Начало
 
 

Виктор Гилтяй: Трудното изкуство е да фотографираш душата на нещата

18.08.2020 /19:58 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Една уникална съдба като участник и летописец бележи живота и творчеството на един от най-известните български фоторепортери Виктор Гилтяй, когото с пълно основание открай време причисляваме към това неспокойно, вечно в движение племе.

От топлата земя на Украйна до Северния ледовит океан и Архангелск, от Военноморския флот до Московския университет и чак до тъмната стаичка на фотолабораторията на „Труд“, и безкрайните срещи с интересни лица и съдби, които през неговия обектив стигат до световни изложби и награди. И една песен на Емил Димитров, слушана непрекъснато от съседна студентска стая, зазвучава завинаги в сърцето му и той и досега с вълнение повтаря думите й: „Моя страна, моя България“- за него те са свързани с името на една българска Николинка, с която откри и обикна втората си родина…

Имаше какво да си поговорим с него за сайта на СБЖ…

Преди седмица руският Първи тв канал излъчи документален филм по повод 40-годишнината от състоялата се в тогавашния Съветски съюз Олимпиада. Оказа се, че и ти, Витя, си герой на лентата. Разкажи как авторите му те намериха и какво е да отразяваш олимпийски игри, и то през миналия век?

Предисторията е следната: През 1980 г. бях млад фоторепортер във в. „Труд“, в който работех от 1976-та.  Преди това изкарах два стажа в същия вестник и вече бях наясно с материала. Като млад журналист бях пълен с енергия и не можех да пропусна събитие като Московската олимпиада. Но с акредитацията нещо не се получи и аз си уредих да съм член на една весела дружинка от профсъюзите, в която имаше спортни ръководители, бюфетчийки, една шарена компания. Получихме 25билета за откриването, закриването и за някои от финалите. Възползвах се от ситуацията и от зрителската трибуна правех репортажи за вестника. Не си спомням как изпращах снимките, но и след Олимпиадата „Труд“ пускаше интересни моменти от нея. Събитието беше много вълнуващо. Москва не се беше много променила, но е хубаво да се върнеш отново там. А аз изкарах шест години в МГУ, където завърших журналистика. А колкото до филма, съм го пропуснал.Вероятно са ползвали архивни кадри, а тогава аз много снимах. Дори имаше един смешен епизод. Бях на гребния канал, където нашите момичета бяха спечелили медали. Валеше дъжд, а аз ентусиазирано снимам с един дълъг обектив моменти от състезанието, а по това време жена ми с двете малки щерки била на почивка в Банкя. За кратко се завръщат в София, включват телевизора и децата изведнъж се развикват: „Тати! Тати!“ А тати работи. Вероятно са ме хванали в такива моменти и са използвали тези кадри за филма.

И понеже започна с любопитните епизоди, какви бяха интересните моменти от тази твоя командировка и какви спомени пазиш до днес от събитието? 

Всеки се впечатлява от мащабите на такова едно събитие. А руснаците умеят да организират впечатляващо масови събития. Особено закриването на Олимпиадата с отлитащия и плачещ Миша, емблемата й. Тогава заснех много кадри.Сред тях едни хубави момичета, които насълзени гледат към небето.

Казват за фоторепортерите, че тяхната най-голяма любов е фотоапарата. Кога пламна тя между теб и него и спомняш ли си коя беше първата ти снимка?

О, това беше преди сто години. Баща ми, Бог да го прости, купи фотоапарат „Зоркий“. Тогава бяха трудни времена. Хрушчов съкрати армията, като сред съкратените имаше военнослужещи, на които оставаше малко време до пенсия. Изхвърлените по този начин от армията, за да оцелеят в нелекия живот, трябваше да сменят професията си. Баща ми, както казах, купи фотоапарат и го изпратиха на някакъв курс за преквалификация, за да стане майстор на някакъв бетонен възел в някакъв друг град. Взе и фотоапарата, и първите снимки, която той направи, бяха на готвачките в стола. И аз като хлапе покрай него се понаучих да снимам. Когато бях ученик в пети-шести клас, в градчето имаше Станция на младите техници и аз се записах в кръжока по фотография. И първата ми снимка даже беше цветна и още си я пазя. Две момичета на поляната подреждат цветя в букети.

Ако говорим за вярност, тя може да бъде към една жена, към една идея, една професия. При теб освен към жената верността е и към работното място – в. „Труд“. Започваш там и там се пенсионира, макар, че пенсиониран журналист няма.

Във връзката жена-работа има нещо вярно. Нашега ще кажа, че за украинската кръв казват, че е мързелива. Да сменяш работа или жена… Но нещата, сериозно казано, стоят по друг начин. Когато постъпих във факултета по журналистика в МГУ, моят първи учител по фотография Вадик Крайник завършваше ВГИК операторство и така се случи, че той ни увлече по фотографията и несамо по нея. Благодарение на него като юноша прочетох „Златния телец“, „Дванайсетте стола“ и много други книги. Тоест, движех се в правилната посока и със заповедите на Хемингуей да гледам живопис, да слушам музика. През годините животът ми поднесе различни обстоятелства и на16 години, реших да стана самостоятелен. Смених редовното училище с вечерно и през деня на работа, а вечер в училище. След това дойде службата във ВМФ. От Украйна чак до Архангелск и Северно море. След уволнението покрай брат ми реших и аз да стана инженер, но след няколко месеца разбрах,че не е за мен. И тогава в сп. „Съветско фото“ прочетох статия, че във факултета по журналистика на МГУ предстои да се открие специалност фотожурналистика. Зарязах инженерството и насочих усилията си към фотографията. Успях от втория опит и така завърших журналистика. Като студент живеех н общежитие и срещу нашата стая имаше една с момичета, които все въртяха една плоча на Емил Димитров с песента „Моя страна, моя България“. Сред тях и две българки едната по-висока, а другата по-нисичка брюнетка и скромна. Така се запознах с моята Николинка и още във втори курс се оженихме. Жена ми следваше социална психология. Така че това е моята връзка с България и донякъде съм сексуален емигрант от епохата на Брежнев.

Знаеш сигурно българската поговорка, че откъдето е жената, оттам е и родата?

Знам я. Когато завършвах, защитих дипломната работа и трябваше да се явя пред комисията за разпределение. Искаха да ме изпратят в Молдавия, но аз бях говорил с декана и казах,че няма да отида там, защото бях вече женен.

А кой кого избра? Ти „Труд“ или той теб?

Стана съвсем случайно. Тогава главен редактор на „Труд“ беше Коста Андреев, Бог да го прости. И той беше наш колега от факултета по журналистика в МГУ, а и беше женен за рускиня.Даже понякога ставаха смешни неща на планьорка. Той говори нещо и погледът му изведнъж се спирана мен и моментално минаваше на руски. Та тогава един наш близък, който беше познат с Коста, му казал за мен и че трябва да изкарам стажа си.

А каква си спомняш от тогавашната атмосфера в „Труд“, колегите, ръководството, свободата да имаш любими теми за отразяване през обектива?

В онези времена всеки вестник беше обвързан с идеологията и трябваше да се спазват някакви линии. Но по това време на „Труд“ се носеше славата, че е по-независим. А за атмосферата беше показателно, че ходехме на работа не по задължение, а с мерак. Фоторепортерите трябваше да ходим по заводи, комбинати, отразявахме и селскостопанската работа,но не чак толкова активно, това може би звучи банално, но все пак имаше нещо, което сега липсва, а и никога няма да го има, и това е едно приятно чувство. За какво става дума. Например снимаш някой изявен работник или бригада, на другия ден неговата снимка е на първа страница, а това за него е морална награда. Тогава нямахме много модерна техника, но ако направиш хубава снимка или уловиш репортажен момент, е нещо друго. Много от колегите снимаха строени някакви хора, които гледат някаква схема, примерно, т. е. имаше шаблон. Но когато го разчупиш, започват да те забелязват и това ти даваше самочувствие.

Без някакво чувство за скромност, но ти се наложи като един от най-добрите фоторепортери, със свое авторско виждане и теми. Стана един от запомнящите се летописци на нашето време. Това кара ли те да се чувстваш по-специален? Какво запомни от това време?

Като всеки млад колега, съм имал винаги известно притеснение от това колко съм кадърен. А по онова време имаше нещо полезно, каквото бяха фотоконкурсите. И в България, и международни, организираха се изложби и салони. С това се занимаваха колеги от Българско фото. Веднъж ми казаха, че в Япония се организира фотосалон и ме попитаха дали искам да участвам, като подчертаха, че дават дефицитна фотохартия за снимките. И на 42-я фотосалон в Япония одобриха две-три мои снимки. Нямаше награда, само ми връчиха един плакет и върнаха снимките, каширани и подписани с японски йероглифи и на латиница. За мен това беше някакво удовлетворение, защото след като японците те оценяват, значи си на прав път. Ще се върна малко назад. Още като бях студент в Съветския съюз, в. „Комсомолска правда“ беше един от многотиражните и авторитетни вестници. Беше престижно за всеки млад и прохождащ журналист да има там публикация. Също така по онова време спечелих и първа награда на Международен конкурс. А тук имах и втора награда от „Работническо дело“ за снимка, като следващата година пък ми връчиха и първата.

Спомняш ли си с каква снимка спечели тази награда?

Как да не я помня! Снимката си има своята история. Пуснах я и във фейсбук преди време. Идеята беше моя. Реших героят ми да е работник, а по онова време темите работа, мир бяха актуални. Имах приятел, който беше фотограф във в. „Кремиковски металург“ и комшия в „Лозенец“, където живеех тогава. Купих си лека кола жигула, почнахме да се „засичаме“ с Пандо каруцаря, с глас почти като на Висоцки. Като го видех, го поздравявах със „Здравей, колега!“, защото караше каруца, а аз кола. Та на този Пандо му възложих една много отговорна задача – да ми намери чисто бял гълъб. И той я изпълни, като гълъбчето поседя в една кутия на балкона у нас известно време. Та с този гълъб отидох в комбината в Кремиковци и с моя приятел от вестника обиколихме цеховете да търсим подходящ типаж за снимката ми. Открихме един млад симпатичен мъж металург с характерната шапка и му предложих да го снимам. Отворих кутията и гълъбчето излетя и кацна изплашено на рамото му и се укроти заради шума в цеха. Колегите му взеха да му се смеят,а аз използвах по-дълга оптика и прилагайки фотографски трик със светлините зад гърба на работника и изщраках един филм. Един-два кадъра се получиха точно както трябва. И тази снимка стана известна. Преди време един наш колега пусна статия в „168 часа“ за фотомонтажите по комунистическо време и ни в клин ни в ръкав споменава и тази моя снимка, че била монтаж. А друг пък написа как фотографът се е договорил с някакъв гълъбар и как измъчвал гълъба, за да направи тази снимка. По този повод аз пуснах във фейсбук въпросната ми снимка и кратък текст, че това не е фотомонтаж, а си е нормална снимка от онези години, като добавих,че тогава хората бяха по-усмихнати. От много приятели получих висока оценка. Разбира се, че понякога имаше режисирани и измислени снимки, но аз цял живот съм се стремил да пускам репортажни снимки, в които да има движение и живот. И може би поради това тогава се отличавах от фотографското „население“, а и мой кумир е Андре Картие-Бресон.

Понеже спомена за Пандо с гласа на Висоцки, моля те споделиш кои известни личности са заставали пред обектива ти и какви интересни мигове си запазил от срещите си с тях?

Снимал съм не един. Снимах писателя Леонид Леонов. С трепереща ръка той ми даде автограф върху романа си „Крадецът“. Не върху „Руския лес“, а върху „Крадецът“. Също така и Булат Окуджава, който гостува в редакцията на „Труд“. Направих една много хубава серия от снимки по време на Втората световна среща на писателите. Снимката, която направих на Уилям Сароян е направо уникална.В една черешова градина край Благоевград и той държи магарешки бодил. Една моя снимка стана през онези години много популярна. Все още не знаех кои са Елисавета Багряна и Дора Габе, но ги снимах. В парк хотел „Москва“ видях две лелки как си говорят и макар, че осветлението беше кофти, ги снимах, защото ми станаха интересни. За онези времена снимката имаше ефект на бомба. В редакциите я изрязваха от вестника и в културните отдели я лепяха по стените. Дори една журналистка отишла при едната от тях и тя я изгонила, казвайки й, че са пуснали фотомонтаж.

Ще се върна малко назад. И понеже си говорихме в началото за Олимпиадата, имах един интересен епизод. Преди Москва да спечели домакинството за игрите, канеха най-различни журналисти и ги ухажваха, за да пишат. Тогава аз стажувах в редакция „Фотоилюстрация“ в АПН. Пристигна по това време един перуански спортен журналист и помоли за среща с легендарния Лев Яшин. И аз като съпровождащо лице бях с него. Имах два апарата „Практика“, които като натиснеш спусъка да снимаш издаваха звук като консервна кутия. Снимам ги аз двамата и Лев Яшин отделно. Той ме попита готово ли е вече, а аз отвръщам, че трябва още малко,за да станат снимките. На това Лев Яшин отвърна: „При професионалистите всичко трябва да се получава.“ Как след едни такива думи да не застанеш мирно и да се правиш на професионалист! 

А от срещите ти с Висоцки какво си спомняш?

През 1975 г. Таганка дойде в България и аз бях вече утвърден стажант. Щом разбрах, че театърът пристига, се втурнах на летището да ги посрещна. Самолетът кацна, ние бяхме на ВИП-а,  аз се затичах по пистата и гледам, че слизат някакви хора от самолета и тръгнаха към сградата. Нещо се оглеждаха, а мен стюардесата ме спря и ми се развика нещо. Аз й казвам да почака,защото искам да снимам театъра, а на дошлия веднага милиционер му обясних как утре всички ще видят снимките във вестника. Той вече беше мой човек, защото се знаехме от преди. Оказа се обаче,че това не са актьорите от Таганка, а някаква делегация от КГБ. Дотичаха още двама цивилни, взеха ми лентата, а аз си помислих,че повече няма да ме пускат на летището. Но след няколко часа отново бях пак там и посрещнах вече истинските артисти. Те слизат от самолета и вървят по пистата. Видях Золотухин и го питам къде е Висоцки, а той нямаше глас и шепнешком ми го посочи. Гледам, върви едно невисоко момче. На летището имаше пресконференция и аз го снимах в по-едър план. Много се гордея, че когато отбелязаха 75 години от раждането на Висоцки, в сегашното списание „Руско фото“, в което много мечтаех още от дете да имам снимки, пуснаха дузина фотографии на Висоцки с откъси от негови стихотворения и една от тях беше моя. Преди години, когато синът му Никита беше в България, подарих за музея на Висоцки около двайсетина снимки. Когато Владимир Семьонович беше тук, аз бях бая енергичен и уговорих с директора на театъра Николай Дупак и с режисьора Юрий Любимов да снимам по време на репетиция. Когато отидох, край Сатиричния театър  видях да  обикаля Зафер Галибов и уредих и той да снима. Осветлението обаче в залата не беше никак добро и чак после разбрах, че Любимов не е искал да има снимки от репетицията. Тук ще отворя една скоба. Юрий Любимов каза, че си е забравил фенерчето, което има три цвята. По време на репетиция ако сцената върви лошо, той светва червено, ако е горе-долу добре – жълто, а щом е много добре – зелено. И нали искам да му се подмажа, да не мърмори че снимам, на следващия ден му донесох едно такова, което взех от бабалъка ми без да го питам. И така фенерчето остана у Юрий Петрович. А снимките на Висоцки станаха. Тогава се стараех да направя вестникарски репортаж, за разлика от Зафер, който снима спокойно и направи много сполучливи авторски снимки. С тях той обиколи доста страни с изложби. Аз обаче не си падам по изложбите, за мен те бяха вестника. Та моят личен контакт с Владимир Висоцки беше през визьора на апарата. Но последния ден се случи нещо, което аз помня за цял живот. В Дома на българо-съветската дружба актьорите от Таганка дадоха заключителен концерт. Залата беше препълнена и аз трябваше да обиколя, за да снимам от друго място. Влязох на сцената и срещу мен в полутъмното върви някакъв човек, който не се вижда ясно кой е. С него се срещнахме по средата на едно осветено от прожектор място и той се обръща към с въпроса: „И ти ли си тук?“ Отвърнах му: „Вова, здравей!“ Стиснахме си ръцете и се разделихме с него. За мен това е един голям спомен. 

Знам, че творбите са като децата. Всички са любими на този, който ги е създал, но ти с кои снимки не би се разделил и какво не би снимал никога?

Имам една на Ванга, която е много известна. На нея тя сочи с пръст. Направих я когато отидох при нея с една наша колежка – Ваня Енчева. Тя седна и започна да си говори с Ванга, а аз се сгуших отстрани, не смеех дори да дишам, и започнах да снимам. Имаше много други кадри, но само един беше този, на който тя сочи с пръст. И точно той стана като неин най-реален образ. Тази снимка обиколи цял свят, в интернет я има. Руснаците я използват много, когато става дума за леля Ванга. Не че аз имам някаква особена заслуга за тази снимка, но си мисля, че нещо сякаш се случи точно аз да имам този кадър. Тази снимка започна да обикаля като народна песен.

Питаш ме какво не искам да снимам. С група журналисти бяхме в Сръбска Крайна по време на бойните действия. Бях мераклия да снимам фронтовата линия. Бях още със съветски паспорт по него време. Като отидох на мястото на военните действия, някакви полковници излязоха и се развикаха, че не се разрешава за български новинар. Аз извадих съветския си паспорт и им казах, че работя за „Комсомолска правда“ и те ме пуснаха. С един капитан от червените барети отидох и снимах. Всичко беше като лунен пейзаж и някакви брадати мъже с калашници, танкове с надписи на православен език, полуразрушени сгради. Та видях какво е войната. А по пътя прекрасна природа, хубави къщи. Срещах по пътя си тук-там изгорели танкове и полуразрушени покриви. Всичко беше много тъжно. А по обратния път си помислих къде съм бил. Картината не беше никак приятна. Така че не бих искал да снимам пак война.

Според теб, с днешна дата, кога беше най-силният период на българската журналистика при положение,че сме се забили на 111 място по свобода на словото?

Май през 90-те години пресата беше относително свободна. Тогава  отпадна тази глупост с идеологиите и махнаха от всички вестници идиотското „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“ и аз повярвах, че ако си способен, ще успееш. И всичко това се случи през онези трудни времена, през деветдесетте. Тогава започнаха да излизат „Часовете“, а „Труд“ смени формата си и стана империя, както казваше тогавашния му главен редактор. Спомням си,че тогава ако нещо се случеше, независимо къде в България, веднага репортерът, фоторепортерът и шофьорът се мятат на колата и заминават за събитието,за да го отразят. Дори началството така свикна, че ако нещо значимо се случеше, на планьорката веднага гледат към фотографите и къде са снимките. Но пък и времената бяха много интересни. Спомняш ли си през1994 г. Световното по футбол. Когато Германия падна от България. Тогава кротко си гледах мача и усещах,че на Орлов мост ще се случи нещо. Паля колата и спирам на Полиграфичния комбинат и тичам надолу към кръстовището. А там голямо чудо. Запалянковци висяха по лампите. И един с гипсиран крак размахва патерици. Такава народна радост беше. Тогава „Нощен Труд“ пусна снимките ми.

Във времето на високите технологии какво спечели и какво загуби фотографията от нахлуването на дигиталната техника? Защо някои предпочитат да се връщат към черно-бялата фотография или лентовите апарати?

Дигиталната фотография, особено професионалните камери, помагат много в работата. Дори вече има приспособления към тях,чрез които докато директно снимаш събитието, чрез тях редакторът веднага качва снимката в мрежата.

Честно да ти кажа, аз все още сънувам лентата.Уж снимам с някакъв апарат и филмът се осветява или нещо друго. Докато си жив, споменът остава. Но че днес някои предпочитат да снимат в черно-бяло и с лента, повече се отнася до тези, които правят специална фотография или тези, които снимат природа, каквито са от „Нешънъл джеографик“. Но за вестникарска фотография не става.

А днес, когато електронните медии са във всички краища на планетата и на секундата могат да предадат дадено събитие, заслужава ли си то да бъде запечатано с фотоапарат? И в сферата на дигиталната фотографи и развитите супертехнологии каква е ролята на фоторепортера?

Сред известните хора имах много приятели. Един от тях е Любо Левчев, Бог да го прости. Снимал съм го много. Подарих му един диск с нелоши негови снимки. Гостувах му в Полковник Серафимово в Родопите. Той ми подари две книги с прекрасна полиграфия и илюстрации, които са уникати. Аз цял живот събирам хубави книги с илюстрации и съм горд с колекцията си.Та Любо ми написа едно посвещение: „На Виктор Гилтяй, който може да фотографира душата на нещата.“ Това за мен е голям комплимент. Авансът беше от Лев Яшин, а след това и Левчев. Щом поетична душа като Любо казва, че мога да фотографирам душата на нещата, значи всичко е добре.

В края на разговора ни исках да те попитам точно това: защо те наричат „Фотографът на душата на нещата“. А то идвало от Любо Левчев. Защо така те нарече?

Добрият фотограф е може би състояние на душата. Когато заставаш тет а тет с някой и чувстваш,че нещо не става, трябва да си търпелив. Спомням си снимах по някакъв повод Катя Паскалева. Колежка разговаряше с нея някъде навън и аз снимах. Почти приключвах със снимането и тя взе телефона и така чаровно се усмихна, че се получи истинската снимка.

И в края на разговора ни, ако трябва да избереш пет свои снимки за бъдещ  фотолетопис на времето, кои би избрал?

Знаеш ли, аз съм разсеян човек и не си класирам нещата. Снимките ми са безброй. Снимал съм много спорт. Скоро попаднах на снимките на Стоян Делчев на Олимпиадата. Единствен аз имам снимката, когато той получи 10 бала за златния медал. Пуснах я във фейсбук покрай моята личност, където седя щастлив на трибуната на „Лужники“. И моя милост получи повече лайкове, отколкото Стоян Делчев. А снимката е уникална. Така че субективният фактор е и обективен. Но на въпроса ти. Бих избрал Ванга, Висоцки, една моя улична снимка „Мадони“, която е някакъв елемент и на сегашното, и наминалото. На младостта и старостта. Избрал бих и дузина спортни снимки. Снимал съм  Стоичков, Бербатов… Сигурно бих пуснал и снимка от войната. Но обезателно бих пуснал и снимка на моите деца като малки. Имам снимка на сина ми Алексей с младия и къдрав Стоичков. Петгодишен и на тренировка на националния отбор. Ицо грабна Алексейчо на ръце и една топка и двамата радостни. А днес сина ми е вече е спортен журналист. Елица също е журналист, и то добър. Тя работи като шеф на отдел „Политика и информация“ в “24часа“. А по-малката Наталия вече е професор по молекулярна биология в университета в Сиатъл.

Послепис: Виктор Гилтяй не обича да прави свои самостоятелни изложби, затова аз спретнах една към интервюто му. Защото неговите снимки са летопис на нашия така шарен и пълен с извенади и ктрасиви неща живот.

Снимки Личен архив и Иван Василев            

 

Сподели в
 

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020/19:08

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020/15:36

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020/18:57

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020/17:39

В тези пълни с толкова разнополюсен заряд дни за България и българската журналистика,в които ЕК пусна своя доклад за върховенството на закона и ЕП гласува резолюция за страната ни и случващото се в нея, потърсих известната журналистка Лили Маринкова да сподели за сайта на СБЖ как приема констатациите за медиите у нас.

16.10.2020/11:11

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Той написва най-популярната си книга - „Приключенията на Лукчо”, когато е едва на 31 години и работи в детското приложение „Пионер” на вестника на ИКП „Унита”. Успехът ѝ е феноменален най-вече в тогавашния СССР и в соцстраните, включително и в България. Така тръгва и световната му слава. Навръх 100-годишнината от рождението на Родари на 23 октомври дори „Гугъл” излезе със специален дизайн на „главата” си в негова чест.

23.10.2020 /19:08 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Книгата „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев” е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност, пише в рецензията си проф. Маргарита Пешева

22.10.2020 /15:36 | Автор: Проф. Маргарита Пешева | Източник: newmedia21.eu

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020 /18:57 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020 /17:39 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Във Военния клуб на Плевен бе представена нова книга по повод 143 години от боевете за освобождението на село Горни Дъбник, които са били важа част от битката за Плевен по време на Руско-турската освободителна война.

24.10.2020 /12:05 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

В България още през 70-години на XX век се прилагат за първи път дистанционни техники за образование, съобщават специалисти от Държавния архив в Плевен. Още през 70-те години на миналия век градът е един от първите у нас, в които се използвали дистанционни техники в обучението, което днес обсъжда постоянно.

08.10.2020 /20:41 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Това се разбра на онлайн дискусията „Свобода на медиите в България”, проведена едновременно в Брюксел и София по инициатива на Елена Йончева и с участието на еврокомисар Вера Йоурова, „Репортери без граници”, Съвета на Европа и български журналисти. Бе очертана тревожна картина за състоянието на журналистиката у нас. Председателката на СБЖ Снежана Тодорова оповести организирането на протест на 1 ноември под надслов „Не убивайте журналистиката в България”.

12.10.2020 /20:48

ЕП прие резолюцията за принципите на правовата държава и основните права в България, в която наред с другото се изтъква, че защитата на журналистите е от жизненоважен интерес за обществото. Решително са осъдени случаите, в които критични към правителството журналисти са станали обект на клеветнически кампании. Българските власти са призовани да възпрепятстват тези недемократични практики, да защитават журналистите и тяхната независимост

08.10.2020 /19:34

Данните в документа са събрани по информация от 44 страни, подадена от организации, членуващи в Европейската федерация на журналистите. Отчетена е както финансовата помощ за медиите и журналистите в Европа по време на пандемията, така и сигналите за посегателства и нарушения на медийната свобода. От България са отразени 6 сигнала.

08.10.2020 /17:03

 Мнения

За да получим нормално общество и управление, са ни необходими и нормални - критични! - медии, както и законови гаранции за труда на журналистите, за да не бъдат те смазвани от олигарси и правителства. Това бе един от акцентите в дискусията на конференцията „Свобода на медиите в България”, включила онлайн участници от Брюксел и София.

16.10.2020 /19:39 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Процедурните хватки за удължаването на сладострастно-мазохистичното оставане на върха на властта нямат край. Дежа вю-то, което премиерът изпитва за трети път в живота си, явно му е докарало психично отклонение да не обръща внимание на ставащото наоколо.

17.08.2020 /16:20 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 20 гости

Бързи връзки