Начало
 
 

Иван Вълов: Дългият път към истината е свързан с много изпитания, с лични и обществени конфликти

17.09.2020 /07:32 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Иван Вълов

Иван Вълов е едно от знаковите имена в българската журналистика, който вече много десетилетия упорито и ползотворно разработва своята обширна територия на теми, проблеми и и срещи с големи личности, със свой глас и слово.

Достатъчно е човек да разгърне някоя от многобройните му книги, за да попадне в един свят на търсачество и открития,които не губят своята актуалност и интерес. Но той оставя своя следа и в многобройните медии, в които извървява пътя от репортер до главен редактор на авторитетно списание. Винаги с нови идеи, привлича много сътрудници, които са благодарни за подкрепата му в професията.

Иван Вълов е един от хората, които са тясно свързани с дейността на СБЖ. Той е сред инициаторите на създадения към Съюза Клуб за литература, изкуство и наука, добил популярност като ЛИН, на който беше и дългогодишен ръководител. Известно е, че журналистите се изявяват активно не само в медиите, но и в документалната и художествена литература. Представянето на нови техни заглавия винаги пълнеше салона на третия етаж с колеги, обсъжданията бяха оживени – и това бе негова заслуга.

Отдавна се канех да направя интервю с него за сайта на СБЖ и това съвпадна с коронавирусната пандемия, която ни попречи да разговаряме на живо.Но да е жив и здрав интернет! Изпратих му въпросите и получих неговите отговори …

Ако е вярно твърдението на Маяковски, че е интересна не биографията, а творчеството на писателя –а при теб и двете са така богати и разнообразни! – така че няма да ни стигне времето да говорим за всичко преживяно и отразено чрез словото ти, Иване.  Затова нека да се спрем на някои от тях с днешен поглед…

Подобен разговор предполага много откровеност, взиране дълбоко и аналитично в преживяното и, струва ми се, не само откровеност, но и самоанализ. Истината е, че повече от 70 години от моя живот са отдадени на борба със словото, на опит да го победя и да измъквам от него златните зърна. Едва ли е нужно да припомням известната максима, казана някога от Маяковски, че трябват хиляди тонове руда за минимално количество злато. Така е и при работата на журналиста и на писателя, за да се постигне желаното. А какво е то? Най-просто казано, то е да кажеш на хората онова, което смяташ, че може да ги развълнува, може да им посочи нещо, което не са забелязали, нещо, което може да бъде похвала за нечие дело и пример за другите.

Трудно нещо е словото. И когато казвам, че се боря с него, разбирам и бих искал така и да бъда разбран,  че всяка дума трябва да отиде на своето място, за да може в крайна сметка да се изгради образ, да се постигне търсеното внушение. Може би, би било интересно за читателите, ако им кажа, че моята любов към литературата, към словото започна още от ранното ми юношество, което беше свързано с безразборно  четене на книги и списания от скромната по онова време библиотека на родителите ми и най-вече от богатата библиотека на читалище „Развитие” в  родното ми село Крушовица, Плевенско. Тук ще спомена един конкретен детайл – през 40-те години на 20 век четях до късно нощем на оскъдната светлина на газена лампа, докато ми се премрежваха за сън очите.

Като ученик в Плевенската мъжка гимназия „Александър Втори” имах възможност да ползвам училищната библиотека и най-вече огромния фонд на градската библиотека. Искам да посоча, че увлечението ми към литературата непрекъснато се увеличаваше и чувствах желание не само да реагирам на прочетеното във връзка с уроците по литература, но и извън задължителната училищна програма. Тогава и започнах да пиша стихове, които, разбира се, в голяма степен бяха наивни. Изпращах стихотворни опити на тогавашните ученически списания и вестници, някои от които се появиха на страниците на вестник  „Народна младеж”. Това беше голяма поощрение за мен. Силно ми въздействаше списание „Език и литература” , под редакцията на проф. Емил Георгиев, което редовно прелиствах в Градската библиотека. И един куриоз от това време -  бях в 11 клас, когато прочетох книгата на Ърскин Колдуел „Героични години” и толкова много ме впечатли съдбата на главния герой д-р Дънкан, че изведнъж реших, че трябва да уча медицина. Това ми желание не се осъществи, защото надделя увлечението ми към литературата и едно неочаквано получено писмо от редакцията на тогавашния официоз „Работническо дело”   - да стана „селкор” на вестника. Така или иначе се случи да се докосна в известна степен до медицината, и то защото при първото ми кандидатстване в Софийския университет в специалността „Българска филология” не бях приет (по-късно се оказа, че това е станало поради изпратено от родното ми село писмо за неблагонадеждност заради факта, че близък мой роднина, вуйчо ми Георги Ц. Матов, дипломат от кариерата и журналист, беше застанал по това време на страната на Никола Петков в опозиционния БЗНС). За да избегна отиването за две години в казармата, реших да уча военна медицина. Бях приет и първата година повечето от времето прекарвах в родното ми село, подготвяйки се за изпити по общообразователни предмети като физика, органична и неорганична химия и др. А през лятото бях на стаж във военна полева болница, където се докоснах пряко до реалната медицина.

Въпреки това не се отказах и от литературата и кандидатствах отново в Софийския университет. Този път, въпреки известни затруднения пак по политически причини, с личната намеса на тогавашния ректор акад. Георги Наджаков бях приет за студент в Историко-филологическия  факултет.  В университета имах възможност още първата година да стана редовен сътрудник на вестниците „Земеделско знаме” и „Народна младеж”. Там публикувах най-вече кратки информации за състояли се събития, предимно културни – театрални и филмови премиери, изяви на художествена самодейност. За моя радост през лятото на 1950 г. на страниците на в. „Земеделско знаме” се появи и първият ми разказ „За народа”, благословен за печат от тогавашния завеждащ отдел „Изкуство и култура” писателя Марий Ягодов. Това беше голям стимул за мен и ми създаде име на „млад  писател”.

През втората учебна година в университета завеждащият поезията във в. „Народна младеж” Добри Жотев ми възложи  отговорната задача да чета предварително всички получени в редакцията стихотворения и да му предлагам ония, които смятах, че са годни за отпечатване. Това още повече ме задължаваше да приемам литературата като отговорност и да се отнасям още  по-самокритично към собствените си творчески опити.

Известно е, че и на тая достолепна възраст си все така творчески активен и читателите с основание очакват да ги зарадваш с нова книга. На какво според теб се дължи това?

Трудно ми е да намеря един възможен отговор на този въпрос- може би, най-общо казано, за да не скъсам връзката с читателите, много от които ме поздравяват след всяка моя публикация. И не крия, че ми е приятно, когато получавам поздравления. Лошото е, че поради проблеми със зрението, възможностите ми за писане са силно ограничени, но поне все още мога да чета, което е истинско щастие. 

На какво е неподвластен Иван Вълов? На „Реката“ на времето или на това, което се е „хващало“ на твоята въдица през живота и като журналист? В книгата „Реката. 70 години с въдица“ на шега признаваш, че „По-големият шаран е този на брега“. Кога си се чувствал така? И за кое си бил най-доволен от себе си?

С удоволствие, ще ти отговоря с цитат от Михаил Шолохов, който казва, че шаран могат да хващат само риболовци от три професии: обущари, часовникари и писатели, чийто занаят изисква търпение. А що се отнася до задоволството от себе си, никога не съм изпитвал пълно удовлетворение от написаното, но винаги ми е било приятно, когато чуя или прочета отзив, в който са отбелязани добри страни на написаното. Голямо удовлетворение, например, получих от оценката на големия български критик в миналото, за съжаление, почти забравен днес, Владимир Василев, че съм имал талант на добър разказвач. Същата оценка ми беше дадена и от писателя Илия Волен за една от първите ми книги, сборника с легенди „Вит тече и разказва”, което ме насърчи да продължа да пиша.

Често ли се връщаш в спомените назад в годините, прекарани в радиото и вестникарството? Смяташ ли, че в медиите, в които си работил, са били кодирани необходимите качества за добрата журналистика? Какво е най-важното за дълголетие в нея? Кой е стимулът? Виждаш ли го в днешните медии?

Моят журналистически път премина в няколко медии: вестниците „Народна младеж” , „Земеделско знаме”; Радио София – в новинарския отдел и отдела за чужбина; сп. „Художествена самодейност” и сп. „Българо-съветска дружба”. Във всяка от тези медии имам незабравими спомени, в които не само преобладават положителните моменти, удовлетворение и признание за добре свършена работа, похвали и награди, но и за получавани в повечето от тях наказания, някои от които с основание, а други – просто заради субективно отношение на ръководителите им.

Макар че все още  нямах завършено висше образование, когато постъпих като сътрудник в Радио София, много от моите материали, както в новинарските емисии, така и в предаванията за чужбина, получаваха похвални отзиви от слушатели и от ръководството.

Мога да кажа, особено за радиото, че много се ценяха навременно откритите и отразени събития, откриването на интересни личности и воденето на задълбочени и познавателни за слушателя и читателя разговори със съответния събеседник. Стремежът на журналиста да попада във времето на дадено събитие и да го отрази обективно е важно качество за оперативния журналист. Трябва да познава материята и проблемите, които предстои да отразява. Това изисква предварителна подготовка, задълбочено отношение, любознателност и отговорност. Смятам, че винаги съм се стремял предварително да се запознавам със същността на отразяваното събитие от всички страни и с всички възможни оценки за него. Мисля, че това е едно от най-необходимите качества на журналиста. Широката общата култура и грамотността са от изключително значение  за успеха на журналиста.

Винаги съм смятал, че най-добрият стимул е одобрението на свършената работа, което се разбира от поканата за постоянно  сътрудничество. Това при мен го имаше не само в радиото, но и във вестниците „Народна младеж”, „Земеделско знаме”, „Кооперативно село”, „Отечествен фронт”, „Народна култура”, „Литературен фронт” и в редица  окръжни вестници.

Кога и къде беше най-голямото ти изживяване и предизвикателство като журналист?

Тъй като основният ресор, в който съм работил, беше културата, не бих могъл да откроя събитие от изключителен характер, напр. животозастрашаващо. Но за мен са незабравими срещите с личности като Симеон Радев,  Трифон Кунев, Михаил Шолохов с режисьорите в Народния театър Н.О. Масалитинов, Моис Бениеш, Желчо Мандаджиев, с композиторите Петко Стайнов и Георги Димитров, с драматурга и поета Николай Лилиев, с великите актьори Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Георги Стаматов. Незабравими са за мен срещите с руските кино и театрални светила Михаил Ром,  Сергей Герасимов, Тамара Макарова, Сергей Бондарчук, Григорий Чухрай, Василий Шукшин, Никита Михалков, Владимир Висоцки, Юрий Любимов.

Като журналист си се срещал със стотици твои герои – известни и обикновени. Какво търсеше и откриваше в „Познатите-непознати“. С какво те обогатяваха тези „Доразказани биографии“?  Как намираше път към интимните им преживявания, имаше ли тогава и богати духовно хора, мислещи и критични? Този опит помогна ли ти да навлезеш успешно в белетристиката?

Много от гореспоменатите  личности влязоха не само като герои в публикациите ми в списанията  „Художествена самодейност”, „Жената днес”, Септември”, „Пламък”, „Българо-съветска дружба” и много други, но и в книгите ми „ Многото имена на любовта”(за руски творци в областта на литературата, киното и театъра), в книгата ми „Василий Шукшин, роденият на село пророк”, „Познатите-непознати”, „Реката”. Особено силни преживявания бяха срещите и разговорите ми със Симеон Радев, Трифон Кунев, Иван Радославов, с поетесите Дора Габе и Елисавета Багряна. Докосвайки се до тяхната биография и особено от разговорите ни, аз излизах безкрайно обогатен с много информация за българската литература и личности, за които не знаех и нямаше къде да прочета. Всеки от тези творци беше същинска енциклопедия, но не само знанията им бяха впечатляващи, а и придобитата житейска мъдрост.

Тук бих могъл да спомена и една политическа личност, оставила незабравими преживявания, а това беше Никола Петков, с когото съдбата ме срещна като ученик в Плевенската мъжка гимназия. Той беше дошъл в града през 1946 г. във връзка с общоградско събрание на земеделците от областта.  Бях силно впечатлен от факта, че той говори за голямото присъствие в историята на Земеделския съюз на дядо ми Цоно Матов, който по времето на земеделското правителство на Ал. Стамболийски (1918-1923), като ръководител на земеделците от Плевенски окръг и народен представител е оставил забележителни следи в политическата история на БЗНС.

Между другото ти си познавал и едни от най-интересните личности и сред родната бохема. Я разкажи повече за тях. По какво се различават от днешните?

През 50-те и 60-те години на миналото столетие имаше няколко заведения, в които се събираше софийската бохема. Това бяха кафенетата „Бамбука” и „Прага”, кръчмите „Производство”, „Средна  гора”, „Видинска среща” и ”Дивите петли”, както и  ресторантите „Руски клуб”, „Опера”, „Ариана” на езерото в началото на тогавашния Парк на свободата(сегашна Борисова градина)  и  Клуба на журналистите. Още преди обяд, в не особено голямото помещение на „Бамбука”(на ъгъла на ул. „Дякон Игнатий” и „Иван Вазов”, срещу Градската градина) можеха да се видят пред чаша коняк и кафе поетите Георги Джагаров, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Димитър Василев, Славчо Чернишев, Иван Пейчев, Александър Геров, Радой  Ралин, Михаил Маринов с прозвището „Княза”, проявилият се вече като преводач на Шекспировите „Сонети” енциклопедист Владимир Свинтила, талантливият белетрист Йордан Вълчев, а понякога и „старците” Ламар, Ангел Тодоров, Славчо Васев. Тук често можеше да бъде видяна и обикновено неразделната двойка приятели Михаил Тошков и Георги Тахов.  Бистреше се политика и се разказваха най-новите вицове.

Кафене „Прага”  даваше приют на младите журналисти, поети и писатели Димитър Светлин, Минко Цоневски, Димчо Маринов, Дончо Лазаров, Петър Ненов, Петър Волгин, повечето от които работеха в Радио София, и на младите поети, публикували току-що първите си стихотворения Любомир Левчев, Владимир Башев,  Димитър Точев, Иван Динков,  Славе Македонски, Иванко Николов,  а също и вече получилите известност поети Пеньо Пенев и Усин Керим, когато идваха в София, единият от Димитровград, другият – от Тетевен. Основни теми на разговорите бяха новопубликувани произведения.

От по-друг характер бяха споменатите кръчми, в които главни „герои”  обикновено бяха Пеньо Пенев и Усин Керим. В тях можеше да се чуе рецитирането на стихове, песни и, разбира се, много често ставаха спорове на различни теми. В ония години, в официалните литературни среди се говореше доста критично за изявите на Пеньо Пенев и Усин Керим, упреквайки ги във волунтаризъм и „пиянство”.  На тези упреци и двамата отговаряха, че малко от приятелите им са им предлагали възможност да ги нахранят, когато са нямали никакви пари, а всички са им предлагали алкохол. Разбира се, имаше много случаи, когато опаричили се от публикации на стихотворения, и двамата щедро черпеха всички присъстващи в кръчмата. Славна беше оная бохема, от една страна с пристрастието си към литературата и изкуството, и от друга, със своето свободомислие, влизащо често пъти в разрез с общо приетите по онова време норми за поведение.   Но, така или иначе, и по-възрастните, и по-младите творци от софийската бохема оставиха благотворни следи в българската литература и изкуство.

Днес казват, че тогавашната журналистика била скучна, сива, командвана отгоре. Така ли беше?

Отговорът на този въпрос има най-малко две страни. Действително, в партийните издания на управляващата тогава комунистическа партия много от материалите  бяха поръчани. Също така и наличието на Главно управление „Главлит” имаше за цел да следи и управлява печата, т.е. да го цензурира. Всичко се прецизираше, одобряваше и отхвърляше от сътрудниците на „Главлит”, които работеха във всички партийни издания, в Радио София, БТА и останалите по-централни печатни издания.  Въпреки това, както в Радиото, така и във вестниците и списанията се появяваха и материали, които можеха да бъдат оценявани като независими и „прескочили” цензурата. Това обикновено се дължеше на смелостта на главните редактори, освен на самите автори.

Казват, че журналистиката е „душата на времето”. Какво й липсва днес?

Поради проблеми с очите не съм в състояние да следя пълнокръвно печатните издания, така че нямам цялостен поглед върху сегашната журналистика. Но обстоятелството, че България е на 111 място по свобода на словото, ме кара да мисля, че през т.н. „преход” българската журналистика крета в последните редици на световната журналистика.

Ти си от малцината журналисти, за които Русия е тема не само в работата, но и в живота. Направил си интересни открития, изследвания и анализи за Априлското въстание и Руско-турската освободителна война с голяма научна и публицистична стойност. Защо и тази тема стана смисъл на работата ти като журналист? Ти ли я избра, или тя те намери?

Въпросът е риторичен и отговорът му е следният: аз сам избрах както темата за Априлското въстание, така и за Руско-турската освободителна  война. Това стана така: Когато още бях студент в Софийския университет ми беше възложена задачата да „открия” за българския читател каква е ролята на именити дейци от чужбина за популяризиране на националните борби на българския народ срещу османските поробители. Първият очерк, който написах за такъв защитник на българския народ, беше за английския политик Уилям Гладстон. Интересно е, че този очерк беше отхвърлен от редакцията на „Работническо дело” с обяснението, че Гладстон е „реакционен” буржоазен политик.   Ровейки се в архивите, последователно попадах на европейските и американски защитници на българския народ, но за да бъде „спечелена” каузата ми, написах  първите си очерци за ролята на граф Игнатиев и княз Церетелев. И тъй като тяхната дейност беше пряко свързана с тази на дипломати и журналисти от Франция, Англия и Италия, по естествен път стигнах до личностите на Анри дьо Вестин (приел българското име Иван след като се запознава с трагедията на Априлското въстание), Макгахан и Юджийн Скайлър – американски консул, ръководител на международната анкетна комисия за разкриване на турските жестокости при потушаване на въстанието. Така се появи книгата ми „Слушайте човешката съвест”. 

Вече влязъл в темата за борбите  за национално освобождение и запознат с огромната дипломатическа дейност на Н.П. Игнатиев, руски посланик в Истанбул, не можех да спра до Цариградската конференция през 1876-77 г., тъй като историческият процес, от който тя беше само част, продължаваше. За мен беше важно да навляза в по-големи детайли, свързани със следващите дипломатически действия от страна  на Русия и Великите сили за решаване на Източния въпрос, т.е. даване на автономия или окончателно освобождаване на българския народ.

Една от последните ти книги беше „Откраднатата победа“- книга за истината за Руско-турската война от 1877-1878 година.  След повече от 140 години има ли все още неизвестни епизоди от тази освободителна за нас, българите, война? И през погледа не само на изследовател, но и на журналист, кое е най-важното, което не бива да забравяме за този период от нашата история?

Благодаря ти за оценката, която даваш за книгата, вероятно  тя се дължи не само на личното ти впечатление от нея, но и на присъствието ти на представянето на книгата през ноември 2018 г. Многото изказвания на литературни критици, историци и общественици, които вече бяха се запознали с книгата, откроиха нейните добри качества и я оцениха( колкото и нескромно да звучи от моя страна) като явление в българската историография и документалистика. Разбира се, аз не си правя никаква илюзия, че съм казал всичко за Руско-турската война 1877-1878 г., защото за това най-голямо събитие на 19 век са написани стотици томове от изследвания и всякакви литературни   жанрове. Моето скромно желание, запознавайки се с огромен исторически материал за войната и най-вече с впечатленията на участниците в нея, от император Александър Втори до свещеника Вакх Гуриев, беше да покажа в известна степен неизвестното лице  на тази война. Ето защо се спрях на три основни момента: ролята на световния печат, на дипломацията, на разузнаването и шпионажа, които дават някак по-различен оттенък в оценките на събитията. Още първото издание на книгата(1988 г.) намери не само добър прием от страна на читателите, но беше определено от историците като своеобразен принос в осветляването на различните страни на войната.

Не може да се каже, че всичко се знае за тази война и макар да са минали наистина повече от 140 години, все още изследователите откриват  неизвестни моменти, които дават допълнителни знания за събитието и за неговата историческа значимост. За мен, опирайки се на стотици изследвания, на повече от 50 дневници на участници във войната (нещо което намирам за изключително важно и съдбовно) няма съмнение, че войната има освободителен характер, независимо от империалистическите намерения на Русия да стигне Цариград и оттам да диктува условията за мир с Турция.

В моя личен архив има повече от 40 дневници на участници във войната, от които не всичко можах да използвам, но бих искал да кажа, че много от тях разкриват любопитни факти от българската действителност по това време, история и етнография, както и дълбоките искрени чувства на участниците във войната към българския народ. Беше ми страшно интересно да открия в един от дневниците и първия превод на руски език на Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър” , който направих достояние на българския читател в публикации в няколко издания.

Казваш, че журналистиката е „професия с опасен чар“ Кое е опасността и кое чарът? За теб е начин на живот и се определяш като мъченик на перото. Цената, която плати за това да си подвластен на занаята и той какво взе от теб?

Чарът е във възможността  журналистът непрекъснато да се хвърля от тема на тема и да се опитва да разкрива характери и събития, да подчертава собственото си присъствие при оценката на отразяваното от него. Оттам идва и опасността,  скрита във възможните големи разминавания в оценките,  както от страна на читателите, така и на ръководителите на съответната медия. Обикновено причините за тези разминавания са в ценностите  и в политическите възгледи на двете страни.

И накрая искам да ми отговориш на блицанкета по заглавия на твои книги, но не за тяхното съдържание и история, а как ти звучат като гледаш днешния живот:

Кои за теб са „Познатите – непознати“? Толкова ли се отчуждихме един от друг, че и познатите станаха непознати?

Объркаността на нашето съвремие, особено през последните десетилетия на т.н. „преход”, създаде изключително големи различия в нашето общество и не е рядкост близките някога познати и приятели сега да са отчуждени един от друг. За съжаление, и аз имам не един и два подобни примери.

Как се извървява „Дългият път към истината“?

Дългият път към истината е свързан с много изпитания, с лични и обществени конфликти, които човек трябва да преодолява и много от тях завършват с нежелан край. В крайна сметка, не винаги човек достига до истината, защото и тя има много лица.

Какво откри „Отвъд десетте Божи заповеди“? Ти имаш ли и твои собствени, изстрадани?

Отвъд десетте Божи заповеди е измамната страна на живота, с всичките негови безкрайни възможности за измамно самодоказване.

„Търговецът на души“ – кой е сега той?

Винаги е бил този, който може да купи и да продаде съвести – и в наше време ги има такива.

„Многото имена на любовта“ – зад много от тях какво се крие?

Зад тях се крият имена на големи творци, писатели, режисьори, актьори, художници, които будят възхищение, признание и желание за подражание със сътвореното от тях.

Иска ли ти се да кажеш: „Спри, време“?

Да, иска ми се да кажа – казал съм го емоционално и се отнася до преживяното в миг на възхищение. И бих го повтарял винаги, изправен пред всяко съвършенство на природата и на човешката личност.

Към великолепните си книги няма ли да прибавиш и едни мемоари – има какво да споделиш с читателите? И ни го дължиш…

Вероятно на всеки творец  могат да бъдат предявявани изисквания за още и още нови неща до края на живота му, но възможностите на човека имат предел на изява, който се определя от възрастта и най-вече от здравето му. Що се отнася до мен, аз мисля, че книгата ми „Познатите-непознати” има до голяма степен мемоарен характер. Разбира се, много неща остават неказани и ненаписани, но такава е човешката съдба. Всичко написано дава възможност на читателите да  преоткриват автора не само в разказаното, но и между редовете. Надявам се, че и моите книги предоставят такава възможност.

Снимки Иван Василев и личен архив

 

 

Сподели в
 

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател в Катедра „Радио и телевизия” на Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020/18:57

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020/17:39

В тези пълни с толкова разнополюсен заряд дни за България и българската журналистика,в които ЕК пусна своя доклад за върховенството на закона и ЕП гласува резолюция за страната ни и случващото се в нея, потърсих известната журналистка Лили Маринкова да сподели за сайта на СБЖ как приема констатациите за медиите у нас.

16.10.2020/11:11

Шефът на новата Комисия за външна намеса в ЕП ще бори с крути мерки дезинформацията от Русия и Китай. Той е от групата на социалистите и демократите, но е фен на американското нахлуване в Ирак, на Саркози, на Макрон и е оказал неоценима услуга на Саакашвили. Гастролирал е и в Украйна. Син е на оставилия не по-малко интересна диря Андре Глюксман.

29.09.2020/12:19

Известната журналистка, писателка и пътешественичка отново ни изненада с нова книга. Маги Гигова се постара да събере и разкаже за „София. Адресите на любовта“, в която разкрива пред читателите тайните страсти на известни българи. Представянето й ще стане на 8 октомври от 18 ч.в Къщата на София, ул. Миджур 12.

27.09.2020/18:24

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Проф. Лилия Райчева е уважаван журналист и университетски преподавател. Разговорите с нея зареждат не само с информация, но и обогатяват, защото е ерудиран и интересен събеседник. Тя е преподавател в Катедра „Радио и телевизия” на Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски” и в много наши и чужди авторитетни университети.

21.10.2020 /18:57 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Като изгоним клишетата от типа уникална, голяма, фантастична, което си заслужава, бих казала, че откритата на 15 октомври в Национална галерия Квадрат 500 фотоизложба на корифея във фоторепортерството у нас Тодор Славчев „Софийски летописи“, е миг от историята на страната ни, сътворен от него с помощта на вълшебството на фотокамерата. А според внучката му Яна Узунова изложбата е „истински празник за 120-годишнината от рождението на един голям фоторепортер! Истински пробив е, че фотографията влиза в Националната галерия, за всички майстори на камерата!“

16.10.2020 /17:39 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В тези пълни с толкова разнополюсен заряд дни за България и българската журналистика,в които ЕК пусна своя доклад за върховенството на закона и ЕП гласува резолюция за страната ни и случващото се в нея, потърсих известната журналистка Лили Маринкова да сподели за сайта на СБЖ как приема констатациите за медиите у нас.

16.10.2020 /11:11 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Шефът на новата Комисия за външна намеса в ЕП ще бори с крути мерки дезинформацията от Русия и Китай. Той е от групата на социалистите и демократите, но е фен на американското нахлуване в Ирак, на Саркози, на Макрон и е оказал неоценима услуга на Саакашвили. Гастролирал е и в Украйна. Син е на оставилия не по-малко интересна диря Андре Глюксман.

29.09.2020 /12:19 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

В България още през 70-години на XX век се прилагат за първи път дистанционни техники за образование, съобщават специалисти от Държавния архив в Плевен. Още през 70-те години на миналия век градът е един от първите у нас, в които се използвали дистанционни техники в обучението, което днес обсъжда постоянно.

08.10.2020 /20:41 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

С тържествен ритуал полагане на военна клетва от първите два випуска на възроденото Висше военновъздушно училище „Георги Бенковски“ бе открита новата учебна година във висшето учебно заведение.

01.10.2020 /08:03 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Това се разбра на онлайн дискусията „Свобода на медиите в България”, проведена едновременно в Брюксел и София по инициатива на Елена Йончева и с участието на еврокомисар Вера Йоурова, „Репортери без граници”, Съвета на Европа и български журналисти. Бе очертана тревожна картина за състоянието на журналистиката у нас. Председателката на СБЖ Снежана Тодорова оповести организирането на протест на 1 ноември под надслов „Не убивайте журналистиката в България”.

12.10.2020 /20:48

ЕП прие резолюцията за принципите на правовата държава и основните права в България, в която наред с другото се изтъква, че защитата на журналистите е от жизненоважен интерес за обществото. Решително са осъдени случаите, в които критични към правителството журналисти са станали обект на клеветнически кампании. Българските власти са призовани да възпрепятстват тези недемократични практики, да защитават журналистите и тяхната независимост

08.10.2020 /19:34

Данните в документа са събрани по информация от 44 страни, подадена от организации, членуващи в Европейската федерация на журналистите. Отчетена е както финансовата помощ за медиите и журналистите в Европа по време на пандемията, така и сигналите за посегателства и нарушения на медийната свобода. От България са отразени 6 сигнала.

08.10.2020 /17:03

 Мнения

За да получим нормално общество и управление, са ни необходими и нормални - критични! - медии, както и законови гаранции за труда на журналистите, за да не бъдат те смазвани от олигарси и правителства. Това бе един от акцентите в дискусията на конференцията „Свобода на медиите в България”, включила онлайн участници от Брюксел и София.

16.10.2020 /19:39 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Процедурните хватки за удължаването на сладострастно-мазохистичното оставане на върха на властта нямат край. Дежа вю-то, което премиерът изпитва за трети път в живота си, явно му е докарало психично отклонение да не обръща внимание на ставащото наоколо.

17.08.2020 /16:20 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 14 гости

Бързи връзки