На днешния 19 юни всеки, който се чувства българин у нас, или някъде по света, се прекланя пред святото дело на „един монах тъмен, непознат и бледен“, който „във скромна килийка потънала в сън“ и „пред лампа жумеща пишеше наведен“. Защото преди 300 години на днешния ден се е родил св. Паисий Хилендарски, а преди 260 лета той е написал „История Славянобългарска“, дарила самочувствието на българското племе за славната история българска.
Родният град на Паисий - Банско, събра българи, дошли от всички краища на страната, да се поклонят пред святото дело на хилендарския монах. Гост на тържествата беше и президентът Румен Радев, съобщи dnes.bg/.534005.
„В най-мрачните времена за нашия народ, времена на гнет, на безпаметност и безнадежност Паисий Хилендарски се посвети да разпали искрата на знанието и просвещението и извади българския род от безвремие и безидейност, да върне самочувствието ни като народ със свой език, култура, своя религия - каза в словото си пред мемориала на свети Паисий Хилендарски Румен Радев. - Със словата си припомни, че Паисий Хилендарски посвети себе си на Бога и на отечеството, презря личните несгоди и не потърси земна слава, а имаше друга мисия – да освети пътя, който трябва да извърви българският народ, за да укрепи своята духовност и културна идентичност и да му припомни, че е народ, наследник на могъща държавност, на славно и велико минало, на история, която трябва да помним и пазим.“
Освен 300-годишнината от рождението на св. Паисий и 260-годишнината от написването на „История Славянобългарска“ в Банско беше отбелязана подобаващо и 60-годишнината от канонизирането от БПЦ на отец Паисий за светец.
Позволявам си да цитирам откъс от поемата на Иван Вазов „Паисий“, която е най-ръкотворният словесен паметник и най-разтърсващото преклонение пред чутовния подвиг на хилендарския монах, заклеймил в своята история родоотстъпничеството и чуждопоклонничеството като най-голям грях.
„Най-после отдъхна и рече: "Конец!
На житие ново аз турих венец."
И той фърли поглед любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
на волята рожба, на бденьето плод,
погълнал безшумно полвина живот -
житие велико! Заради което
той забрави всичко, дори и небето!
Нивга майка нежна първенеца свой
тъй не е гледала, ни младий герой
първите си лаври, ни поетът мрачен
своят идеал нов, чуден светлозрачен!
и кат някой древен библейски пророк
ил на Патмос дивний пустинника строг,
кога разкривал е въз гладката кожа
тайните на мрака и волята божа,
той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
"От днеска нататък българският род
история има и става народ!"