Предложенията на СБЖ за законодателни инициативи в защита на журналистическия труд и свободата на медиите са обсъдени и приети на заседание на Управителния съвет на СБЖ на 19 август 2016 г.

Те бяха представени на пресконференция в СБЖ на 8 септември т.г. Предложенията подлежат на обсъждане, допълване и юридическо прецизиране. СБЖ очаква мнението на колегията относно изказаните в текста идеи.

Предложения на СБЖ

за законодателни инициативи за защита

на журналистическия труд и свободата на медиите

Обсъдени и приети на заседание

на Управителния съвет на СБЖ на 19 август 2016 г.

МОТИВИ:

1. Журналистиката не е търговска дейност като всяка друга и медиите не могат да продават информация, защото тя не е стока, а основно човешко право. Техният бизнес се състои в предоставяне на платена професионална услуга към обществото – защита на неговото право да получава информация, за да знае своето състояние и да се ориентира в процесите, които му влияят.

Както лекарите предоставят здравни услуги, но не продават здраве, а юристите предоставят юридически услуги, но не продават справедливост, така и медиите предоставят информационни услуги, но не продават информации. Те нямат авторски права над информациите, защото фактите произтичат от обществото и след редакционната обработка се връщат към обществото.

• Журналистическият труд е слабо защитен, защото в условията на отворени системи на комуникация през интернет неговите продукти са лесно достъпни. Това означава, че се потребяват или безплатно, или срещу минимално заплащане, което прави медиите нерентабилни. Рекламата в интернет е слабо ефективна поради лесната възможност да бъде игнорирана и затова поради ниската си цена не компенсира безплатното предоставяне на журналистическите продукти.

• Медиите са в криза в целия свят, защото не е измислен механизъм за тяхното самофинансиране в ерата на интернет. С изключение на някои специализирани онлайн издания – като финансовите и научните, за които професионалистите са склонни да се абонират - всички други са губещи, защото не могат да покриват производствените си разходи от продажба на информационни продукти и услуги.

  Търсят се заместващи форми на финансиране, но всички носят риск да деформират основното предназначение на медиите да служат като защитници на основното човешко право на информация. След като обществото престава да носи отговорност за финансирането на медиите, те си намират частни или държавни спонсори, които имат възможност да ги ползват за своите по-тесни интереси. Това превръща журналистиката в частен пиар или в държавна пропаганда, което е противопоказно за доверието в нея. Журналистите, нямат по-важен капитал от доверието на клиентите. Загубят ли го, стават излишни.

  4. Катастрофалното сриване на България в международните класации за свобода на словото (на 113 -то място през 2016 г.) е показател за деградация, която се дължи не само на обективни, но и на важни субективни причини. Тъй като поради хроничната си криза медиите стават все по-евтини за изкупуване и все по-лесни за манипулиране, физическите и юридическите лица с пари и стремеж за обществено влияние лесно ги придобиват, префасонират, концентрират и дори ако искат – ликвидират.

  Най-голям естествен интерес за влияние върху възможно най-много хора имат властите, защото медиите могат да служат като инструмент за управление на обществените процеси. В същото време обществото може да използва медиите за публичен обратен натиск над властите, но намаляването на неговото влияние в публичната комуникация (след доброволния му отказ да я финансира чрез заплащане на продуктите й) означава и намаляване на силата му за въздействие върху управляващите среди.

  5. От 10 години в България се наблюдава концентрация на медиите чрез фиктивното им овладяване от частни лица, но през скрито държавно финансиране. Подставени лица се назначават за медийни собственици, въпреки че не разполагат с паралелен бизнес, от който да финансират издателската си работа. На практика повечето частни медии са поверени на кредитни милионери или на загадъчни офшорки, а държавата щедро ги финансира през министерства чрез възлагане на поръчки без публични конкурси или чрез немотивирано разпределение на европейски фондове за комуникационни програми.

  Доколкото в крайна сметка огромната част от медиите имат общ финансов знаменател, продукцията им е еднакво сива и угодническа към силните на деня, а ролята им на пазители на човешкото право на информация е заменена от поръчков пиар (бял или черен), както и от класическа пропаганда. Тази деформация е вредна за обществото, защото медиите би трябвало да му служат като нервна система, която постоянно да му дава обективна информация за неговото състояние и да го предпазва от вътрешни разрушителни процеси. Скриването или замъгляването на проблемите не само потиска съпротивителните сили на обществения организъм, но и приспива бдителността на управляващите среди, които в условията на медиен комфорт не чувстват предупреждаващ обществен натиск. Всичко това е предпоставка за тежки обществени болести.

  6. Принизяването на ролята на медиите се отразява тежко на журналистическата професия, която запада морално и материално. Журналистите в България са едни от най-слабо защитените в Европа. Те биват подлагани на тежки изпитания на съвестта при смяна на собствеността на медиите или на редакционните ръководства, като единственото им средство за самозащита е правото им да напуснат редакцията си или дори професията. Притиснати от материални нужди повечето предпочитат да запазят работата си, но това означава скрита подмяна на професията, защото журналисти се превръщат в пиари, пропагандисти или рекламисти. Медийният пазар не е широк и възможностите за професионална ротация са крайно ограничени. Затова много журналисти продължават да пазят работните си места при унизително ниско или нередовно заплащане на труда им. От такива професионалисти със смачкано самочувствие, изложени на постоянен страх за оцеляване в професията, не може да се очаква друго освен автоцензура, за да не дават основания да бъдат изхвърлени от редакциите.

  7. Деградацията на професията не е само българско явление и затова Комитетът на министрите на държавите от Съвета на Европа прие на 13 април 2016 г. “Препоръка за защита на журналистиката и гарантиране на безопасността на журналистите и другите медийни участници”. Чест прави на България, че този важен документ бе гласуван по време на нейното ротационно председателство на Съвета на Европа. Тя обаче трябва да покаже, че признава проблемите не само на хартия, а желае да положи реални усилия за преодоляването им.

  “Тревожен и неприемлив е фактът, че журналисти и други медийни участници в Европа все повече биват застрашавани, тормозени, подлагани на следене, заплашвани, произволно лишавани от свобода, нападани физически, измъчвани и дори убивани заради тяхната разследваща дейност, заради мнения или съобщаване на факти, особено когато работата им се фокусира върху теми като злоупотреба с власт, корупция, нарушаване на човешките права, криминални прояви, тероризъм и фундаментализъм”, обявява още в първите си редове този важен документ, подготвян от 2013 г. (за мнение по темата вж. http://www.segabg.com/article.php?id=801504).

  Препоръката, която е приета без уговорки от всичките 47 страни в Съвета на Европа (само Русия си е запазила правото да прецени дали да я прилага за т.нар. “други медийни участници” извън сферата на професионалните журналисти), означава „държавите-членки да въведат цялостна законодателна рамка, която дава възможност на журналистите и другите медийни участници да допринасят ефективно и без страх за обществения дебат”. „Тази законодателна рамка трябва да подлежи на независим, съществен преглед, за да се гарантира, че защитата на упражняването на правото на свобода на словото е стабилна и ефективна на практика и че законодателството е подкрепено от ефективни механизми за прилагането му (…) Прегледите трябва да обхващат съществуващите нормативни актове и проектозаконите, включително и тези, които касаят тероризма, екстремизма и националната сигурност, както и всяко друго законодателство, което засяга правото на свобода на словото на журналистите и другите медийни участници.”

• Управителният съвет на СБЖ се чувства ангажиран с тази препоръка, отнасяща се също към професионалните организации на журналистите, и затова предлага на Комисията по медии и култура на Народното събрание да обсъди следните въпроси за защита на журналистическия труд и медийната свобода:

   

  I. Една от първите насоки в препоръката е “да бъде обърнато необходимото внимание на важността от адекватно законодателство в сферата на труда и заетостта, което да защитава журналистите и другите медийни участници от произволно уволнение или репресивни мерки, както и от неблагоприятни условия на труд, които могат да ги изложат на недопустим натиск да се отклонят от приетата журналистическа етика и стандарти”. Синдикалната защита на българските журналисти е много слаба, защото в страната няма национален браншови колективен трудов договор и повечето журналисти са оставени сами да договарят условията си на труд със своите работодатели. На практика те са беззащитни. Само в големите обществени медии има традиции на колективно договаряне, но те съществуват по инерция отпреди 1989 г.

  1. Необходимо е държавата да наложи по законодателен път през Кодекса на труда приемането на рамков национален Колективен трудов договор на журналистите и другите редакционни дейци, който да признава особената роля на тяхната професия в демократичното общество. Въз основа на него ще могат да се сключват колективни трудови договори във всяка редакция, където има синдикални организации, или ако няма такива, индивидуалните трудови договори ще трябва да се съобразяват с тази рамка. Минималната защита, предвидена в Кодекса на труда, не е достатъчна, за да гарантира чрез журналистиката защита на човешкото право на информация, когато медийната среда е толкова деформирана.

  2. Въвеждането на колективно договаряне в редакциите може да стане чрез допълнение в Кодекса на труда, което да изисква работодателите да преговарят с журналистическите синдикати, ако повече от половината от трудовия колектив желае такъв договор.

  3. Рамковият национален Колективен трудов договор да включва като задължение на работодатели и журналисти да спазват Етичния кодекс на българските медии, приет през 2004 г. в присъствието на президент, председател на парламента и министър председател и депозиран в Народното събрание за съхранение.

  4. Държавата трябва да признае журналистиката като втора категория труд поради статистически доказаната му вредност, водеща до ранни заболявания и висока смъртност.

   

         II. За подобряване на “медийната екосистема” Комитетът на министрите на СЕ препоръчва

         1.“Приемането и ефективното прилагане на регламент за собствеността на медиите (…) Подобен регламент трябва да гарантира прозрачност в собствеността на медиите и да предотврати концентрацията им в ущърб на плурализма. Тя трябва да засегне въпроси като индиректна и междумедийна собственост, както и съответните ограничения относно собствеността на медиите от лица, заемащи публична длъжност”.

  2. Трябва също така да се регламентира ясно държавното субсидиране на медии, защото само публичните институции могат в днешните условия да запазят финансовата връзка общество-медии, която прави журналистите отговорни към обществото, а не просто към властите, чиито интереси са по- тесни. “Дискриминационното разпределение на субсидиите за обществените медии или печата, или на приходите от държавна реклама може също да има смразяващ ефект върху критичната редакционна нагласа на медиите особено при по-малките медийни организации и в несигурния икономически климат”, пише в препоръката.

  3. Това означава да излезе на светло не само кой се води собственик на медия, но и как се финансира медията. За целта трябва да се запише такова изискване в Закона за защита на конкуренцията, като се отдели специално внимание на медиите и тяхното финансиране. В сегашния си вид този закон не улавя концентрацията на медии в България, въпреки нейната очевидност. Той не ограничава нечестното и задкулисно финансиране на медии.

  4. Трябва да се внесат промени и в Закона за обществените поръчки, за да има равнопоставеност между медиите, а не да се фаворизират едни за сметка на други по преценка на властите. Тази практика има развращаваща роля, защото насърчава угодническо поведение и отказ от критичен подход.

  5. Да се регламентира процент от Републиканския бюджет, предоставян на медиите - обществени, частни и регионални. Сумата да се разпределя и контролира от Обществен съвет, изграден от представители на държавни, професионални и неправителствени организации, в който изпълнителната власт да няма доминираща роля.

  6. Чрез финансовото си участие държавата трябва да спомогне за утвърждаване на професионалните стандарти, като не допуска до държавно и европейско финансиране редакциите, които не са подписали националния Етичен кодекс на българските медии от 2004 г. Той е признат от държавната власт чрез Народното събрание, което го е инкорпорирало в чл.76 на Закона за радио и телевизия, в чиято ал. 2 се казва, че “Доставчиците на медийни услуги се задължават да спазват нормите на Етичния кодекс на българските медии, разработен от Фондация "Национален съвет за журналистическа етика". Всяка промяна на ЗРТ или приемането на нов закон да запазва този текст като жалон за общи професионални стандарти, закриляни от държавата.

  7. С поправка в ЗРТ да се въведе гражданска квота в Съвета за електрони медии, която да включва четирима допълнителни членове към сегашния състав, от които един да е представител на главната синдикално-творческа организация на журналистите.

  8. Да се увеличи наказанието за посегателство над журналисти и то да се определи в Наказателния кодекс като квалифициращ признак от съответните състави на престъпление – заплахи, телесни повреди, убийства и пр.

9. Да се декриминализира обидата и клеветата, както препоръча Съветът на Европа. На 3 май 2006 г. тогавашният генерален секретар на Съвета на Европа Тери Дейвис се обърна със следния призив: "Призовавам членовете на Съвета на Европа да преразгледат своето законодателство и да отменят съответните наказателни текстове, както и да не допускат непропорционални обезщетения за обида и клевета при граждански дела срещу журналисти... Заплахата с преследване за клевета е особено коварен начин за сплашване". България, която е сред европейските първенци по съдебно преследване на журналисти, утвърждава лошата практика длъжностни и влиятелни лица да се възползват често от репресивните възможности, предвидени в Наказателния кодекс, вместо да водят граждански дела за непозволено увреждане чрез обида и клевета. Така държавни служители, крупни бизнесмени, политици и други задействат държавни механизми за преследване на журналисти, като не само се стремят към непропорционални компенсации, но и упражняват смразяващо действие върху свободата на словото чрез подклаждане на автоцензура в медиите. По този начин законът не защитава обществения интерес, а го осакатява.