Четири истории на Николай Дойнов представя в. "Сега"

14.05.2022 /16:24 | Автор : Светослав Спасов | Източник: segabg.com Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Николай Дойнов

Новинарят си спомня за дните в най-горещите военни точки в Украйна, Сирия и Афганистан.

В своята популярна рубрика този път в. "Сега" представя "Четири истории на Николай Дойнов". Авторът Светослав Спасов пише във встъплението:

Николай Дойнов е лице на Нова телевизия от 1997 г., когато започва първо като съдебен репортер. Водил е „Здравей, България”, както и сутрешното съботно-неделно шоу ”У нас”. Познат е най-вече като водещ на централната новинарска емисия „Новините на NOVA“. Дойнов е автор на много документални филми – сред тях за обстановката в Ливан 20 години след гражданската война, както и за войните в Афганистан, Сирия и Украйна.

Следвт разказите на Николай Дойнов.

Спомени от бъдещето

След войната ще направя всичко възможно да отида пак в Украйна. Ще потърся стари мои събеседници, ще се опитам отново да разговарям с тях. Искам да ми разкажат какво смятат да правят оттук нататък. Ще е интересно да видя дали са отчаяни, или са заредени с енергия да възстановят от руините тази прекрасна държава. 

През 2022 г. вече два пъти бях в Украйна. Бях там и непосредствено преди войната, и след началото. Не бях ходил в Киев от 2014 г. В сравнение с времената на Майдана градът бе станал по-красив, по-чист, по-лъскав, по-европейски. Като прибавим към това и блестящата архитектура от времената преди социализма, която бе много добре осветена, Киев бе станал един разкошен град.

След това имах възможност да отида в Мариупол, който в момента е почти сравнен със земята. Когато война в Украйна все още нямаше, видях, че градските власти са оставили невъзстановена една единствена сграда, пострадала при сблъсъците през 2014 г. – бившият полицейски участък, който бе опожарен по време на про- и антируските демонстрации. Нарочно го бяха оставили така, като спомен от онова време. Ужасяващата съпоставка е, че вероятно сега в Мариупол вече няма сграда, върху която войната да не е оставила своя отпечатък.

В района на Мариупол спахме при едно много отзивчиво семейство с гръцки корени, живеещо в селце на 20 км от града. Без да ни познават и без да са ни виждали преди това, то ни подслони за една нощ и ни посрещна с прекрасна трапеза. Надявам се тези хора да са живи и да са добре. За мен ще бъде интересно един ден, скоро, да отида пак при тях, за да разкажат спомените си от тези кошмарни дни.

Вече в разгара на войната бяхме за една седмица в Одеса и Измаил с моя колега, оператора Росен Илиев. Одеса е не по-малко впечатляващ град от Киев, в някои отношение вероятно е и по-красив, особено центърът. Напомня на Виена и Париж. Ще бъде ужасно, ако неговата съдба последва тази на Мариупол и другите унищожени украински градове.

Това, което никога няма да се изтрие от спомените ми при този престой в Украйна, са невижданите за мен колони от хора, които бягат пеша от Одеския регион към най-близките гранични пунктове с Румъния и Молдова. Говорим за хора, част от които вървят по 2-3 денонощия. Като казвам хора обаче, нямам предвид мъже, а жени и деца, често пъти жени с деца в ръцете си. Толкова мъка и отчаяние имаше по лицата на тези жени, с тази гледка свикване няма.

Интервю под обстрела на изтребител

Освен в Украйна, отразявал съм още войните в Афганистан и в Сирия. В Сирия се случи и една история, в която за пръв и засега за последен път се оказах под ударите на бомби. Това стана в период, когато още нямаше и никой не беше чувал за „Ислямска държава“. Тя се появи едва при второто ми посещение в Сирия, година след първото. По това време армията на президента Башар Асад воюваше с новосъздадената Свободна армия, а силите бяха доста неравностойни – в Свободната армия ежедневно се вливаха хора без оръжие или кой с каквото намери.

Именно в една от базите на Свободната армия аз и Росен попаднахме на атака на правителствен изтребител. Отидохме в нещо като щаб на бунтовническата армия да правим интервюта с техни представители. Искаха да ни покажат документи, които според тях уличаваха държавния апарат в престъпления срещу собствения му народ.

Щабът се намираше на около 20 километра от турската граница, през която влязохме. Наблизо имаше и бежански лагер. Тъкмо включихме камерата и започнахме да работим, когато над главите ни прелетя изтребител. Преди това домакините ни бяха гарантирали, че това е отвоювана от тях територия в близост до границата с Турция, където президентската армия не би си позволила да нападне. Всъщност се случи точно обратното.

Изтребителят мина над нас и отлетя. Спряхме камерата и започнахме да го гледаме, както се гледа машина на парад. Лошото е, че в един момент пилотът заходи за второ минаване. Тогава усетихме, че този път няма да се разминем само с гледане. Чу се: „Бягайте!“ и всички хукнахме. Настъпи страшен хаос. Самолетът мина над базата и хвърли бомба, която избухна на около 500 м от нас и на около 500 м от бежанския лагер. През това време бойците от Свободната армия започнаха да стрелят по него с автомати, друго нямаха. Представете си какво може да направят няколко автомата срещу истински боен изтребител?!

На всичкото отгоре – няма къде да се скриеш! Намирахме се в средата на голи баири, на нещо като огромен плац. Някога там е имало паркинг с магазини, който сега се използваше от военните и от бежанците. Затова за пилота не беше никакъв проблем да огледа добре мястото и да насочи следващата си бомба много по-добре.

Тичах заедно с един от арабските бойци. Аз бях с маратонки, а той беше абсолютно бос. Скрихме се зад нещо като малка барачка. Съзнавахме, че това не е никакво прикритие, но все пак... В такива моменти адреналинът е огромен, нямаш време да мислиш и просто гледаш да си далеч от мястото, където ще падне бомба. След като се скрихме зад бараката, видях, че спътникът ми се е разкървавил при тичането. След това погледнах около себе си и видях, че сме може би най-лесната мишена. Около нас имаше малки маслинови дръвчета и нищо друго – виждахме се идеално от въздуха.

Изтребителят направи още един заход, но този път не бомбардира, а си замина. Дълго след като си отиде, в мен имаше толкова адреналин, колкото вероятно е нужен да се построи завод.

Добра дума за българската армия

Най-дългата ми военна командировка беше в Афганистан. Прекарах там две седмици, през първата от която бях в Кандахар, а през втората – в Кабул. В Кандахар бях във военновъздушната база, в пределите на която беше и гражданското, и военното летище. За пръв път тогава видях боен дрон, ежедневно виждах и всякакви изтребители. За мен това беше празник, защото съм луд на тема авиация.

В Афганистан коренно промених мнението си за българския военен. Дотогава сблъсъкът ми с българската армия беше по-скоро спомен от казармата, в която бях между 1990 и 1992 г. Бях в противотанковата артилерия. През този период се срещнах както с прекрасни хора във военна униформа, така и с индивиди, с които не бих искал да се срещам повече. Докато в Афганистан видях професионалисти, каквито не знаех, че има в нашата армия. Военни на световно ниво. Говоря за специалисти в своята област, които не отстъпват по нищо на военните в нито една армия. Тогава тези млади хора бяха майори, днес вероятно са полковници, които командват още по-големи формирования на българската армия.

Тези хора не само владееха военната наука до съвършенство. Те се оказаха и отлични политици, тъй като тяхната цел и идея беше никога да не се стига до употребата на оръжие. И трябва да се признае, че постигаха тази си цел.

Пътувах с българските войници на караули в афганистански села на по 30-40 км от Кабул. На тези мисии те нямаха друга защита освен самите себе си. Вярно, влизаха в селото с по 3-4 джипа, въоръжени до зъби. Но какво от това, бяха лесни цели. Тези хора обаче правеха така, че да се разбере и да се запомни, че са българи. За децата в селото носеха тетрадки, химикалки, храна. А когато старейшините в селото казваха: „Ама на нас ни трябва бензин“, бързо сваляха резервните туби в машините и преливаха в техните резервоари. Посланието беше: българите не ни мислят злото и не гледат на нас като на врагове. Така постепенно нашите войници успяха да създадат в афганистанците респект, който бе естествен, не фалшив. За това говори и фактът, че нито веднъж хората от селата край Кабул не издадоха нашите конвои и не информираха талибаните за тях. А винаги можеше да вдигнат телефона и да кажат: Те са на 10 километра оттук, ударете ги! Такъв случай обаче нямаше.

За спасеното дете и благодарния баща

По време на командировката ми в Афганистан пипнах някакъв стомашен вирус. Това ми даде възможност да установя, че в Кабул французите са направили супермодерна военна болница, последна дума на технологиите. Не става дума за полева болница, намираше се в солидна сграда, която беше малко по-малка от нашата ВМА в София. Когато домакините ми видяха, че от този вирус съм зле и не мога да си стоя на краката, ме вкараха във въпросната болница. Изкарах на системи 24 часа и излязох оттам чисто нов.

Говорих с началника на болницата, французин, който ми каза, че българите под негово командване, от сестрите до хирурзите, имат много високо реноме. Обясни ми, че са специалисти, които би взел навсякъде, когато става дума за война, а и не само.

В тази болница един от хирурзите ми разказа потресаваща история. За да се разбере какво е Афганистан, трябва да се припомни, че тази държава никога не е била подчинявана за дълъг период от време. Пробвал се е кой ли не, включително руснаци и американци. В един момент всички те са си тръгвали, но не като победители.

Афганистанците са невероятни хора – жилави до безобразие, в състояние да изтърпят всичко на този свят. И да оцелеят. Всеки, който е минал през Афганистан, обаче прави една голяма пакост в тази държава – минира огромни площи. Когато аз бях там, разминирането на минните полета в страната беше огромен бизнес, от който се печелеше луди пари.

Та въпросният лекар ми разказа как веднъж на операционната маса пред него докарали момиченце, което влязло в такова минно поле. Докарали я на носилка, буквално на парчета. Детето претърпяло няколко операции и всички зачакали дали ще оцелее.

Оцеляло. В Афганистан думата антибиотик е почти непозната, почти никой не е виждал такова нещо. Когато на момиченцето почнали да му вливат антибиотици, това имало изключителен ефект. Само за около 2 седмици то започнало да става от леглото и да се движи. Изкъпали го, сресали и детето се оказало изключително прелестно създание. Постепенно се превърнало в нещо като талисман на болницата и появата му предизвиквала навсякъде радостно оживление.

Дошъл денят на изписването. Звъннали на доктора, който ръководел операцията и лечението на детето, и му казали, че долу го чака бащата. Когато се видели, афганистанецът попитал дали той е този, който е спасил момиченцето му. След това бръкнал в някаква гънка на дрехата си, извадил оттам една ябълка и я подал. Това било единственото нещо, което имал. Хирургът ми каза, че никога няма да забрави тази среща и този подарък, защото се равнява с това да ти подарят целия свят.

Сподели в
 

Традиционното честване на празника на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност пред Народната библиотека тази година бе посветено и на 130-годишнината от написването на текста на химна на българската просвета. Бе отбелязана и 50-годишнината от поставянето на паметника на светите братя пред най-голямата ни библиотека.

24.05.2022/16:59

Поетът-бард, журналист и писател Ивайло Диманов с тъга констатира, че когато олиото е колкото билет за театър, а доматите - по-скъпи от книга, едва ли ще предпочетем духовната храна.

24.05.2022/12:44

По повод светлия ни празник 24 май - деня на буквите и на всички, които ни учат на добро с тях, припомняме написаното от вдъхновеното перо на колоса на българската журналистика Стефан Продев за българския учител. Този път не с острието на публицистиката, а с полета на поезията Продев отправя своя поклон и своята обич за Учителя.

24.05.2022/08:00

Отправена е покана за честване на Деня на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност - 24 май, край паметника на Св. св. Кирил и Методий, с изпълнение на отбелязващия 130-годишнината си химн на българската просвета.

23.05.2022/18:47

Телевизионната водеща Нина Хамилтън получи приз за най-добро предаване на 2021 година на Балканските медийни награди този уикенд. Церемонията се състоя за 11-та поредна година. Наградата бе за авторското й юридическо шоу „Темида цената на истината".

23.05.2022/18:42

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

През годините на демокрация у нас може все още и да липсва свобода на словото, но пък разцъфтява книгоиздаването. И всеки реши, че може да бъде писател, а не читател, както се казваше в един виц за чукчите. Но никой не се сеща да пита какво им е на продавачите на книги, които някои с огромен респект наричат още и продавачи на светове. Такъв е и моят гост, с когото разговаряме пред най-светлия ни празник – Деня на писмеността и културата. Нида Аббасс е сред малкото млади хора, още от дете закърмени с любов към книгите. И днес може да се каже, че е сбъднал мечтата си да е продавач на книги и то в една от книжарниците с душа и традиции - „Нисим“.

23.05.2022 /20:58 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В навечерието на 24 май разговаряме за бъдещето на Студентската телевизия „Алма матер“ с доц. д-р Светлана Божилова, която е сред нейните създатели и дългогодишен ръководител.

23.05.2022 /17:10 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

Тодор Попов е журналист от Самоков, дългогодишен председател на дружеството на СБЖ там. На него дължим инициативата да има паметник на Константин Фотинов – създателят на първото българско списание ,,Любословие", в родния му град.

21.05.2022 /08:28 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

Протести избухнаха в Сантяго, след като на 12 май почина Франсиска Сандовал, работила за известна алтернативна телевизия. Тя бе простреляна в лицето, докато отразяваше избухнали безредици след Първомайската демонстрация в чилийската столица. Ранени бяха още двама журналисти от същата медия. Подозренията са, че стрелялият е дребен мафиот, свързан с карабинерите – репресивна структура, която новият президент Габриел Борич така и не реформира.

15.05.2022 /12:00 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

Изданието тръгва като "ежедневен работнически вестник" на 5 май 1912 г.

05.05.2022 /16:17 | Източник: СБЖ

В новия том VII на „Известия на бургаския музей“ е публикувано изследването на журналистката Диана Славчева „Бургаската преса в годините от Освобождението до 1944 г.“

18.01.2022 /13:10 | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Нека поднесем цветя и се поклоним пред великото дело на светите братя Кирил и Методий, дарили ни с азбуката и с извисяващата сила на просветата.

23.05.2022 /15:54

СБЖ изразява възмущение и осъжда бруталните убийства на четири журналистки в рмките на четири дни в три различни страни. Съболезнования и солидарност за близките и колегите на убитите Йесения Мойинедо, Шейла Хоана Гарсия, Ширин Абу Акле, Франсиска Сандовал, както и на всички журналисти, станали жертви на жестоки разправи където и да е по света. Посегателството срещу всеки един колега е посегателство срещу всеки от нас.

15.05.2022 /12:40

Какви размисли буди новият доклад на „Репортери без граници” с внезапното скачане на България с 21 позиции нагоре по медийна свобода и докъде стигнахме след миналогодишната декларация „Виндхук+30”?

03.05.2022 /16:03

 Мнения

Размисли по повод два телевизионни концерта в празничните дни.

26.04.2022 /15:08 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

Министерството на културата отказа да подпомогне с 2000 лв. издаването на сборник с лирика на поета, написал „Една българска роза”, по повод неговата 95-годишнина, защото там не са чували за него.

19.04.2022 /20:09 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 18 гости

Бързи връзки