Начало
 
 

Проф. Климентина Иванова: Голямата грижа на Дмитрий Лихачов бе и малката България

27.11.2021 /23:34 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Проф. Климентина Иванова, акад. Дмитрий Лихачов и акад. петър Динеков

„Да, 115-годишнина от рождението на акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов е дата, която трябва да бъде отбелязана не само в родината му, но и от всеки народ, чиято култура е обогатена от неговите текстове, мисли и идеи. А що се отнася до България – връзката между личността на този велик хуманист и нашата духовност е особено силна. Ние продължаваме да повтаряме и преповтаряме неговото определение, че в исторически план България е „Държава на Духа“, но дали сме достойни за тези думи?

Аз далеч не съм най-подходящият човек,  който да говори за  акад. Лихачов, просто съм една от немногото все още живи,  чиято професионална и човешка съдба бе повлияна  от съприкосновението с него.“

Това сподели за сайта на СБЖ известният старобългарист и палеославист професор в Су „Св. Климент Охридски“ Климентина Иванова, която гостува на сайта по повод 115-годишнината от рождението един от големите световни учени и българофил акад. Дмитрий Лихачов, която отбелязваме на 28 ноември.

Ако трябва с машина на времето да ви върна назад в годините и спрем в града на Нева, каква следа остави в живота ви запознанството и срещата с най-големия хуманист на ХХ век акад. Дмитрий Лихачов, проф. Иванова? И спомняте ли си първия ваш разговор с него на каква тема беше?

Първо бих искала да напомня още един път за кого всъщност говорим. За една от най-ярките  личности на миналото столетие. В дългия живот на акад. Лихачов (1906-1999 г.) е отразен целият ХХ век. Да си хуманист във всички общества и във всички епохи е трудно, но в тоталитарните често е смъртоносно. В обстановката на жесток терор, в която протича значителна част от живота му, акад. Лихачов бе измежду малкото по чудо запазили се представители на тази непрекъснато изтребвана, но никога неизтребена до край порода, която е "солта на земята". 

Имах невероятния късмет да се запозная с Дмитрий Сергеевич  в 1958 г. още  във ІІ курс „Българска филология“. Проф. Петър Динеков, който четеше лекциите по „Стара българска литература“,  покани видния гост  при своите студенти.  Акад. Лихачов посети и сбирката на нашия кръжок. И въпреки че вече  знаехме за  неговите изследвания, живото му присъствие ни порази.

Мислите му за литературната стойност на средновековните текстове, оценката на нашата стара литература, изящният  изказ, красотата на руския език, тази незабравима интелигентна интонация, вниманието, с което отговори на нашите въпроси  - всичко беше необикновено и празнично.

Аз бях особено развълнувана,   защото проф. Динеков ме представи като студентка, работеща върху Патриарх Евтимий, а Дмитрий Сергеевич  проучваше точно българската книжнина на ХІV в.

Няколко дни по-късно по една случайност се наложи аз да придружа  нашия гост на представление в операта  (великолепно изпълнение на „Отело“ с изтъкнати наши оперни певци). След представлението, което наистина бе впечатляващо, се случи нещо, което до голяма степен повлия на моето бъдеще. Дмитрий Сергеевич настоя да ме изпрати до нас. По пътя освен за музиката той заговори за ХІV в., за исихазма, за византийската и славянската култура от това време. Стигнахме до нашата къща, но продължихме да говорим, тръгнахме обратно към хотела, после пак до нас – няколко пъти  отидохме и се върнахме, говорихме за какво ли не, но главно за  Патриарх Евтимий, за стила му, за влиянието на школата му върху православните славяни, за това какво значи той за България, какво значи българското влияние за руската християнска култура. Тогава не всичко запаметих и осмислих, но този разговор  даде насока на моите занимания.       

По негова покана вие започвате като научен сътрудник към сектор „Древна руска литература“ в Литературния институт на АН на СССР в Ленинград, сегашния Санкт Петербург. Какво ви даде тази ваша работа там и какво си спомняте от тогавашните си контакти с Дмитрий Лихачов? Какво успяхте да „откраднете“ от него не само като учен, но и като човек, което и до днес не сте забравили и ви помага в работата ви като учен, а и в живота?

Мога да кажа само едно и ще използвам думи на самия Дмитрий Сергеевич, казани по друг повод. Той „ми подари собственото ми минало“, даде ми възможност да се потопя в извора на  нашата духовност, да разгръщам стотиците ръкописи и чрез тях да опозная древността, а значи – да усетя по-добре и проблемите на нашето  настояще. Чрез поканата за работа аз получих подарък – радостта от изживяното в невероятния град,  друг поглед към много неща, часовете, прекарани със семейството Лихачови, със Зинаида Александровна, Вера и Мила, с колеги и приятели. И особено важното - възможността да опозная този изключителен учен и необикновен човек.

По призвание и по професия акад. Лихачов бе филолог, но не само това. Служението на Словото бе негов щит, както пък научната му методология бе мечът за борба с разрушителната сила на разпадащия се културно неподреден свят. Подчертавам - света, а не само собственото отечество.

А в този свят голямата грижа на Дмитрий Сергеевич бе и малката България. Част от тази грижа бе да й помогне да върне отломки от своето минало. И не като подаяние, не със снисхождение към „малкия брат“, а като жест на благодарност, като достойно изплатен дълг.

Не случайно Д. С. Лихачов ми посочи един цитат от писмото на И. Сахаров до М. Погодин (1845 г.): “Зная и съм уверен, че у нас са се запазили повечето от всички български паметници и че ние сме длъжни да върнем на сегашните българи онова, което техните предци са дали на нашите предци.“

По-късно аз включих този цитат в описанието на Погодинските ръкописи, за което ще стане дума по-долу. Много точна и навременна бе преценката на Дмитрий Сергеевич за най-насъщната нужда на българската медиевистика – да се изучава ръкописното наследство, намиращо се на територията на Русия. Той  извънредно много ценеше археографската и текстологическата работа. И неговото отношение към престоя ми в Питер е пример за това.

Благотворната намеса на Д. С. Лихачов в българската медиевистика се изрази и в издействаното от него решение не само да се приемат български аспиранти в Пушкинския дом (това по принцип беше договорено между двете Академии), но и да  кани младите палеослависти на по-дългосрочна работа като специализанти/ научни сътрудници в Сектора по староруска литература, ръководен от него от 1954 г.

Първият човек, комуто Дмитрий Сергеевич предложи дългосрочната специализация, бе вече защитилата дисертацията си аспирантка на проф. Динеков забележителната медиевистка Л. Грашева, но тя се отказа по семейни причини.

Що се отнася до мене, аз също бях приключила с аспирантурата си, но не бях защитила и нямах постоянна работа. Отново Дмитрий Сергеевич  помогна и, въпреки някои сложности, нямащи нищо общо с науката, той успя да уреди покана за мене. Заминах и попаднах в Ленинградския Институт за литература към Съветската академия на науките (знаменития „Пушкински дом“) в прекрасната атмосфера на Сектора по староруска литература, който през тези години бе в подем.

Това беше един съвсем различен научен център, различен от общия дух на тогавашното време. В него се чувстваше желание за диалог със Средновековието, уважение към християнската култура и книжнина.  Секторът бе неотделим от личността на акад. Лихачов, в неофициални разговори той бе  просто "Лихачовият сектор". Авторитетът на Сектора бе изключителен и се считаше за голяма чест да четеш доклад на откритите заседания там.

Научната атмосфера бе на висота - дискусиите се водеха  при задълбочена  подготовка. Всеки българин, работещ към Пушкинския дом или командирован по друг повод в Ленинград, можеше да изнесе доклад в Сектора, разбира се, ако имаше нещо ново и интересно да каже. Имаше какво да се научи в Сектора, школата му бе не само научна, но и гражданска.

Проблемите на етиката например имаха първостепенно място и Дмитрий Сергеевич им  придаваше огромно значение. Той настойчиво призоваваше за уважение между сътрудниците (не беше обичайно да закъснееш за открито заседание, да не си се запознал с материалите, да си забавил или, пази Боже, забравил задълженията си!).

Дмитрий Сергеевич вече имаше солидни позиции и над всичко се чувстваше неговата сила, неговата воля да запази това островче на порядъчност, да се бори за името на Сектора, а чрез него – и за „имя Пушкинского Дома в Академии Наук“ (Ал. Блок).  

Удивително беше и как в ония тежки години "екосистемата" на Сектора и свързаните с него хора се "саморегулираше". Нечистоплътните в морално отношение личности, дори и попаднали в Сектора, не можеха да просперират; около кариеристите и доносниците  се издигаше невидима стена, те просто биваха изолирани. Плагиатството, дори и в незначителни размери, бе недопустимо. Влиянието на Дмитрий Сергеевич, неговият авторитет в цялото руско общество  бяха безспорни. Той не  се стремеше към позиции в обществото, но не ги и отхвърляше, убеден, че те ще му помогнат да влияе върху решенията на властимащите.

Когато обмисляхме темата на моята научна работа в Сектора, Дмитрий Сергеевич ме посъветва да се заема не с теоретично изследване върху „Второто южнославянско влияние“ и с дописване на дисертацията, а с издирване и каталогизиране на български ръкописи.

„Ако изберете да завършите тук дисертацията, добре, ще се върнете в България с готов труд и ще имате сигурна кариера и постоянно място в Института – ми каза той (и шеговито напомни чутия от него в България виц, че тигърът е котка, специализирала в СССР). „Ако искате обаче да съберете огромен емпиричен материал и опит за цял живот, а ползата да бъде не само за Вас, но и за България, ще се заемете с ръкописите“.

Аз  избрах да опиша балканските кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин, бях дочула, че тя не е описана и че в нея могат да се намерят много интересни текстове. От Сектора ме разубеждаваха – голяма е (не знаех, че е над 2 000 ръкописа), вътре са главно руски книги, има много късни, трудни за разчитане. Но все пак уважиха желанието ми. А акад. Лихачов предупреди в библиотеката, че аз съм сътрудник на Сектора, че описанието, което правя, е обща задача с българите и че моли да получавам с предимство ръкописи и снимков материал. И аз бях щастлива.

Библиотеката, „Публичката“, както я наричахме,  работеше от 9.00 до 21.30 ч., имаше постоянни интересни изложби, стол и бюфет – да не ти се излиза! Ръкописите ми ги докарваха с количка – не по два, а по 30, че и повече ръкописа наведнъж. 30 ръкописа! И всички бяха толкова любезни – от началството, до младичките сътрудници, с които се сприятелихме. И накрая махнаха с ръка и ме пуснаха вътре в самото хранилище. И така почти цялата сбирка мина през ръцете ми.

Заради описа ми продължиха престоя с още няколко месеца и фактически изкарах година и половина. Наистина, след обучението в България видяното и наученото в библиотеките на Русия е в основата на това, което зная и мога в науката. Последва работа и в други страни, но „първата любов“ не се забравя. И ако аз с нещо, макар и малко, съм допринесла в славистиката, то е с познаването на част от средновековния репертоар чрез първичните извори – неизвестни съчинения, неизвестни книжовници, неизвестни и непроучени ръкописи и т.н. Мисля, че точно това искаше от мен Дмитрий Сергеевич Лихачов.

С всяко следващо идване на Дмитрий Сергеевич в България (той ни посещаваше редовно повече от три десетилетия, но особено често между 1958 и 1982 г.) влиянието му  върху българската наука, както и върху културата, ставаше по-осезаемо. Изглеждаше невероятно, че той - посланикът на "Големия брат" (в Оруелов смисъл) застава на български позиции по много въпроси  на палеославистиката.

Д. С. Лихачов вникваше в  българската литература като  непредубеден учен, дълбинно свързан с най-добрите традиции на дореволюционната руска палеославистика. Той бе един от изследователите, оценили по достойнство  българския принос  в европейската цивилизация. Дмитрий Сергеевич  приемаше делото на Първоучителите и на техните следовници като чудо на християнската общност и считаше, че огромното число преводи и забележителните оригинални творби, създадени през ІХ-Х в. в България дават тон на цялата славянска православна книжовна култура. Тази идея е изразена в концепцията му за българската литература като "литература посредница", усвоила първа чрез славянската писменост византийския цивилизационен модел и  предала го на други общности.

Как си обяснявате един твърде интересен факт от живота и творчеството на академика. У нас се раждат неговите знаменити „Десет заповеди за човечността“, както и първите 9 „Писма за доброто и прекрасното“. С какво България е вдъхновила един от стоте световноизвестни хуманисти на ХХ век, за да напише тези две уникални духовни завещания към младите, които и до днес са толкова актуални.

Никога не съм си позволявала да задавам на Дмитрий Сергеевич въпроси, засягащи процесите на писане, на обмисляне и т.н. Както вече казах, в България  той се чувстваше някак по-отпуснат, освободен от многобройните грижи и задължения, заобиколен от приятели, и едновременно  в духовен подем, с желание да споделя:  "Имах щастието в различно време да обиколя много краища на страната, да видя средновековна и съвременна България, да се любувам на фрески и икони, да послушам български песни, да нощувам в гостоприемни домове, да видя крайбрежните изгреви и бързото падане на планинския здрач, да се отбия на пазарите, да посетя музеи и театри." 

Продължавайки своята мисъл, Дмитрий Сергеевич подчертава, че обичта му към нашата страна е плод на всичко това и на още много неща, но че неговите чувства са провокирани  най-вече от общуването с българската литература, с българския фолклор, както и с българските приятели, помогнали му да опознае страната.

Не трябва обаче да се заблуждаваме. Акад. Лихачов, човекът, преминал през един от най-страшните лагери, човекът разказващ в спомените си потресните събития от времето на „великото мълчание“, „когато, както казва той, Ленинград видимо опустя“, а „черните маруси“ (затворнически коли) с надписи „месо“ и „хляб“ возят  хората на смърт или в Сибир, човекът, успял да мълчи и да бъде невидим за КГБ коректор, да спаси семейството си през страшните дни на немската обсада, знае стойността  на страданието, знае и стойността на прошката.

Затова Дмитрий Сергеевич с неговото изострено чувство за емпатия съзнаваше, че българите са също толкова жертви на тоталитаризма, колкото и руските хора. И винаги се трогваше от това, че народът ни продължава да обича руснаците.

При едно от последните му гостувания в София (след 1989 г.) Блага Димитрова го попита за паметника на Съветската армия в София. Присъствах на този разговор. Неговото мнение бе, че скулптурните групи, както и всички паметници, трябва да се съхранят в музей, а при софийския паметник с един кръст по дължината на постамента, заобиколен с плочи с имената на всички убити трябва да се запази общо паметта на далите живота си за своите идеали, убеждения и съпротива  срещу властта на двата тоталитарни режима, най-страшните лица на ХХ в. Но това не се осъществи.

А създадените в България негови текстове, за които питате, са естествената му реакция на будител, ако възприемем българското разбиране за тези светли личности. И в България, както и в отечеството си, Дмитрий Сергеевич имаше искрено желание да беседва с юношите, да ги възпитава, да им внушава основни етични и естетически принципи.

От страниците на най-четените вестници той им "изпращаше" писма. Част от текстовете, написани от него в България, влязоха в книгата му "Писма за  доброто и прекрасното ",  преведена на други езици, а в 1986 г. и на български. В България той дава свобода на своите обобщения. 

От десетилетия патосът на неговата дейност е съзнанието за всеобщност. Всичко, до което се докосва в битието си - от вписаното в Червената книга изчезващо растение до космическия вик на разума - отеква в него чрез словото,  тласка го да хвърля мост между нещата, да обобщава, да  записва размислите си, и да  учи и да напътства, не в обичайния, а в притчовия смисъл („Десете заповеди за човечността“ не са опит за подмяна на Библейския Десетословец, а желание за дълбинно да се активира извечната стойност на Божествените заповеди).

Тази възпитателна насоченост  към младите хора, струва ми се,  беше възприета от него като  част от „екологичното саморегулиране“. А младите хора на България – той се срещаше много пъти с учениците от „Класическата гимназия“ , бяха за него желана аудитория. Онова, което някои са му вменявали за недостатък - менторския тон - не е грях на гордостта, а готовност за служение. И той, подобно на пророците, без страх или  лъжлива скромност знае как да бъде чут, пред кого  думите му ще предизвикат необходимия ефект.

Дмитрий Лихачов наричаше България държава на духа. Смятате ли, че ако днес той се появи отнякъде, би припознал в нашата страна онази страна на духа, която е видял, или би се изненадал от това, което днес е тя?

Това е въпрос, който не мога да коментирам. Определението "Държава на духа" и до днес е от най-често цитираните и интерпретирани оценки на Дмитрий Сергеевич за съдбата на България. Според него "Държавата на духа" е очертана още от делото на Първоучителите и техните следовници. Тя не е политическа формация, а идея за самосъзнание и народностна идентичност, основана върху собствена българска писменост, достатъчно зряла и духовно значима, за да отговори на общочовешките нужди и да влияе върху други народи.

За Дмитрий Сергеевич определението бе израз на дълбока почит към историческото духовно наследство  на българите. Той бе убеден в това, че при многовековната липса на държавност  България все пак е продължила да съществува, запазвайки вярата и духовността си, а също и чрез книжнината, която е дарила на другите народи.

Вярата, духовността и книжовната култура! Тази триада  беше не само историческа предпоставка, тя бе присъща на част от хората, с които  акад. Лихачов се срещаше.  Не става дума за официални срещи, разбира се. Затова си мисля, че, ако Дмитрий Сергеевич се окажеше сега сред нас, към него веднага щеше да се ориентира онова необходимо във всички епохи и при всички народи малцинство, към което и той самият принадлежеше – малцинството, наречено в Евангелието „солта на земята“. И акад. Лихачов отново щеше да каже същите думи за Държавата на духа.

Мислите ли, че днес младите хора могат да припознаят изреченото от Дмитрий Лихачов, че „Културата, това са светините на народа, на нацията. Тя е крехка, пазете я! Историята на народите не е история на териториите, а история на културата. Ценностите на културата не стареят. Истински прекрасното остава винаги прекрасно!“ И дали биха се съгласили да са пазители българската духовност и култура при положение, че са напълно подвластни на новите технологии и на това, което им предоставя ХХІ век?

И това е въпрос, на който не съм сигурна, че имам  отговор.  Не са виновни новите технологии, нито всичко, което щедро мами очите и ръцете на младите хора. Аз  все още съм свързана с обучението на студенти в Университета и все още  откривам прекрасни младежи,  за които животът не е само „ние заслужаваме най-доброто“, а „ние трябва да приемем служението като съдба“. Те са единици, но в  никое време, освен в тежки изпитания,  не са били повече.

 И в края на нашия разговор ще ви върна към човека Дмитрий Лихачов. В един много труден за вас момент, той ви е  помогнал. Моля да споделите тази така вълнуваща история?

Да, ще я разкажа, защото мисля, че трябва повече хора да знаят, за невероятната смелост и благородство с което акад. Лихачов помагаше на отделни българи. Това беше малко прекъсване на моята работа в София. Причината е толкова непонятна за съвременниците ни, че дори ми е неудобно да я споменавам.

В 1973 г. имаше съдебен процес срещу група хора, чели и разпространявали забранена литература. Между тях попаднах и аз. Успоредно имаше такъв процес и за руските колеги в Питер. За щастие не бяха ме хванали с двете книги, които донесох от Ленинград.

Формално обвинението беше такова: „Организирана група от руски и български граждани за четене и разпространяване на вражеска литература“. „Вражеските“ автори бяха Солженицин, Пастернак, Булгаков, Анна Ахматова, Манделщам акад. Сахаров и т.н. След като в СССР имаше няколко подобни процеса, просто нямаше начин да няма и в България.

Да си призная, в Ленинград всичките ми познати четяха „самиздат“ или задгранични издания, та как нямаше да чета и аз! И още как… Четяхме преписани на машина, на паус, 9-то, 10-то копие. През деня – ръкописите, през нощта „Реквием“, „Поэма без героя“, „Доктор Живаго“, „В круге первом“…

За беля по същото време избягаха зад граница семейството на сестра ми и моят съпруг. И си тръгна по реда – обиски в къщи разпити всекидневно. Поседях  за месец и нещо в предварителния арест на „Развигор“, после ме пуснаха и веднага след това – в Дулово без право на мърдане оттам. Опитите на нашия директор Тончо Жечев и на Блага Димитрова да ме върнат в София останаха напразни Не зная защо бях озлобила толкова много хората от ДС. Може би, защото не се чувствах виновна, не се разкайвах, знаех, че и приятелите ми са без вина, мълчах за всички тях.

И, както каза сърдитият следовател: „Не три, а три пъти по три години няма да видиш София!“ Вероятно така щеше да стане, но Дмитрий Сергеевич отново се намеси в моята съдба. След разговор с Тончо Жечев и вероятно с някои други колеги Дмитрий Сергеевич взема направо опасно за себе си решение – да се обърне той, съветският гражданин, без да пита отговорните лица, нито посолството, лично към Т. Живков и да моли да ме върне в Института.

Препатилият от репресиите Лихачов изтъкнал не друго, а че работата ми в Ленинград ще запази българските ръкописи от чужди посегателства. Гарантирал за моята лоялност.

Смехотворният мотив „сработил“ и аз не само бях освободена, но и върната в Литературния институт.  Това своеволие на академика  не останало без последствия за Дмитрий Сергеевич. „Хулигани“ се опитали да го пребият пред къщата му, но за щастие се намесили съседи.

Много бих искала да прибавя още нещо, свидетелстващо за отношението на Дмитрий Сергеевич към България. Малко, след като ме освободиха, по неизвестни пътища до мене достигна  книга от Ленинград – "Великое наследие" на Д.С. Лихачов. Значи той бе научил за връщането ми.

Книгата беше с посвещение, но не бе изписано дори малкото ми име. Звучи като заклинание - може да изглежда днес и сантиментално, и помпозно, но е безкрайно истинно: "К! Чтобы быть счастливым, надо себя чему-то посвятить  до конца, без остатка. Лучшее посвящение - это Родина. Надо чувствовать Родину как личность, ощутить в ней друга, нуждающегося в Вашей заботе, в Вашем научном ей служении. Сейчас, когда научный  труд снова Вам доступен, - так и сделайте. ДЛ".

Изминаха много години, научният труд продължава да ми е достъпен, спомените  за този изумителен човек, когото по Божията милост имах щастието да познавам, ми дават сила във всеки момент от живота ми.

Днес, в нашето толкова объркано и тежко време, нужен ли ни е Дмитрий Лихачов, мъдрецът, който обичаше толкова силно България, че казваше: „Обичам България, защото обичам Русия.”

Този въпрос е излишен. В една от своите книги, сравнявайки двете естествени според него състояния на хората - образоваността и интелигентността, акад. Лихачов пише: "Образоваността живее чрез старото съдържание, интелигентността - чрез съзидание на новото и осъзнаване на старото като ново. …Лишете някого от всичките му знания, образованост, отнемете му дори паметта, но ако въпреки това той запази възприемчивост към интелектуалните ценности, любов към натрупването на знания, интерес към историята, вкус към изкуството, уважение  към културата на миналото и съвременността, навиците на възпитания човек, отговорност при решението на нравствените въпроси, богатството и точността на своя разговорен и писмен език - ето това е интелигентност." (Раздумья о России. СПБ, 1999, 644-645).

Онова, което ни трябва, е България наистина да стане държава, в която да се цени интелигентността и тя да бъде водещата сила. Тогава Дмитрий Сергеевич Лихачов  и неговите мисли и книги ще бъдат  с нас  от детството до старостта. 

Снимки Личен архив и интернет

 

 

Сподели в
 

Роден на 31.12.1931 г., но записан в кръщелното на 01.01.1932 г., "за да мине в следващия набор за казармата", както обяснява самият Димитри Иванов - още с това начало в живота си той излиза от всякакви стандарти, за да стигне до днес такива професионални и човешки висини, каквито средният съвременен кръгозор изобщо няма капацитет да фокусира.

11.01.2022/20:20

През 2022-ра ще се навършат 30 години, откакто загубихме изтъкнатия фотограф Тодор Славчев, запечатал в образи и голяма част от историята на СБЖ. Нека си спомним отново за него и да отдадем дължимото на забележителния му принос във фотографията.

31.12.2021/19:07

Университетска изследователка от Хонконг предлага обширен анализ на приноса за възраждането на журналистиката на фактите от страна на филипинската журналистка и издателка Мария Реса, която тази година бе отличена с Нобелова награда за мир заедно с руския си колега Дмитрий Муратов.

16.12.2021/16:13

Известният френски журналист, писател и интелектуалец с националистически дискурс Ерик Земур обяви официално, че влиза в надпреварата за президент на Франция на изборите догодина и ще се опита да „изсели“ Макрон от Елисейския дворец. Новината обиколи всички световни информационни агенции, след като Земур с летящ старт обяви кандидатурата си.

05.12.2021/09:39

Ковид отнесе и ярката фурия на волното слово в поезията, белетристиката и журналистиката Катя Владимирова. Поклон!

01.12.2021/21:24

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Роден на 31.12.1931 г., но записан в кръщелното на 01.01.1932 г., "за да мине в следващия набор за казармата", както обяснява самият Димитри Иванов - още с това начало в живота си той излиза от всякакви стандарти, за да стигне до днес такива професионални и човешки висини, каквито средният съвременен кръгозор изобщо няма капацитет да фокусира.

11.01.2022 /20:20 | Източник: СБЖ/dimitriivanov.com

През 2022-ра ще се навършат 30 години, откакто загубихме изтъкнатия фотограф Тодор Славчев, запечатал в образи и голяма част от историята на СБЖ. Нека си спомним отново за него и да отдадем дължимото на забележителния му принос във фотографията.

31.12.2021 /19:07 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Университетска изследователка от Хонконг предлага обширен анализ на приноса за възраждането на журналистиката на фактите от страна на филипинската журналистка и издателка Мария Реса, която тази година бе отличена с Нобелова награда за мир заедно с руския си колега Дмитрий Муратов.

16.12.2021 /16:13 | Автор: Проф. Юен-ин Чан | Източник: gijn.org

Известният френски журналист, писател и интелектуалец с националистически дискурс Ерик Земур обяви официално, че влиза в надпреварата за президент на Франция на изборите догодина и ще се опита да „изсели“ Макрон от Елисейския дворец. Новината обиколи всички световни информационни агенции, след като Земур с летящ старт обяви кандидатурата си.

05.12.2021 /09:39 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

В новия том VII на „Известия на бургаския музей“ е публикувано изследването на журналистката Диана Славчева „Бургаската преса в годините от Освобождението до 1944 г.“

18.01.2022 /13:10 | Източник: СБЖ

Медийната мрежа в област Силистра в миналото е представлявала богата палитра. Понастоящем - скромна, но от сърце

01.10.2021 /19:06 | Автор: Йордан Георгиев, Марин Минев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Второ знаково отстраняване от в. „Дума” на емблематична журналистка в рамките на два дни буди сериозна тревога за нови нива в посегателството над свободата на словото и правата на журналистите в България. Редно е и правителството да се произнесе, защото тревожните действия идват от сила, представена в него.

14.01.2022 /16:16

Апелираме към колегията да се присъедини към петицията в защита на Велиана Христова и към други солидарни действия, с които заедно да отстоим свободата на словото и журналистическите права.

13.01.2022 /15:57

Компетентните органи трябва да реагират незабавно на информацията за заплаха срещу главния редактор на BIRD Атанас Чобанов. В световен мащаб острата реакция срещу посегателства над журналисти също е мерило за демокрацията – от погромите срещу медии в Казахстан до разправата с разобличителя от „Уикилийкс” Джулиан Асандж

10.01.2022 /08:57

 Мнения

„Чистката” във в. „Дума” е опасен симптом и за правата на журналистите, и за обществената търпимост към посегателства срещу критични гласове.

19.01.2022 /12:05 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Такава ни е съдбата – да бъдем глашатаи на истината. Няма да сме журналисти, ако търсим нещо друго в професията и в живота. А те ни поставят пред изпитания...

26.12.2021 /16:00 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 31 гости

Бързи връзки