Лангер в медийния център на световното в Баку

В продължение на 5 десетилетия той е наблюдавал как поколения шампиони се появяват, падат, издигат отново и влизат в историята на спорта, което е хроника на джудото.

„През 1975 г. световното се проведе във Виена, в моята страна - спомня си той. - По-късно присъствах и на първото световно първенство за жени в Ню Йорк. През 1984 г. световното за жени бе във Виена и аз бях шеф на пресцентъра. Последното ми световно като журналист обаче ще бъде в Лозана през 2028 г. След това мога да се пенсионирам.“

Пенсиониране? Джо винаги ще остане ентусиаст за джудото. „Джудото ме привлече много бързо. Може би защото беше екзотично, може би защото по това време медиите говореха само за футбол, а в Австрия – за ски. Исках да правя нещо различно. Разбира се, исках да бъда журналист, но не като всички останали. Започнах професионалната си кариера през 1973 г. През 1974 г. реших да отида в Будапеща за Купата на Унгария. Веднага обикнах джудото, толкова много, че през 1976 г. самият аз стъпих на татамито. Днес съм втори дан“ -  предава спомените му Николас Меснер в aipsmwdia.com.

Пантеонът на Джо в джудото е огромен. „Има толкова много шампиони, които са ми направили впечатление и които винаги ще помня. Може би епизодът, който ми остави най-силния спомен, беше победата на Шозо Фуджи от Япония срещу Бернар Чулуян от Франция на „Стад дьо Кубертен“ в Париж. Състезанието беше епично и накрая цялата публика се изправи за овации. На подиума Фуджи коленичи, целуна подиума и се разплака.“ Джо все още настръхва, когато си помисли за това.

Всички помнят великите имена, световните и олимпийските шампиони. Джо обаче помни и другите и точно там e дълбочината на неговите познания и още повече любовта му към джудото става очевидна. „Спомням си руснака Виталий Песняк. Той беше европейски шампион и световен медалист. Никога не е печелил световна или олимпийска титла, но според мен беше един от най-силните джудисти в своята категория. Понякога е нужен и малко късмет, за да спечелиш златото в деня на състезанието. Днес съм толкова щастлив да видя Нийл Адамс, на когото също се възхищавах, да е един от гласовете на JudoTV.com. Прекрасно е, защото той все още има толкова много да ни научи.“

Отразяването на толкова много състезания през кариерата, всъщност през целия живот, е позволило на Джо Лангер да изгради изключителен адресник. Той обаче не е просто дълъг списък с контакти. Срещал е много легенди. Сред тях е Антон Гийзинк от Холандия, първият не-японски джудист, спечелил олимпийско злато в Токио през 1964 г. „Създадох много приятели през тези 50 години. Винаги, когато отида на събитие, не мога да пропусна нито една минута джудо, но най-вече съм щастлив да видя всички тези хора отново, шампиони или не.“

За да се развие такава страст, са необходими няколко съставки – продължава Джо. Основната от тях е, разбира се, самото джудо. „Винаги съм бил привлечен от етичното измерение на джудото, от уважение в него. Не става въпрос само за борба и резултати и това винаги ме е очаровало. В работата си винаги съм се опитвал да накарам читателите си да усетят това.“

В Баку Джо Лангер прекарва дните си в пресцентъра, на по-малко от метър от екраните, излъчващи първенството. Той си води бележки, записва всичко и помни всичко. Работейки за Виенската федерация по джудо и като член на Изпълнителния комитет на Международната асоциация на спортната преса (AIPS), той продължава да живее страстта си.