантност по време на холера

12.05.2020 /10:57 | Автор : Енчо Господинов | Източник: kvadrat5.bg Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Известният журналист и дипломат Енчо Господинов коментира по своя неповторим начин парадоксалната действителност в нашата медийна и обществена среда.

Изтъкнатият журналист и дипломат Енчо Господинов реагира на тревожните реалности в медийната ни среда със свой коментар в kvadrat5.bg под заглавието "Арогантност по време на холера", чийто текст препечатваме.

"Дайте ми шест реда, написани от ръката на най-честния човек, и аз ще намеря в тях причина, заради която да го обеся!". Това казва прочутият с арогантността си Кардинал Ришельо, брилянтен ум, циничен администратор , ненадминат интригант и майстор на дворцовите сплетни при Луи XIII преди около 350 години.

Този изтънчен и дълбоко ненавиждан аристократ, който умира в самота, често подсеща днешните консуматори на журналистически продукти за деликатната роля на една стара професия като журналистиката. Няма да задълбаваме дали е първата или втората по древност, тук историците имат думата. Но тези дни изплува на повърхността една попрезряла професионална драма, в която известна дама, на висока публична позиция, отправя остри и заканителни думи към известна журналистка, вероятно защото втората не споделя политическите и естетическите възгледи на първата. По силата на позицията си в СЕМ, от първата дама се очаква не само да реформира електронните ни медии в едно чумаво време, но и да дава пример за високи стандарти и безупречно поведение в една професия, чийто авторитет у нас се срина до плачевното 1011 място на "Репортери без граница". И продължава да пада в бездънната бездна. Как на 1011-то място, когато държавите в света са около 200, ще каже някой. Ами така, свободното падане надолу няма цифра, която да обхване размера на падението. 111-то или 1011-то - май все тая. Но да не задълбаваме.

Тази поотлежала, но не много изтънчена история , кара много читатели, зрители и слушатели да се чудят в кой век живеем. Тя изважда на показ една грозна страна от действителността, когато някой овластен от съдбата се възнася толкова много в собствените си очи, че напомня за самодоволния фюрер, подритващ земното кълбо като топка и изигран великолепно от Чарли Чаплин във "Великият Диктатор". Както показва една анкета на Би Би Си, арогантността е пряко свързана с величавото чувство на "висотата", която някой е достигнал, преди да се маргинализира, или да го маргинализират. Постът, властта и опиянението от нея, сиянието в студените очи, водят нерядко до такъв фарс, че е трудно да се повярва минало ли е времето на Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. Които безмилостно погубиха Алеко, въпреки името му на Щастливец.

При една професия, по същество заредена с висока конкурентност, напрежението и звездоманията са чести атрибути на по-успелите. Но все пак елементарната професионална солидарност, особено в тежки времена, изисква далеч по-рафинирано поведение и поне умерена скромност, въпреки високата заплата и четенето на директиви на колегите. Няма нужда човек от журналист или бивш служител на Външно министерство да изглежда като наемник на властта или еничар в собствените си редици. Сдържана дипломатичност понякога върши по-добра работа отколкото крясъците.

Преди много години, когато повечето от днешните членове на СЕМ вероятно още са учели азбуката, имаше един прес-секретар в Белия дом, когото наричаха "Мундщукът на Президента". Думата "мундщук" е непозната за мнозина днес, но едно от многобройните й значения е да играе ролята на желязната пръчка в устата на коня. Тази символична за свободата на словото болезнена пръчка е част от юздата между зъбите на коня, когото лесно можеш да спреш със силно дръпване на юздата. Или да го накараш да смени посоката, ако конят е вироглав и не изпълнява командите на кочияша за правилната посока на движение към сияйните бъднини. "Мундщукът" на Президента почти всеки ден нахокваше някой от репортерите в Западното крило на Белия дом, където ставаха пресконференциите. Днес тази роля почти липсва във Вашингтон, защото президентът сам се справя с журналистите. И "обичта"- естествено - е взаимна.

Американците, нашите днешни братя по демокрация - също имат СЕМ. Нарича се FCC (Федерална Комисия по комуникациите). Преди двайсетина години неин шеф беше Майкъл Пауъл, син на прочутия генерал Колин Пауъл, добър воин и дипломат, но обезчестен политически пред очите на света с една фалшива епруветка, в която се очакваше да има химическа отрова от оръжията на Саддам Хюсеин. Под натиска на работодателите си, генерал Пауъл се опозори публично в Съвета за сигурност на ООН, "на живо" пред телевизионните камери, които все някъде някой СЕМ ръководи. Но да не задълбаваме. Просто исках да кажа, че синът на генерала и бивш Държавен секретар, в качеството си на шеф на FCC, изяде доста публичен пердах, когато по време на Суперкупата ( февруари 2004) пред очите на милиони зрители Джанет Джаксън, подпомогната от нежната ръка на Джъстин Тимбърлейк, неволно показа изящната си гола гръд за радост на публиката и за тревога на шефа на американския СЕМ. Не можете да контролирате журналистите по всяко време и за всяко нещо, обичаше да казва една устата американска журналистка, чийто език беше по-остър и от този на Джонатан Суифт. Естетическото разголване на Джанет Джаксън роди един нов журналистически евфемизъм:"Wardrobe malfunction". Един вид случайна, неочаквана "повреда в гардероба", разкриваща определени прелести.

За да не бъде самотен този инцидент, Майкъл Пауъл трябваше също да дава обяснения защо не е озаптил певеца Боно, който е издекламирал в ефир една дълга, сочна и детайлна в описанията си ирландска псувня. Това само идва да напомни колко е крехка славата на върха. И колко е ветрелив той, дори когато служиш вярно на краля. И в двата случая на Майкъл Пауъл и на ум не му дойде да крещи на телевизионните оператори. Но глобите за естетическата наслада бяха наложени, така или иначе.

Опитите да се слагат намордници на медийните ротвайлери са също толкова древни, колкото и самата професия. Макар умните политици и всякакви СЕМ-регулатори да знаят, че заплахите срещу репортери, редактори и издатели често дават обратен резултат. Така беше при "Уотъргейт", когато Никсън и неговият медиен щаб се опитаха да смачкат "Вашингтон Поуст", докато насреща не им излязоха издателката Катрин Греъм, Главният редактор Бен Брадли и нахаканите репортери Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн. Същото беше и с "Пентагон пейпърс" на "Ню Йорк Таймс". Но в страните със солидни журналистически традиции солидарността в професията надделява над страха и конкуренцията в дни на опасност. При нас често е обратното: бивши журналисти, минали от другата страна на барикадата, издигнали се над всекидневната мизерия и страх от безработица, обичат да поучават, заплашват и наказват колегите си - когато им се удаде случай. Това не е толкова трудно във времена, когато страхът е сковал душата на гилдията.

За да има исторически баланс ще добавим, че подобна практика имаше и преди трийсетина години: само си спомнете за Георги Тамбуев, Радой Ралин и други колеги, които не искаха да захапят мундщука, за да им скърца желязото между зъбите.... Да добавяме ли днешните опити да се редактира Марк Твен, да се горят книгите на Вонегът или да се спира Националното радио без да се разбере кой точно му е изключил бушона... Но да не задълбаваме.

Както би казал оня класик, един призрак броди днес из журналистическата нива: призракът на страха. Този страх изяжда душите и убива солидарността в зародиш. Този призрак върза на възел езиците на много медии тези дни, когато светът отпразнува 75-годишнината от победата над фашизма. Така излезе, че на 9 май 1945 г марсианската армия е освободила Европа, милиони нейни войници са загинали, а песента на Висоцки е за войника от Марс, който не се е върнал от фронта. А войниците на Чърчил и Рузвелт са били техни съюзници, с които са се срещнали на Елба, защото там са били паркирани летящите им чинии. Откъдето излитат и се връщат на Марс. Там, където Илън Мъск по-късно ще им прати личния си автомобил "Тесла" с новата си ракета. Да се повозят войничетата за награда.

Умението да се скрие или усуче истината не е мислене на победители , а на професионални хитреци. Но това е пирова победа за онези, които слагат намордника, защото няма здраво и проспериращо общество, което се опитва да убие вестоносците, особено ако носят лоши новини за краля. Питайте Бенджамин Франклин от 100-доларовата банкнота какво ще ви каже по този въпрос. Или поета-аристократ Станислав Йежи Лец, с неговото "Прозорецът към света може да се запуши и с вестник..." Особено когато някой кресне на редактора или издърпа рекламната черга изпод краката му и медията му се спомине в бързи конвулсии като от коронавирус.

Жалко, че политици и депутати, медийни регулатори и журналистически еничари не успяха да посетят прочутия "Нюзеум" във Вашингтон, на 5 минути пеша от Капитолия по "Пенсилвания Авеню". Този уникален Музей на журналистиката и на опитите да се усуква истината трябваше да бъде нещо като задължителен кратък курс по политическа мъдрост за всеки, изкушил се да се пробва в медийното изкуство. Когато го посетих за последен път през октомври 2016, България беше показана - в класацията за свобода на словото - с мигаща червена ламичка и цифрата 111. Почти на дъното. И все сме си там, въпреки регулациите... После Нюзеумът също умря от естествена смърт. Нямаше го Вежди или Боил да му предложат финансов респиратор да подиша въздуха на свободата. Амин за Нюзеума. Маргинализираха го.

Фактът, че политици и олигарси от всички страни стават все по-арогантни е разбираемо. Но нахлуването на арогантността в редиците на журналистиката е нещо още по-опасно и заразно - като оня вирус, от който светът днес се опитва да се отърве. И ако няма честна и смела журналистика, ако арогантни наемници вътре в нея пробият имунната й система, вирусът на политическата проказа ще срине всяка обществена формация.

Но да не задълбаваме. Може би марсианците ще ни донесат ваксината на солидарността, която ще ни направи свободни, както преди 75 години.

И да се върнем там, откъдето започнахме - с френския Кардинал и бесилото. Какъв хубав ден за нашата демокрация, би казал легендарният ни литератор-депутат. "Да се чудиш чай ли да пиеш, или да се обесиш", добавя по-скромният Антон Павлович Чехов.

Сподели в
 

Тони Николов коментира в Портал Култура публикуваната във в. "Труд" статия на Вежди Рашидов „За чистотата на духа и търговията с медийни услуги”.

07.07.2020/20:50

Предлагаме фейлетона на колегата Румен Белчев от "Стършел", който казва много за еволюцията на някои медийни герои в схващанията им дали се полага на журналистите затвор.

29.06.2020/15:25

Проектът на известния майстор на фотообектива предлага архивни кадри във фейсбук страницата „О, спомняте ли си, госпожо”, за да попречи на политици и партии постоянно да си препират миналото и да влизат „преродени” в нови роли.

18.06.2020/20:34

Известният журналист Иван Бакалов коментира на сайта на "Свободна Европа" казуса с "Божков тв", както нарече премиерът Бойко Борисов най-голямата частна телевизия в България, вкарвайки я в конфликта си с избягалия в Дубай бизнесмен Васил Божков.

13.06.2020/19:55

В обзор за обиколка на българския премиер из Варна колегата Диян Божидаров описва във в. „Сега” и унижението на препускащите след джипа при отразяване на турнето репортери.

12.06.2020/12:35

 Представяме ви

У нас вече започнаха честванията на юбилея на безсмъртния патриарх на българската литература и българския дух Иван Вазов. Той е роден на 27 юни по стар стил или 9 юли по нов стил през 1850 г. Периодът между тези две дати е изпълнен със събития, посветени на творчеството и заветите му. Нека си припомним, че освен велик поет и писател, Вазов е бил и ярък публицист. Предлагаме тук три негови статии, които и днес вълнуват.

29.06.2020 /17:45 | Източник: СБЖ

Адам Рапопорт беше главен редактор на американското списание Bon Appétit. После се появи една стара снимка, придружена от обвинения за дискриминация в редакцията. Това издание обаче не е единственото, което се освободи от шефа си от старата гвардия. Германският в. “Ди Велт” представя седем случая.

27.06.2020 /16:58 | Автор: “Ди Велт” | Източник: "Гласове"

Ако трябва с няколко думи да се каже кой е Валентин Хаджийски, то те са: дълбоко аналитичен и точен коментатор. Неговите актуални анализи и коментари по болните теми у нас и по света впечатляват силно читателите на „Гласове“ и други български медии. Валентин Хаджийски се съгласи да бъде гост на сайта на СБЖ и нашият виртуален разговор е по болезнени и важни теми, отнасящи се за събития у нас и в САЩ, където той и семейството му вече четвърт век живеят в Голямата ябълка.

23.06.2020 /08:00 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В. „Известия” публикува подборка от малко известни снимки от 22 юни 1941 г. – деня, в който нацистка Германия напада Съветския съюз. Фотообективът е хванал различни ракурси от граничното време между мира и войната.

22.06.2020 /19:22 | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

Изложба "170 години от рождението на Иван Вазов и Петър Станчов " е подредена в Историческия музей - Свиленград. С документи и снимки в поредица от табла е представена биографията на двете големи личности, свързани с историята и развитието на образователното дело в Свиленград в края на XIX век.

09.07.2020 /11:31 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

"Кому какво можем да кажем по случай кризата и инфлуенцата"- така са озаглавени шеговити съвети, публикувани в хасковския в. "Утринна поща" през 1931 г.

01.07.2020 /13:47 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ако днес мишена за разтерзание е президентът на Република България, кой ще е утрешният нарочен? Онова, което се случва у нас сега, отново крещящо зове будната съвест на цяла България, на цялото ни гражданско общество, на всички истински журналисти, писатели и общественици - защото само всички заедно можем да върнем нашата прекрасна родина в лоното на нормалното й, разумното, човешкото развитие. Нека да се вслушаме отново в посланията на безсмъртния ни мъдрец Вазов: „Стресни се, племе закъсняло! Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! След теб потомство иде цяло - какво ще да му завещайш?”

09.07.2020 /17:25

Снeжана Тодорова, председател на УС на СБЖ: „Много е трудно на фона на всеобщата подмяна, в която сме принудени да съществуваме в България, да се води обсъждане, разумен разговор, камо ли пък спор за достоверността в интерпретацията на реалността и фактите, които ни се поднасят на различни нива и от различни теоретично предназначени за информиране или дори за разследване субекти и институции.”

03.07.2020 /09:11

15 международни журналистически организации призовават държавите членки на ЕС да предвидят в многогодишната финансова рамка на Съюза средства за защита на свободата на печата, за възстановяване и развитие на медийния сектор, за подпомагане на независимата журналистика и на дейността на журналистическите организации.

10.06.2020 /07:55

 Мнения

На 21 юни се навършват 100 години от рождението на големия български публицист Веселин Йосифов, дългогодишен главен редактор на в. „Антени”, председател на СБЖ от 1976 до 1986 г.

19.06.2020 /15:44 | Автор: Георги Чаталбашев | Източник: СБЖ

Словото винаги е свободно, когато го изповядва свободен човек. Несвободният също може, ако иска, да говори свободно, но цената на тази свобода се заплаща скъпо от него с жестоки мъчения, болка, лишения, низвергване, размазване, изгаряне, раздуване, съсипване и още редица специфични за силните на деня, както и за мощните на нощта, термини.

16.06.2020 /18:36 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 15 гости

Бързи връзки