Начало
 
 

Долорес Ибарури влезе в историята с журналистическия псевдоним Ла Пасионария

10.12.2020 /19:06 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Долорес Ибарури през 30-те. Снимка: lavanguardia.com

Навършват се 125 години от рождението на легендарната вдъхновителка на републиканците в Испанската гражданска война Долорес Ибарури, която бе и изявена журналистка, оглавявала вестник "Мундо обреро". Какъв бе пламенният ѝ и драматичен живот?

„По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене”.

Съвременното човечество не чува такива неща от политиците си днес. Честта, достойнството, саможертвата, идеализмът, страстта в политическите битки останаха белег на други епохи, пише авторката в baricada.org.

Една от най-заредените с тях е Испанската гражданска война между 1936-та и 1939-та – трагичната „репетиция” на последвалата Втора световна, първият директен фронт, на който в жестока схватка влизат международната ос на фашизма и интернационалните антифашистки бригади.

Именно в онзи сблъсък изпъква с възпламеняващото си слово вдъхновителката на бранителите на Испанската република, дъщерята на баски миньор, закалената в безброй работнически стачки и репресивни арести депутатка от Испанската комунистическа партия и изявена журналистка Долорес Ибарури.

Неин е легендарният повик на испанските републиканци и на интербригадистите „Но пасаран!” (¡No pasarán! – Няма да минат!), отправен срещу поведените от генерал Франсиско Франко превратаджии, подкрепяни от Хитлер и Мусолини.

Нейна е и фразата от началото на този текст, макар някои да я смятат за цитат, заимстван от мексиканския революционер Емилиано Сапата, който казвал: „Предпочитам да умра прав, отколкото да живея на колене”. За „Но пасаран!”, впрочем, също казват, че било парафраза на боен лозунг от сражение на френските войски край Вердун през Първата световна война – разбира се, там изразът звучал на френски: „On ne passe pas!”.

Но едва ли е толкова важно кой и кога е изрекъл едни или други силни думи за първи път. Важно е те да се казват на място и историческият момент да ги превръща във факли, способни да разпалват милиони сърца за големи каузи. В случая – за антифашизма, за защитата на демокрацията и социалните права, за спасяване на Испанската република, станала последен рубеж преди прииждащата кафява напаст за Европа и света…

„Работници! Селяни! Антифашисти! Испански патриоти! Срещу фашисткия метеж – всички на крак, на защита на Републиката, на защита на народните свободи и демократичните завоевания на народа!… Народи на Каталуня, на Страната на баските и Галисия! Испанци! Да защитим демократичната Република, да консолидираме победата на народа от 16 февруари (изборната победа на Народния фронт в Испания – б. пр.)! Комунистическата партия ви призовава на борба… Да живее Народният фронт! Да живее единството на всички антифашисти! Да живее Републиката на народа! Фашистите няма да минат! Няма да минат!”

Това е само част от незабравимата реч, която Долорес Ибарури произнася на 18 юли 1936 г., ден след военния метеж, започнал на 17 юли след също прочутия радиосигнал: „Над цяла Испания небето е синьо”…

По онова време Ибарури е сред най-забележителните депутати в Кортесите – испанския парламент. И наистина цяла Испания вече я познава – не само от искрящите ѝ парламентарни речи, а и от дългата ѝ предшествала синдикална борба, както и от винаги възпламеняващите ѝ статии в работническия и комунистическия печат. Още първата от тях – „Бискайският миньор”, излязла през 1918 г., ѝ печели завинаги прозвището Ла Пасионария – Страстната. Това е псевдонимът, с който тя подписва публикацията си. А изборът му е донякъде случаен – просто статията излиза посред Страстната седмица. Но прякорът толкова точно приляга на винаги пламенната Долорес, че вече всички започват да я наричат Ла Пасионария. Впрочем, Долорес също е име със символен смисъл – означава „болки, мъки”… А там, където тя се ражда, животът преминава именно в болки и мъки…

Долорес е родена преди 125 години – на 9 декември 1895 г., в миньорското селище Гаярта в провинция Биская на Страната на баските, планинска зона с изглед към Бискайския залив. Тя е осмото от общо 11 деца, появили се на бял свят в семейството на баския миньор Антонио Ибарури и неговата съпруга Хулиана Гомес Пардо – тя пък родом от Кастрилус, от съседната област Кастия и Леон.

Долорес е будно и ученолюбиво момиче със силен характер, обича да потъва в книгите и да размишлява за устройството на света. Но се налага на 15 години да прекъсне образованието си, макар вече да е издържала приемните изпити в Школа за учителки. Семейството не може да я издържа и тя е принудена да започне да си изкарва хляба като камериерка и сервитьорка. „Кой можеше да ми покрива транспорта, книгите, храната, таксата за обучение?… Трябваше да се настроя към работа като камериерка или да се омъжа, да стана миньорска жена, вечната история на моето семейство,” разказва тя по-късно.

Бракът е нейното решение. През 1916 г., когато е 21-годишна, се венчава за миньора социалист Хулиан Руис Габиня. Семейният им живот продължава 17 години, като още в началото тя е привлечена най-вече от революционните идеи на съпруга си, които споделя напълно. Покрай него получава достъп до марксистка литература, която поглъща с огромен интерес, решавайки, че именно тази идеология е инструментът, способен да освободи работническата класа от гнета на капитала. Долорес участва заедно с мъжа си и в голямата обща стачка в Испания през лятото на 1917-та. А през есента на същата година с възторг посреща Октомврийската революция на болшевиките в Русия.

През 1918-та, както вече стана дума, е дебютът ѝ в революционната журналистика със статията „Бискайският миньор”, подписана с Ла Пасионария и излязла в списанието „Класова борба”. Нататък следват още много публикации, които разкриват ярък публицистичен талант, голям интелектуален капацитет и широка начетеност у младата жена, макар и да не е успяла да получи пълноценно формално образование.

Пак двамата заедно със съпруга ѝ са част от групата, напуснала през 1919 г. Испанската социалистическа работническа партия и основала през 1920 г. Испанската комунистическа партия. Пламенната Долорес още от началото влиза в провинциалния комитет на ИКП в Биская и нататък „расте” и из други партийни структури. През 1930 г. е избрана вече за член на Централния комитет на ИКП, а през 1931 г. е повикана в Мадрид, за да работи като водещ редактор в печатния партиен орган „Мундо обреро” („Работнически свят”).

Активната ѝ политическа дейност върви успоредно и с дълбоки драми, които изживява като майка. Между 1916 г. и 1928 г. Долорес Ибарури ражда общо 6 деца, от които до началото на 40-те оцеляват само две, а накрая ѝ остава едно-единствено…

Още първородната ѝ дъщеря Естер, появила се през 1916-та, умира едва тригодишна през 1919-та.

През 1920 г. се ражда синът ѝ Рубен – единственото ѝ момче, което има своя също героична съдба. Рубен успява да оживее от глада и болестите в Испания и достига 22-годишна възраст. През 1935-та, когато е на 15 години, майка му е хвърлена в затвора, след като е оглавявала голяма миньорска стачка. ИКП урежда Рубен и по-малката му сестра Амая да заминат за СССР. Там Рубен е приет за отглеждане в семейството на историка Пантелеймон Лепешински и биоложката Олга Лепешинская. А Амая е изпратена в дома за дейци на международното комунистическо движение в град Иваново. След избухването на Испанската гражданска война 17-годишният Рубен успява да си издейства заминаване за Испания в състава на интернационалните бригади. През 1938-ма участва в най-голямата битка на онази война – в долината на река Ебро, където е ранен. След разгрома на републиканците през 1939-та заедно с много други бойци прекосява границата с Франция и попада в лагер. Успява да избяга оттам, стига до съветското посолство в Париж и така отново е прехвърлен в СССР, където вече е емигрирала и майка му. Завършва съветска военна академия, получава чин лейтенант и след нападението на хитлеристите над СССР е на фронта от първия ден на Великата Отечествена война. Тежко ранен е в боевете в Беларус, а след като се възстановява, отново заминава за фронта, вече край Сталинград, където се сражава в състава на артилерийска част. Проявява голям героизъм в отбраната на ключов железопътен възел край града, заставайки на мястото на командира, когато той загива. Тежко ранен е и умира от раните си на 3 септември 1942 г. Удостоен е посмъртно със званието Герой на Съветския съюз и е погребан заедно с много други, паднали в онази епична битка, в мемориалния комплекс Мамаев курган… Неговата гибел разбива сърцето на майка му…

А това сърце и преди тази трагедия е натрупало много мъка… През 1923 г. Долорес ражда три близначета – момиченцата Амагоя, Асусена и Амая. Уви, Амагоя издъхва скоро след раждането, Асусена си отива двегодишна и от трите остава само Амая. Тя е онази по-малка сестра, заедно с която Рубен е изпратен в СССР през 1935 г. Амая остава да живее в СССР десетилетия наред, вече заедно с майка си, омъжва се там и ражда единствената внучка на Долорес Ибарури, която също се казва Долорес…

Последното дете на Ла Пасионария е родената през 1928 г. Ева, която обаче живее само три месеца…

Тежката съдба на испанската жена, майка и съпруга е още един мотив за революционната борба на Долорес Ибарури, която повежда и пламенни битки за женски права. През 1933 г. е избрана за председателка на новоучредения Съюз на жените антифашистки.

Същата година тя се развежда и с мъжа си, който въпреки революционните си убеждения не е лишен от негативите на мачизма. След раздялата им Долорес дълго време живее в любовна връзка с 14 години по-младия от нея комунист Франсиско Антон, по-късно оставил дълбока следа сред испанската републиканска емиграция във Франция и в Мексико.

През 1934 г. Долорес става любимка на цяла работническа Испания след героичното ѝ включване в голямата миньорска стачка в Астуриас. А комунистите направо говорят за нея като за „майката” на ИКП. Само че след разгрома на стачката през 1935 г. Ла Пасионария е хвърлена в затвора – и тогава партията изпраща децата ѝ в СССР.

През същата 1935 г., на историческия Седми конгрес на Комунистическия Интернационал в Москва, на който героят от Лайпцигския процес – българският комунист Георги Димитров, изнася доклада си за необходимостта от изграждане на единни фронтове срещу фашизма, Долорес Ибарури е избрана в Изпълнителния комитет на Коминтерна.

Като реализация тъкмо на стратегията на единните фронтове, в Испания през 1936 г. изборите са спечелени от Народния фронт, в чието ядро са комунистите и социалистите.

По време на Испанската гражданска война Долорес, която през 1937 г. става зам.-председател на Кортесите, пътува до Франция, където също от 1935 г. управлява Народен фронт. Мощното движение за солидарност с Испанската република я посреща възторжено. Вдъхновяващите ѝ антифашистки речи и заклинателното „Но пасаран!” вече са станали световна легенда и парола.

След разгрома на Републиката в гражданската война Ла Пасионария емигрира в СССР, откъдето се старае да поддържа връзка и да координира нелегалната съпротива на ИКП срещу франкистите в Испания. Събира се и с децата си, но радостта ѝ да е и със сина, и с дъщерята е кратка – идва нападението на хитлеристите над СССР и новото изпитание ѝ отнема Рубен, чиято загуба е жесток удар за нея…

През същата 1942-ра, когато загива Рубен, в Москва умира тогавашният генерален секретар на ИКП Хосе Диас. На неговото място е избрана Долорес Ибарури. Това донякъде ѝ помага да се мобилизира и да преживее гибелта на Рубен, но все пак има много спомени на нейни съвременници, според които Ла Пасионария никога вече не е същата след смъртта на сина си…

През 1960 г. тя се оттегля от поста на генерален секретар на ИКП, който е поет от живеещия във Франция Сантяго Карильо. А Долорес Ибарури е избрана на почетната позиция председател на ИКП. Въпреки огромната ѝ благодарност към СССР за подкрепата, оказвана на испанската комунистическа емиграция в продължение на десетилетия, Ибарури все пак не се колебае през 1968-ма да осъди намесата на Варшавския договор в Чехословакия.

Историческото завръщане на Ла Пасионария в нейната вечно любима Испания става на 13 май 1977 г., след легализирането на ИКП – най-решаващата крачка в испанския демократичен преход, която показва, че вече няма да има връщане към диктатурата сред смъртта на Франко през ноември 1975 г. Истинското посрещане на „майка Долорес” е три дни по-късно – на препълнения стадион в Билбао, където ИКП провежда свой предизборен митинг. И цялото многохилядно множество я аплодира на крака…

На 82-годишна възраст Долорес Ибарури отново е избрана за депутат в изборите през 1977-ма. Влиза в Кортесите, където навремето е държала пламенните си речи, подкрепяна под ръка от друг легендарен комунистически депутат – поета Рафаел Алберти…

Ла Пасионария напусна този свят на ръба на новия му разлом – отиде си на 12 ноември 1989 г., на 94-годишна възраст…

На своя XVII конгрес през 2005 г. ИКП я обяви за „вечна почетна председателка” на партията.

 

Сподели в
 

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021/17:16

Преди известно време случайно попаднах на един репортаж в телевизията майка за журналиста от Велико Търново Ангел Ганцаров. Оказа се, че той е интересна птица в най-добрия смисъл на тази дума. Защото години наред колекционира вестници и в сбирката си е натрупал над 7 хиляди броя, сред които има и уникални издания на българската и световната журналистика. И не само това прави Ганцаров притегателен образ за нас, неговите колеги. Той е автор и на излязлата през миналата година книга и „Великотърновската журналистика 1878 – 2020 г.”, в която разказва за славните години на вестникарството в царствената българска столица.

20.02.2021/12:48

След 15 години усилия репортерката Лидия Качо постигна ареста и изправянето пред съда на бившия губернатор на щата Пуебла Марио Марин, заповядал да я арестуват и изтезават през 2005-та заради нейно разследване на мрежа за детска порнография и проституция.

12.02.2021/19:48

Миналата година ни донесе не само тревоги и драматични събития, а и нещо красиво, необходимо и истинско. Своя път към читателите пое книгата „Стефан Продев (1927-2001). Биобиблиография“. Без да прозвучи високопарно, но издателство „Захарий Стоянов“ ни поднася един уникален труд, правен несамо супер професионално, но и с много любов и респект към личността на един от най-значимите публицисти на ХХ век.

10.02.2021/18:11

Ако искате да разберете днешната ни реалност, то трябва да се върнете назад във времето. Тази стара максима е послужила на авторите на страницата „Ретро Карантина“ във фейсбук, за да могат хората в сегашния плен на кошмарния Ковид-19 да разберат,че не само днес човечеството е обречено на страдания от някакъв кошмарен вирус, а и преди повече от 100 лета то е било връхлетяно от зловещата напаст инфлуенца, или както още е известна като испанската болест.

27.01.2021/12:41

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021 /17:16 | Автор: Пенка Караиванова | Източник: СБЖ

Преди известно време случайно попаднах на един репортаж в телевизията майка за журналиста от Велико Търново Ангел Ганцаров. Оказа се, че той е интересна птица в най-добрия смисъл на тази дума. Защото години наред колекционира вестници и в сбирката си е натрупал над 7 хиляди броя, сред които има и уникални издания на българската и световната журналистика. И не само това прави Ганцаров притегателен образ за нас, неговите колеги. Той е автор и на излязлата през миналата година книга и „Великотърновската журналистика 1878 – 2020 г.”, в която разказва за славните години на вестникарството в царствената българска столица.

20.02.2021 /12:48 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

След 15 години усилия репортерката Лидия Качо постигна ареста и изправянето пред съда на бившия губернатор на щата Пуебла Марио Марин, заповядал да я арестуват и изтезават през 2005-та заради нейно разследване на мрежа за детска порнография и проституция.

12.02.2021 /19:48 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Миналата година ни донесе не само тревоги и драматични събития, а и нещо красиво, необходимо и истинско. Своя път към читателите пое книгата „Стефан Продев (1927-2001). Биобиблиография“. Без да прозвучи високопарно, но издателство „Захарий Стоянов“ ни поднася един уникален труд, правен несамо супер професионално, но и с много любов и респект към личността на един от най-значимите публицисти на ХХ век.

10.02.2021 /18:11 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Хумористичното издание, което празнува 75 години, припомня епизоди от своята история.

23.02.2021 /13:02 | Източник: Стършел

На 28 януари се навършват 125 години от смъртта на Иван Добровски – един от изявените наши дейци, който със своята богата култура, с просветителската и журналистическата си дейност оставя трайна диря във възрожденската ни история, както и в първите години от развитието на младата българска държава.

28.01.2021 /11:05 | Автор: Атанас Коев | Източник: desant.net

 Акценти и позиции

В деня на възпоменанието за Апостола на свободата Васил Левски нека и хората на словото, призвани да са обществената съвест, сверят отново пътя си със заветите му. И да не забравяме думите и на другия ни герой от същата възвисяваща епоха Христо Ботев: „Свободата е мила, истината е свята”

19.02.2021 /15:30

Журналистите могат да бъдат ваксинирани във фаза III на Националния план за ваксиниране. Желаещите трябва да изпратят на регионалните здравни инспекции данните си в срок до 17 ч. на 16.02.2021 г., известява министърът на здравеопазването в уведомително писмо до председателя на СБЖ.

10.02.2021 /20:09

Управителният съвет (УС) на Съюза на българските журналисти (СБЖ) е сериозно обезпокоен и възмутен от грубите и систематични репресии срещу наши колеги журналисти и независими медии, упражнявани от властите в Беларус, особено след миналогодишните президентски избори в страната и масовите протести в Минск и други градове. Това се казва в декларация на УС на СБЖ по повод започващия на 9 февруари т. г. съдебен процес срещу две беларуски журналистки.

08.02.2021 /21:05

 Мнения

Преди тридесет години, в края на февруари 1991 година, някой дръзко реши, че нужда от български младежки печат няма! Всекидневникът „Младеж“ и вестник „Пулс“ бяха хладнокръвно убити!

21.02.2021 /09:45 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

По повод предаването на БНТ от 15 февруари в рубриката „История БГ“, посветено на пресата в началото на демократичния преход

18.02.2021 /15:21 | Автор: Офелия Хаджиколева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 17 гости

Бързи връзки