Участвах в международния журналистически форум „Един пояс, един път“като член на Съюза на българските журналисти. За мен беше важно да бъда там като част от българската журналистическа общност — да разговарям с колеги, да чуя техните въпроси и да споделя нашия опит.

Основен организатор и домакин беше Общокитайската асоциация на журналистите, а сред лицата на организацията — Цуй Шъсин. Зад официалната програма стояха много хора, положили усилия да ни срещнат с различни страни на Китай. Усещаше се от посрещането до последните разговори.

Още първата разходка край реката в Нанкин ме накара да прибера за малко телефона. Исках да гледам. Светлините във водата, движението, хората, които продължаваха обикновения си ден около нас. Всичко беше ново, а в отношението им имаше нещо близко.

След 23 години в журналистиката знам колко лесно можеш да пристигнеш някъде с предварително написан разказ в главата си. Тук постоянно се появяваше детайл, който ме караше да спра и да помисля отново.

Особено ще запомня младите репортери, които бяха с нас. Следяха случващото се, задаваха въпроси, работеха по материалите си. За нас една среща приключваше и тръгвахме към следващото посещение, а за тях работата по разказа продължаваше.

Харесваше ми да ги наблюдавам. Напомняха ми за професионалното любопитство, което трябва да пазим независимо от годините в журналистиката. Да искаш да разбереш повече. Да намериш точната дума. Да забележиш човека зад събитието.

Надявам се и разговорите с нас да са им били полезни. Събрахме се журналисти от различни поколения и държави, всеки със своите навици, въпроси и разбирания. Имаше какво да научим един от друг.

Младите доброволци направиха престоя ни съвсем човешки. Лиу, Джон, Стела — запомних имената им, защото зад тях имаше конкретно отношение. Внимание към госта, търпение при поредния въпрос и готовност да помогнат през целия наситен ден.

Понякога се обръщаш и виждаш, че някой вече е забелязал затруднението ти. В непозната страна това означава много.

Благодаря и на преводачите Цуй Сянфън и Гуо Хаочън. Благодарение на тях разговорите продължаваха отвъд учтивото запознаване. Питахме, уточнявахме, връщахме се към неразбран детайл. При теми като история, управление и изкуствен интелект тази точност е съществена.

Домакините бяха помислили за всичко — от посрещането до галавечерята. Храната беше чудесна, а около масата разговорите ставаха по-свободни. Колега разказваше за работата на своята редакция, друг споделяше сходен случай. Постепенно разбираш колко близки са въпросите ни.

Как проверяваме информацията? На какво можем да се доверим? Какво правим, когато изображението изглежда истинско, гласът звучи познато, а записът се оказва подправен? Как поправяме вредата, след като невярното вече е достигнало до хиляди хора?

Тогава особено ясно усетих сплотеността на журналистическата общност в борбата с фалшивите новини и злоупотребите с изкуствен интелект.

Работим в различни условия и невинаги мислим еднакво. Но всички познаваме тежестта на публикуваната грешка. Познаваме и усилието да провериш, когато времето те притиска, а от теб се очаква незабавен отговор.

Професионалната близост има и съвсем практичен смисъл: да имаш колега в друга държава, на когото можеш да се обадиш и да попиташ дали едно събитие действително се е случило. Да получиш местен контекст, документ или насока към първоизточника.

Такива контакти отнесох от форума. Надявам се да ги запазим живи.

Разговорът с проф. Джан Цян от Пекинския педагогически университет също остана в мислите ми. Той работи по темата за изкуствения интелект в полза на обществото и постави въпроси, които искам да обсъдя със студентите си.

Как ще съжителстват хората, роботите и дигиталните хора? Кой ще носи отговорност за действията на системите? Как обществото ще участва в решенията за използването им?

В разговорите ни усещах увереност, че технологиите могат да облекчават труда и ежедневието. Наред с възможностите стоеше въпросът как да бъдат използвани отговорно.

После професорът сподели, че всяка година се връща в родния си град, за да бъде с майка си.

Запомних това. След разговора за роботи и бъдеще дойде простото желание да се прибереш у дома. Понякога една лична подробност ти помага да разбереш човека повече от дългото му представяне.

В Нанкин се натрупаха и други срещи, към които ще се връщам. Разговорът с кмета Ли Джундзюн, дронът за доставки, оборудването в пожарната, музеите и дигиталните експозиции. Интересуваше ме как технологиите намират място в ежедневието и как новото се съчетава с грижата за наследеното.

В дигиталната изложба „Jinling“ в DG Art музея видях съвременен начин да се разкаже за града. В музея на нанкинския брокат „Юнджин“ вниманието ми се насочи към майсторството и търпението, предавани между поколенията.

В храма Баоън историческите останки и съвременните експозиции поставиха въпроса как паметта достига до днешния посетител. Това изисква отговорност — да е ясно кое е свидетелство, кое е възстановка и кое е художествена интерпретация.

Пред градската стена дълго мислех за надписаните тухли. Научихме, че чрез имената върху тях е можела да се проследява отговорността за изработката.

Направих връзка с нашата професия. Подписът под журналистическия текст също трябва да означава, че заставаш зад свършеното. Че си проверил и можеш да обясниш на какво се основаваш.

Парковете и разходките край водата дадоха друг ритъм на програмата. При посещението на езерото помогнахме за спасяването на риби. Малък момент, който остана сред най-личните ми спомени. Бяхме там, можехме да помогнем и го направихме.

Зоологическата градина ме впечатли с чистотата, поддръжката и вниманието към средата. На моменти имах усещането, че се разхождам в парк, докато следващото животно отново не привлечеше погледа ми. При толкова обитатели и посетители това изисква постоянен труд.

Срещата с директора ѝ даде на посещението и продължение. Исках видяното да стане повод за разговор с колегите в София — за организацията, грижата за животните и работата с посетителите.

Радвам се, че вече има конкретна стъпка: Съюзът на българските журналисти подготвя негово посещение в София. От българска страна вече сме отправили покана, като директорът на Софийската зоологическа градина ланд. арх. Добромир Бориславов и кметът на София Васил Терзиев са поели ангажимент за съдействие.

Надявам се срещата да постави начало на професионален обмен — за грижата за животните, образователните дейности и възможностите за сътрудничество при опазването на застрашени видове. Това са теми, които специалистите от двете страни могат да обсъдят и развият.

За мен тази покана е сред най-смислените продължения на пътуването. Журналистическата среща създаде контакт, който отваря възможност за работа и между други професионални общности. Иска ми се след разказите ни да остават и такива резултати — хора, които сме свързали, и начинания, на които сме помогнали да започнат.

Едно посещение има своите граници. То не позволява да разбереш цяла държава. Дава ти обаче основания да продължиш да питаш.

Затова искам да кажа на читателите в България: търсете първоизточниците, сравнявайте информацията и не приемайте уверено звучащия отговор за достатъчно доказателство. Това важи и за отговорите на изкуствения интелект.

Част от предварителните ми представи се разминаха с видяното. Като журналист съм длъжен да го призная и да продължа да проверявам. Именно затова срещите на място имат значение.

Радвам се, че участвах по линия на СБЖ. Международните връзки на нашия съюз дават възможност българският журналистически глас да присъства в този разговор. За мен следващата стъпка е да върна у дома полезното — чрез текстове, лекции и нови професионални контакти.

Искам и други колеги, млади журналисти и студенти от България да имат възможност да преживеят подобен обмен. Да зададат своите въпроси и да изградят собствена представа.

Аз се върнах с решение да започна книга за доброто управление. Нанкин ми даде наблюдения, човешки истории и въпроси, които заслужават по-дълга работа.

Имам 365 дни да разказвам тази история в България. Част от нея е за града. Друга е за журналистите, които срещнах, за младите репортери, преводачите и доброволците, които направиха престоя ни толкова близък.

Човек има само един шанс да направи добро първо впечатление. Моето впечатление от Нанкин носи техните лица.

Nice Nanjing.

Част от мен остана там. А у дома донесох нови приятелства и още по-силно убеждение, че в свят на все по-убедителни подправени образи имаме нужда един от друг — от колеги, които питат, проверяват и застават с името си зад истината.