Начало
 
 

Енчо Господинов свидетелства на живо за империите, които също плачат

14.09.2021 /20:35 | Автор : Енчо Господинов | Източник: e-vestnik.bg Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Енчо Господинов в СБЖ. Снимка: Иван Василев

В публикувана в e-vestnik.bg поредица от три кореспонденции, преброждащи времена и пространства, известният журналист и дипломат Енчо Господинов разказва за свои репоретрски истории във Виетнам, Афганистан и САЩ, за да измери през тях и днешната температура на "горещите точки".

Препечатваме от e-vestnik.bg поредицата от три публикации на известния журналист-международник и дипломат Енчо Господинов, изпъстрена с много негови репортерски свидетелства отпреди десетилетия за събития из "горещи точки", които и днес продължават да димят...

ЧАСТ ПЪРВА

Сайгон-Ню-Йорк-Кабул: Империите също плачат

Падането на Кабул в ръцете на талибаните и снимката на последния американски войник, оттеглящ се самотно в нощта на 30 август 2021 г. на път към чакащия го на пистата самолет С-17 събуди стари и болезнени спомени у много американци.

На видеото генерал-майор Крис Донъхю, командир на 82 Въздушнодесантна дивизия, с автоматична карабина в дясната ръка, в пълна бойна униформа и безизразно лице крачеше уморено към края на най-дългата война в американската история (2001-2021) и вероятно само той е знаел в този момент какъв символ излъчва уморената му фигура. И какво се е таяло в сърцето на опитния войник със 17 бойни мисии в Афганистан, Сирия, Ирак, Северна Африка и други проветриви места по света, където са го изпращали.

За мнозина от моето поколение психологическото разстояние от онази сцена – с отлитането на последния военен хеликоптер от покрива на американското посолство в Сайгон на 30 април 1975 – до тази в полунощ на уморено крачещия по кабулската писта генерал Донъхю – е само 2-3 секунди. Въпреки че историческата дистанция от Сайгон до Кабул е 46 години и точно 4612 км за въздушнопреносимите дивизии и техните войници.

Тази тъжна сцена в кабулската нощ за мен беше също свързана и с две други видения: на съсипания от умора и мъка британски военен лекар Уилиъм Брайдън, единственият останал жив войник от армията на генерал-майор Уилиъм Джордж Елфинстоун, след битката с афганските военни части преди 179 години. Доктор Брайдън стига полужив до Джалалабад на 13 януари 1842 г., доведен от верния си кон. Картината се казва „Останките от една армия“ и е на британската художничка Лейди Елизабeт Томсън.

Второто видение, което никога не ме напусна, е на

двамата подполковници от Съветската армия,

които срещнах една вечер в афганската провинция Пактия, до границата с Пакистан, през пролетта на 1980. Стояха самотни, сякаш забравени, в този каменен пущинак. Барикадирани в една колиба от кирпич, с два автомата и два сандъка ръчни гранати под наровете, тези обрулени от войната мъже се готвеха за сетния си час далеч от дома. Единият беше украинец, от град Николаев, другият вече не помня откъде беше. Зарадваха се много, когато ме видяха, 29-годишния български репортер, в тези чукари. Дадох им бутилка „Плиска“. Изпиха коняка на едри като сълзите им глътки. Предишната вечер техният командир, полковник, бил опечен жив в танка. Подпалили го младите афгански войници, които тримата съветски офицери бяха дошли да обучават точно както американските офицери обучаваха „храбрата“ афганска армия през последните 20 г. А предишния ден аз бях само на десетина километра от горящия съветски танк и полковника вътре в него.

Никога не разбрах каква е била съдбата на двамата подполковници. Вероятно като тази на войниците от армията на ген. Елфинстоун 138 години по-рано. Британският контингент е наброявал 16 500 души, от които 4500 са били елитни британски войници и офицери, а другите – индийски „обслужващ персонал“, в това число жени и деца. Умореното конче на доктор Брайдън, довело на гърба си единствения оцелял британец, колабирало пред вратите на Джалалабад. По-нататъшната му съдба също не е известна.

Предполагам, че тази тъжна увертюра дава достатъчно представа за това, което се случи последните седмици на август 2021 в Афганистан. Както и за вибрациите в сърцата на милиони американци и европейци, които вероятно често се питат в какъв точно свят живеем, какви са лидерите ни, ако изобщо имаме такива, отбранителните ни съюзи, дипломацията ни и всичко това по време на една глобална холера, както би казал Г. Г. Маркес.

Сайгон, есента на 1977

Година и половина след като войната във Виетнам беше завършила, се озовах в някогашния Сайгон, вече прекръстен на Хо Ши Мин, където се разигра сцената с хеликоптера от покрива на бившето американско посолство. Един от репортерите на сп. „Нюзуик“, някога флагман на американската журналистика, беше нещо като мой гид за няколко дълги нощи в бара на хотел „Каравел“, едно от гнездата на репортери и телевизионни екипи по време на войната. Първо като войник и участник в много битки, той беше наблюдавал трагедията на Виетнам, напалма, клането в Ми Лай и други кървави вакханалии, които по-късно гледахме във филмите „Взвод“ и „Роден на 4 юли“ на Оливър Стоун и „Апокалипсис сега“ на Ф. Ф. Копола. И когато събрах кураж да попитам моя гид от „Нюзуик“ как така най-мощната държава в света загуби от далеч по-малобройната виетнамска армия, обута предимно в сандали, направени от изхабени автомобилни гуми, старият боец-репортер отвърна: „Те бяха мотивирани. Те имаха кауза. Те се биеха наистово за страната си и не ги беше страх да умират. А ние не знаехме защо сме там. Въпреки, че видяхме какво се случи с французите при Диен Биен Фу.”

Имаше много горест в думите на този по-патил от мен репортер и достоен гражданин на Америка.

Чак когато няколко дни по-късно започнах да пълзя несръчно в тунелите на Ку Чи дълбоко под земята, разбрах каква воля трябва да има този народ, за да прокопае 300 км тунели под земята, да направи в тях складове за муниции и храна, болници и какво ли още не. Един паралелен подземен свят, от който нощем партизаните на Виетконг са нападали армията на Генерал Уестморлънд, в някой от чиито взводове бе служил моят гид или Оливър Стоун. След като пообиколих делтата на Меконг, Ханой и Хайфон, Хюе и Да Нанг, като срещнах и разговарях с десетки виетнамци, някои от нещата започнаха да се изясняват за младия тогава репортер от „Поглед“.

Макар и живеейки скромно, с още пресни следи от войната и напалма, виетнамците просто искаха да си живеят както те мислеха, че трябва. Днес, 46 години след като победиха Америка, и 67 години след като буквално смазаха елитната френска армия при Диен Биен Фу (1954), виетнамците крачат напред с икономическа скорост, доста по висока от тази на България, гордо развяваща звездното знаме на Европейския съюз и затънала в собственото си политическо тресавище и корупционна джунгла. Но да не задълбаваме в тази насока.

Няколко години по-късно след моето скитане из Югоизточна Азия, легендарната издателка на „Вашингтон поуст“ Катрин Греъм назначи за главен редактор на сп. „Нюзуик“ – най-либералното американско списание тогава (с тираж над 5 милиона екз.) – още по-легендарния репортер, бивш пехотинец и командир на взвод от виетнамската война Бил Бройлс. Един от най-талантливите журналисти на Америка в онези години, Бройлс написа великолепната книга „Братя по оръжие: Пътуване от Войната към Мира“ (1984). След дълга обиколка по местата, където беше воювал, Бил Бройлс написа блестяща книга, в която не спести нищо от грешките на своите някогашни военни и политически командири. По дълбочина на анализа и емоционална сила „Братя по оръжие“ може да се сравни с „На живо от бойното поле“ на Питър Арнет от CNN и „The Best and the Brightest“ („Най-добрите и най-ярките“) на Дейвид Халбърстам от „Ню Йорк Таймс“, всеки от тях със своя „Пулицър“. Тези книги са една тъжна дисекция на поредица от грешки в политиката на една велика държава, чието величие е различно от броя на ядрените й глави и на танковете й.

ЧАСТ ВТОРА

Афганистан, Ню Йорк... Империите също плачат

Кабул, Кандахар, Пактия

Тъкмо се чудех в онази пролет на 1980 г. дали пак ще ме пратят в горящия Бейрут, където решителната битка между бойците на Арафат и танковите колони на ген. Ариел Шарон още предстоеше, когато главният ми редактор предложи: „Я иди до Афганистан…“

Бяха минали близо 6 месеца, откакто съветската армия с „ограничения си контингент“ от стотина хиляди войници и офицери, танкове, самолети и хеликоптери влезе сред чукарите на Хиндукуш и продължи „Голямата Игра“, започната преди век и половина между Британската и Руската империи. И двете са искали да контролират този размирен район, свързващ Европа с Индийския полуостров и част от „пътя на коприната“ още от времето на Марко Поло. Район-гробница на великите сили, както ще се окаже по-късно. Населен с пущуни, узбеки, таджики, туркмени, белуджи, хазари, персийци и бог знае още колко националности. С непокорни племена и още по-сложни държави като Индия и Пакистан, Афганистан и Иран, с Русия и Китай плътно до тях, иззад баирите… Капан, в който Съветският съюз влезе сам, без да прегледа още веднъж, поне набързо, историческите книги с горчивия опит на англичаните дотогава, с тъжната съдба на генерал Елфинстоун и неговата армия в 1842 г.

Англичаните са големи майстори в творенето на история и на исторически книги след това… Чърчил е един от тези творци. Но генералите на Брежнев не искаха този чувствителен стратегически район да бъде извън контрола им, особено след като Пакистан беше силно ориентиран към Вашингтон, а Иран се пържеше в собствен сос след свалянето на шаха и идването на Аятолах Хомейни в Техеран…

Именно в този

каменен пущинак на границата между Афганистан и Пакистан

срещнах двамата съветски подполковници, чиито сълзи бяха едри като глътките коняк, които отпиваха в кирпичената си колиба, натъпкана с патрони и гранати.

Именно там човек може да почувства силата на този исторически капан, смазвал ръцете и краката на толкова империи от Александър Македонски насам… (Великият пълководец не е бил Северно-македонски тогава…)

Преди това, около Кандахар, срещнах Шамсуддин, младо войниче от Уфа, Башкирия (бел. ред. – тогава част от СССР), водач на бронирана машина (БТР), с която той стреляше по муджахидините, също обути в сандали, като виетнамците. Шамсуддин от Башкирия не знаеше още колко ще оцелее там, под техния огън. Даде ми едно писмо, незапечатано, и ме помоли като се върна в София, да му сложа марка и да го изпратя на родителите му в Уфа: “Това е прощалното ми писмо. Вероятно няма да се върна жив. Не мога да им пиша какво точно се случва тук. Писмата ни се проверяват щателно, преди да тръгнат с военна поща.“ Така и направих. Месец по-късно изпратих писмото до Башкирия, но не зная какво стана с 19-годишния Шамсуддин.

Но зная какво стана с Фаиз Мухаммад, афганския министър на пограничните въпроси и племената. Бабрак Кармал, поел ръководството на страната след Хафизула Амин, беше натоварил министър Фаиз Мухаммад да убеди племенните вождове по границата с Пакистан да се присъединят към централната власт в Кабул и да спират влизането на въоръжени муджахидини от Пакистан, които много успешно и мотивирано се биеха срещу съветските дивизии и срещу неопитната афганска правителствена армия (облечена в униформи от български вълнен плат).

Та един горещ летен ден Фаиз Мохаммад ме покани да го придружа за 2-3 седмици из районите край границата с Пакистан, където той се опитваше да спечели приятелството на неутралните пущунски кланове в подкрепа на Кармал. Без да казвам на посланик Георги Късов че ще пътувам извън Кабул, отлетях с министъра на един хеликоптер, натъпкан с войници за охрана и след няколкочасов полет кацнахме на един прашен селски мегдан в Пактия. Очакваха ни петдесетина брадати мъже с огромни тюрбани, които те придържаха с ръцете си, да не ги отвее вятърът от витлата на хеликоптера. Всичките бяха племенни или кланови вождове и изглеждаха свирепо.

Ако имаше някой не на мястото си, това бях аз… Нямах тюрбан, а фотоапарат и бележник. Фаиз започна половинчасово прегръщане (по три пъти) с всеки от вождовете. И аз направих същото, нямаше как. Така обикаляхме две седмици из пущинаците, Фаиз си вършеше работата, аз разпитвах местни жители, които нямаха и идея какво става в Кабул и кой е там на власт; срещах се с изгубени в превода и съдбата руски офицери и войници, гледащи с отчаяние пейзажа наоколо, спях нощем из кирпичените колиби и вечерях каквото предлагаха местните хора. Когато бележникът и фотоапаратът ми взеха да преливат, реших да се върна в Кабул. Министърът ми осигури един БТР за охрана и един военен джип съветско производство с 5-6 афгански войничета – да ме пазят.

Как стигнахме от Пактия до Кабул още не знам, как не ни гръмнаха с някоя базука из тесните планински проходи или реки с взривени мостове също не знам. Но ни отне близо денонощие да се доберем до предградията на Кабул.

Посланик Георги Късов първо ме наруга,

че се държа като хлапак, нарушавайки всички правителствени заповеди чуждестранните журналисти да не мърдат извън Кабул. Но зарадван, че съм жив, нареди на готвача си да опече едно пущунско агне, намери отнякъде студена бира, извика няколко от близките си сътрудници и те почнаха да замезват, а аз да им разказвам за пътешествието си из пущинаците. За мен оставиха най-хубавите парчета от агнешкото.

Никак не се изненадах, когато няколко седмици по-късно чух по Би Би Си, че скоро след моето заминаване от Пактия, местните вождове устроили засада на министър Фаиз Мухаммад, застреляли го от упор заедно с двама от помощниците му, взели 28-те хиляди долара, които той донесъл с хеликоптера от Кабул като помощ за племената, които се надявал да спечели на страната на правителството.

Така един български репортер случайно оцеля тогава, но министър Фаиз, баща на 5 деца и строител на нов социален строй в средновековен Афганистан си отиде от този свят, заедно с плановете и идеите си.

Не по същия, но по подобен начин си отидоха Нур Мохаммад Тараки, вождът на Априлската революция в Кабул, и наследникът му Хафизула Амин. Бабрак Кармал умря в съветска болница след като беше свален от власт, а наследникът му Наджибулла управлява „нов“ Афганистан няколко години. Но когато генерал Громов изтегли през 1989 г. вече наистина намалелия откъм надежди съветски контингент от тресавището, Наджибула се кри за известно време в компаунда на ООН, после се предаде след обещанието на муджахидините да го помилват. Те щедро го възнаградиха с мъченическа смърт: обесиха го на първия телеграфен стълб и тялото му дълго се люлееше на въжето от свирепия кабулски вятър.

Мисля, че тези истории, разказани малко безмилостно, обясняват донякъде как са прекарали живота си американските войници и офицери от 2001 до 2021 г в този прелестен район на света, където англичани, руснаци и американци искаха да участват в експеримент, наречен „nation building“. Ремонт на стара държава, която не им харесва, и строителство на нов модел такава.

ЧАСТ ТРЕТА

На 9/11 в Ню Йорк... Край на историята или?

Изминах пътя от Кабул 1980 до Ню Йорк 1999 за почти 20 години. Смених репортерството с хуманитарна дипломация. Вестник „Поглед“ умря от „естествена смърт“ и от несходство в характерите между новите му редактори и „втората най-стара професия в света“.

На 11 септември 2001 към 8 и половина сутринта излязох от „Гранд Сентръл“ и тръгнах към офиса си на Второ авеню и 42-а улица. Дъщеря ни Антония и синът ни Стефан вече бяха в Долен Манхатън, където е нейният университет и неговото училище. Неочаквано се обади Антония и каза, че в района става нещо страшно. После връзката прекъсна. Нищо не се чуваше на улицата. Във въздуха се носеше дъх на апокалипсис. Патрик, полицаят пред нашата сграда, където бяха няколко мисии към ООН, в това число и на Израел, се приближи тревожно към мен и каза, че се е случило нещо страшно на няколко километра по на юг. В офиса Фанта, моята асистентка, пребледняла и онемяла гледаше по CNN на живо. Едната от двете сгради на Световния търговски център (СТЦ) гореше, пронизана от огромния пасажерски „Боинг“, препълнен с овъглени вече хора и топящ се железобетон. След малко втори „Бойнг“ са заби в другата кула, леко и пронизващо като горещ нож в масло. Камерите улавяха драматични картини: тела на живи хора летяха към земята от 86-ия етаж, от 90-ия етаж и накрая се стапяха в гъстата мъгла от прах, пламъци и писъци на отчаяние. (20 години по-късно светът видя отново летящите към смъртта тела на нещастните афганци, падащи изпод крилете, вратите или колесниците на отлитащите от Кабул самолети, когато талибаните, обути в сандали като виетнамците в предишната война, превзеха града.)

След малко едната сграда на СТЦ рухна, минути по-късно и втората. Някога смятани за „инженерно чудо“, двата небостъргача просто се свлякоха надолу под напора на стотиците бетонни елементи, върху които се държеше всеки етаж. Носещите стоманени колони, крепящи конструкциите, бяха буквално „омекнали“ от хиляда градусовата температура, образувана от тонове горящ керосин. Всичко останало се беше изпарило, в това число и много от близо 3000 мъже и жени, които загинаха този ден.

Градът оцеля. Руди Джулиани, някогашният кмет тогава, беше еталон за кураж и дисциплина. Когато влезе в екипа на Тръмп и започна да се занимава с украинските дела на Хънтър Байдън, вече беше друг човек. Но в онези трагични дни и нощи на 11 септември 2001 той показа кураж и организационен талант. С Голямата политика дойдоха и Големите пари. Звездата на Руди постепенно загуби блясъка си.

От сина ми и дъщеря ми нямаше ни вест, ни кост дълги часове. А и телефонните връзки бяха се стопили в ефира, както и антените, монтирани на покривите на рухналите кули. Минаха години, докато районът около „Кота нула“ придобие вида, в който може да се види Ню Йорк сега. Раните на града зараснаха, но белезите в сърцата на хората останаха.

И тогава, още на другия ден, президентът Джордж Уокър Буш-Младши заповяда Афганистан, където се криеше ядрото на Ал Кайда и самият Осама Бин Ладен, да бъде наказан. Логично и разбираемо. Оттам дойдоха и джихадистите, които се оказаха повечето млади саудитци, изкарали курсове за пилоти в гостоприемната за тях Америка.

20 години по-късно

Какво да си мислим след всичко това? Дали единствената поука от историята е, че никой не иска да се поучи от нея? Че след като три империи са си счупили зъбите в страни като Афганистан, няма надежда бъдещето на човечеството да е по-добро, без да сме научили уроците от миналото? Че алчността на политици, вождове, царе и императори е безгранична, както е безгранична и решимостта на муджахидини и талибани, обути в семпли сандали, да се борят докрай с чужденците, дръзнали да променят вековните им традиции и всекидневния им живот?

Днес мъдреци от Хенри Кисинджър до Франсис Фукуяма и от Бернар-Анри Леви до проф. Тимъти Гартън Аш от Оксфорд се опитват да намерят обяснение за този невероятен крах на американската политика и нейната свръхмодерна военна машина. Както и на английската и съветската мечта да „озаптят“ тези своенравни племена, които не се поддават лесно на „демократичен ремонт“? Как елитните морски пехотинци, обучени по най-съвременни методи и с бойно снаряжение за нощно виждане, супероръжия и комуникационни уреди за по 17-18 хил. долара на пехотиец, не можаха да смажат брадясалите тюрбанлии мъже, подскачащи като диви козли по чукарите и с бойно снаряжение за 300-400 долара средно на човек – включително с цената на сандалите им?

Президентът на Франция, страна със също значителен имперски опит, го каза доста точно: разбра се, че износът на демокрация не може да става насила и на върха на щиковете. Хенри Кисинджър, все още с бистър ум въпреки преклонната си възраст, смята, че както във Виетнам, а след това и на други места, афганистанската одисея на Америка е била с „размити срокове на присъствие и без крайна цел на хоризонта.“

„Не беше възможно страната да се превърне в модерна демокрация, но творческата дипломация и сила можеха да победят тероризма“, пише в сп. „Икономист“ бащата на съвременната американска дипломация. „Творческата дипломация“ беше частично приложена от един забележителен американски политически интелектуалец – Ричард Холбрук. Бивш ученик и съветник на Кисинджър от Виетнамсдката война, Холбрук наистина опита нещо ново – директни преговори с талибаните, когато Барак Обама стана президент и го назначи за „цар на АфПак“ (бел. ред. – полит. жаргон – обобщено понятие за Афганисатн и Пакистан), както се шегуваше самият Холбрук. Задачата му беше амбициозна: да преобрази американските отношения с Афганистан и Пакистан. Но времето не стигна за плановете му: опитният дипломат, бивш посланик в ООН по времето на Клинтън, се разболя и напусна този свят. А дълбоко в сърцето си носеше и горчивината, че Обама назначи за държавен секретар Хилъри Клинтън, подминавайки Холбрук. Хилъри получи света, Холбрук – „АфПак“. И както казва неговият ментор Кисинджър, „В Афганистан не може да има график, съвместим с американските политически процеси…“ Съгласни сме.

Корупция, бизнес, племена и демокрация

В цялото съществуване на Афганистан никога не е имало силна централна власт в Кабул. Племена и кланове, когато не са заети да воюват помежду си, се обединяват временно, ако някой нашественик реши да прекоси страната им или пък да се опита да я завладее. Тогава те правят набързо сглобен съюз и клането срещу завоевателя започва. Когато го довършват, племената отново се връщат в териториите си и след кратка почивка подновяват с пушките вътрешните си спорове.

И корупцията винаги е играла важно място в афганската политика. Съюзите между племена и кланове са като дюни на силен вятър: местят се постоянно, в зависимост откъде идват повече пари. Един от легендарните командири по време на войната срещу СССР – узбекът генерал Достум – сменя на няколко пъти „лоялността“ си към различни политически и военни фигури и неговият опит се използва широко в цялата страна. Минаването от един лагер в друг е нещо абсолютно обикновено в Афганистан, а британци, руснаци и сега американците имаха неудоволствието да го научат от първа ръка. Измените вървят заедно с много пари и никой не го смята за корупция, а за практично всекидневие. Точно така супермодерни американски оръжия за милиарди преминаха от ръцете на „новата, демократизирана“ афганска армия в ръцете на талибаните. Естествено, срещу заплащане. Да не говорим, че в този процес участваха дискретно и видни фигури от частни американски паравоенни групировки, които получаваха тлъсти договори от Пентагона да помагат за „модернизирането на района“. Американските медии изобилстват с примери. А Хенри Кисинджър обобщава: “Въвеждането на непознати форми на управление в страната само засили вече разпространената корупция“.

Постепенно страната се превърна в един огромен бизнес за „демократизатори и демократизирани“. Войната на талибаните срещу производството и търговията с опиума някак си замря и мина в сянка. „Гостуващи“ в района политици, войници и генерали се умориха и така се стигна до тъжния край на един ефимерен план, в който последният президент на Афганистан Ашраф Гани хлопна вратата след себе си, „изгаси осветлението“ , качи се в хеликоптера си само с личен багаж от 160 милиона долара и отпътува към бъдещето. Американската армия прибра каквото можа от имуществото си, каквото не успя – го натроши, а храбрата 300-хилядна афганска армия, уж обучена да воюва с талибаните – набързо се предаде, след като продаде и тя от железарията си всичко, което можа. Така талибаните изведнъж осъмнаха изненадани, че са победили толкова бързо, че остава само да довършат долината Пандшир и да се накичат с новите си военни играчки за 85 милиарда долара, получени като зестра от „братята по оръжие“. В утрото на победата рошавите им глави се покриха с ултрамодерни американски шлемове и прибори за нощно виждане, шалварите и другите торбести дрешки се смениха с чисто нови униформи, ушити вероятно някъде между Небраска и Оклахома, а сандалите…? Сандалите се смениха с удобни и здрави обуща, направени за морските пехотинци. Историята се повтори и като трагедия, и като фарс, ако леко перифразираме един брадат немски философ, избрал Лондон за свое опитно поле.

Политическият мислител Франсис Фукуяма, който преди повече от 30 години предвиди

"края на историята",

но после се самокоригира, сега каза, че високомерието на Америка след нахлуването в Ирак през 2003 й е попречило да види колко уязвима е тя с вътрешните си, а не с външните си проблеми. А професорът от Оксфордския университет Тимъти Гартън Аш каза по Би Би Си, че докато западните посолства са се изнесли от Кабул в Доха, „руското и китайското посолство си функционират нормално….“ Колкото до това кой е загубил и кой е спечелил войната, професорът смята, че един от големите губещи е Европейският съюз, който имаше повече войници в Афганистан, отколкото САЩ. Европейският съюз никога не започна „разговор със себе си“ за военната автономност на своята отбрана и за ролята на НАТО в този хаос. НАТО, тъй гордо развяващ знамето на „нашите ценности“, за които талибаните нехаеха през цялото време… Те, изглежда, още не искат ЛГБТ доктрината да проникне в отрядите им.

Разбира се, рано е да оплакваме съдбата на империите. Приликата между повечето от тях е, че те искат всичко, наведнъж, и завинаги. Понякога тези амбиции може да завършат плачевно. Но докато богатите плачат, бедните плащат. С всичко, което имат.

Историята подсказва, че нерядко империите бързо се съвземат. След шоковата загуба в Афганистан през 1842 г следват години на възход за британците. След шоковата загуба във Виетнам Америка също имаше няколко силни десетилетия на върха. Нито пък Русия днес е по-слаба във военно отношение от някогашния Съветски съюз след унижението в Афганистан и разпада на самия Съюз.

Факт е, че часове след като Кабул падна, опашката от държавни глави, чакащи за телефонен разговор с Путин, се проточи като колона туристи в Кресненското дефиле в петък вечерта…

Единствено Китай и „Чичо Си“ спокойно и мълчаливо наблюдаваха всичко без паника. Там вече вероятно имат готови планове как да помогнат на талибаните в разработване на залежите от 36 трилиона кубически метра природен газ и 3,6 милиарда барела петрол под чукарите.

 

Бележка на e-vestnik.bg:

За по-младия читател – Енчо Господинов е работил като репортер във в. „Поглед“ в края на соца, откъдето е командирован по горещите точки на планетата като войната в Ливан, Афганистан и др. От началото на 90-те години напуска журналистиката и започва работа към Международния Червен кръст (базиран в Женева), и обикаля отново всички горещи места на бедствия, войни, бежанци и катаклизми. След натрупания опит е назначен като постоянен представител на Международния Червен кръст в ООН в Ню Йорк, където преживява и 11 септември 2001 г.

Сподели в
 

В публикувана в e-vestnik.bg поредица от три кореспонденции, преброждащи времена и пространства, известният журналист и дипломат Енчо Господинов разказва за свои репоретрски истории във Виетнам, Афганистан и САЩ, за да измери през тях и днешната температура на "горещите точки".

14.09.2021/20:35

WikiLeaks ни предоставя истински новини за тези, които ни управляват и ни пращат на война, а не предварително подготвените и повтарящи се изявления, които пълнят вестниците и телевизионните екрани. Това е истинска журналистика. И за престъплението на истинската журналистика Асанж прекара по-голямата част от последното десетилетие в една или друга форма на затвор, пише в своя статия известният австралийски журналист Джон Пилджър.

25.08.2021/18:36

ГЕРБ поискаха от президента вчера да спре репресията срещу свободното слово, олицетворявано от колегата Петьо Блъсков. Министърът на културата искал да изгони вестника му „Труд“ от държавната сграда, защото не си плащал наема.

14.08.2021/19:05

Борисово-Пеевският медиен модел сведе журналистиката до Горно и Долно Мисиркино: верноподаничество и спад на качеството под санитарния минимум. Но българинът сякаш пет пари не дава. И в буквалния смисъл.

30.06.2021/09:05

Също като при османския "диш хакъ" (зъбен данък), СЕМ ще гризе кокалите на медиите, а те ще му плащат, че си хаби зъбите заради тях, за да издържат неговия допълнително раздуван щат, коментира Светослав Терзиев във в. "Сега".

21.06.2021/09:09

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

На 10 септември от 20:30 ч.в зала „България“ в София световноизвестният руски диригент Валерий Гергиев и солисти на симфоничния оркестър на Мариинския театър (Санкт Петербург, Русия) със Софийската филхармония, ще изнесат Благотворителен концерт в подкрепа на инициативата за изграждане на нов акустичен музикален център в България, който да се превърне в духовен и културен храм за възпитание на поколения млади хора, а също да постави българската столица редом до големите културни центрове на света.

09.09.2021 /20:13 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

На 5 септември се навършват 125 г. от рождението на Сергей Румянцев - ярък поет, работил във в. "Земеделско знаме", съосновател на хумористичното земеделско списание "Див дядо". Отвлечен и убит по време на "белия терор" през 1925 г.

05.09.2021 /20:02 | Автор: Богомил Колев | Източник: СБЖ/Дума

Тези дни колегата ни Калин Тодоров заяви, че „Завесата падна“. Това е неговата пета книга от поредицата за това, какво се случва зад завесата по времето на соца, в годините, когато уж се наливаха основите на демокрацията, уж вървяха някакви промени и се стоварваха върху народа, който в последно време в името на шоуто измислени политици започнаха да наричат суверен.

01.09.2021 /23:21 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

С юбилеен сборник разкази и фейлетони си припомняме някои от най-ярките и все така актуални произведения на писателя

27.08.2021 /09:15 | Автор: Диана Юсколова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Журналистът Иван Бакалов припомня във Фейсбук групата "Мемоари, майтапи и тъга по журналистиката :)" събития отпреди близо четвърт век - купуването на "24 часа" от ВАЦ, първата журналистическа стачка там, връщането на Валери Найденов начело на вестника, конфликтите му с журналистите и прочутата му фраза за "паметника" и "песъчинките на световния журналистически плаж".

15.07.2021 /09:31 | Автор: Иван Бакалов | Източник: Фейсбук

Припомняме разказ от 2018 г. на ветерана журналист Кирил Панайотов пред nabore.bg, как е бил създаден младежкият вестник и как го е ръководил Иван Башев, неговият първи "уредник", както тогава са наричали фактическия главен редактор.

18.04.2021 /11:30 | Автор: Кирил Панайотов | Източник: nabore.bg

 Акценти и позиции

Днес председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен изнесе годишното обръщение за състоянието на Съюза пред членовете на Европейския парламент. В речта си тя подчерта необходимостта от по-добра защита на журналистите, независимостта на медиите и правото на обществото на информация. Обяви и две важни за свободата на медиите и за защитата на журналистите инициативи.

15.09.2021 /15:30

Нека бъдем достойни за завета на легендарния Юлиус Фучик "Хора, обичах ви, бдете!". Именно паметта на Фучик увековечава отбелязваният всеки 8 септември Ден на международната журналистическа солидарност.

08.09.2021 /08:27

Поздравявайки колегията с празника на Съединението, председателят на СБЖ Снежана Тодорова апелира към журналистическата гилдия непрестанно и гръмко да напомня на политическата класа, че родината ни се е развивала успешно, само когато наистина сме били единни и увлечени от високи, етични и достойни цели.

06.09.2021 /08:35

 Мнения

Как преди три десетилетия демокрацията настъпваше през телевизията и до какви днешни въпроси ни доведе

05.08.2021 /07:45 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

Това стана по Коледа – преди няколко месеца. И появата на изданието – като факт, бе отбелязано в сайта на СБЖ . Съпроводено от разговор с автора. Струва си обаче да се сподели мнение за книгата, след като бъде прочетена внимателно...

21.06.2021 /14:18 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 22 гости

Бързи връзки