На 87-годишна възраст на 28 юли т. г. е починал един от най-изтъкнатите журналисти международници в България – Константин Иванов. Поклонението ще е на 5 август, вторник, от 14.00 ч. в Ритуалната зала на Централните софийски гробища.

Константин Иванов имаше едно от най-ярките и запомнящи се пера в българската международна журналистика. Бе отличен познавач и анализатор на световните проблеми, както и на отекването им в България. С особена дълбочина и чувствителност разбираше Близкия изток, където дълго бе работил като кореспондент.

Освен с високия му професионализъм, колегията ще запомни Коста – както най-често беше наричан от всички – и с изключителния му човешки финес и неподражаема ирония.

Коста Иванов е работил през дългата си професионална кариера в медии като „Земеделско знаме”, „Народна младеж”, „Работническо дело”, „Дума”, БНР, изпълнявал е и нелеката мисия на кореспондент в обзетия от военен конфликт Ливан, в други близкоизточни страни, в различни точки на планетата.

Бил е и представител на СБЖ в Международната организация на журналистите в Прага в периода 1988-1993 г., досами вливането на МОЖ в Международната федерация на журналистите, чийто колективен член днес е СБЖ.

През 2019 г. Коста Иванов представи в СБЖ книгата си „От Пхенян до Хавана през Бейрут и Тирана", събрала детските му стомени за англоамериканските бомбардировки над София през Втората световна война, преживяванията му по екзотични африкански маршрути, изпитанията на войната в Ливан и близкоизточния конфликт, публицистичните предизвикателства на несвършващия български „преход” и т.н.

А август през 2021 г. Коста Иванов публикува в "Дума" и на сайта на СБЖ своя поредица от три части, в която разказва много ярки епизоди от 60-годишната си любов с журналистиката.

Поклон пред светлата памет на Константин Иванов! СБЖ изразява дълбоки съболезнования на семейството и близките му.

Поклонението ще е на 5 август, вторник, от 14.00 ч. в Ритуалната зала на Централните софийски гробища.

.................................

В памет на Коста Иванов припомняме тук последната, третата част от журналистическите му спомени, излязла на сайта на СБЖ на 30 август 2021 г. Тя бе публикувана паралелно и във в. „Дума“. Цялата му поредица беше под общото заглвие „Да знаеш да станеш от масата“.

КОНСТАНТИН ИВАНОВ

... Минаха петте приказни години във все още единната държава Чехословакия. Там промените някак не се усетиха толкова драматично. Макар че комунистическите ръководители също не бяха готови да сдадат властта. Ако у нас остана недоказано изрекъл ли е Младенов думите "Танковете да дойдат", то в Прага бяха дошли, паркирани на една ливада недалеко от мястото, където живеех. Историческа беше ролята на дългогодишния дисидент Вацлав Хавел, грандиозен наистина беше многохилядният митинг на стадиона "Страхов", начело на държавата застана Хавел, а министър-председател стана Дубчек. Москва не прие с ентусиазъм промените. Спомням си, че беше разпространена една закана от довчерашните съветски братя, в която се заиграваше с името на премиера: "Дуба будем резать, а ЧК останется". ("Дъба ще го отсечем, а ЧК ще остане). Е, не остана ЧК в Прага да "реже дъба", "тихата революция", както я наричаха, нищо от постигнатото при социализма не унищожи, а започна "надграждане", за каквото у нас само се говореше.

Говорехме си по телефона с близките в София. Майка ми гордо съобщаваше: "Днес се редих два часа за мляко, слава богу, взех последното". Гощавах гостите си в Прага с агнешко в един ресторант на известната "Напшикопе". Странно, но чехите не си падат по агнешкото, никога не се случи да кажат: "Свършихме го".

Поотклоних се от темата за шефовете, които съм имал.

Връщам се в България през 1993-та, до пенсия остават още пет години, трябва да се търси работа. Тогава беше истински бум на всякакви нови издания, но убеждението ми беше, че моето място е в "Дума", прекръстеното така от Стефан Продев "Работническо дело". Не съм вчерашен все пак, свързвам се с моите колеги и стари приятели Петьо Бочуков и Бони Немски, които работят там. 

Когато след време група колеги, стари приятели, се събирахме в една кръчмичка на столичната улица "Мусоргски", недалеко от Полиграфическия комбинат, в един разговор Боян с явна болка отрони: "Членството ми в СБЖ още не е възстановено".

А Боян, освен че беше председател на СБЖ, направи истинска революция в Радиото. Българите по онова време слушаха "Радио Люксембург" - заради разнообразните програми, в които новини се редуваха с модните тогава мелодии по света, и "Радио Анкара" предпочиташе една част от слушателите у нас поради понятни причини. Боян раздели програмите, появи се програма "Христо Ботев" с по-сериозните теми и журналистически разследвания, и особено програма "Хоризонт" с разнообразен, развлекателен характер, с много авторски блокове. И до ден днешен като седнем на чаша бира в "Хепи" на "Раковски", от съседни маси любезно питат моята сътрапезничка "Вие не сте ли Божана Димитрова? Познах Ви по гласа". Божана водеше много популярно следобедно петчасово предаване "Разговор с вас", ама истински разговор, без нагласен предварително сценарий и без съответни събеседници с "проверени" предварително въпроси. 

Преди това Боян беше кореспондент във Франция и явно беше "попил" много от тамошния начин на реализация на модерно европейско радио. Но дойде "новото време", започна "рязане на глави", трябваше да падне и главата на председателя на Съюза на българските журналисти Боян Трайков, че го и изключиха от СБЖ.

Но да се върнем на кандидатстването ми за "Дума" след завръщането ми от Прага. Подработих двама колеги - Петьо Бочуков и Бони Немски, да уговорят главния редактор Стефан Продев да ме назначи на свободно място в международния отдел. "Той е забравил да пише", отсякъл той. Ами, "човек на Боян", нали. Петьо и Бони били доста настойчиви и накрая Продев кандисал.

Е, тръгнаха нещата, все пак доста години съм бил "журналист-международник", не бях забравил занаята. Сега международниците са девета дупка на кавала, но тогава ни смятаха за елита на журналистиката.

При тогавашните технологии от т.нар. редакционно приключване на броя до излизането на шпалтите, т.е. напечатания текст на хартия, който трябваше да прегледаме и нанесем поправки, ако се налага, минаваха два часа. Сядахме на масата с донесените питиета и на сладка приказка. Редовно на вечерното "парти" в международния отдел се включваше Продев, вероятно защото бяхме най-близо до възрастта му. Пийваше си ракийката, пафкаше с лулата, атмосферата - съвсем приятелска. Идваха колеги и от другите отдели. По някое време ставаше, отиваше си в кабинета и пишеше великолепните си статии. Пишеше ги на ръка, а секретарката му ги преписваше на машина. Като си помислиш, че в това недалечно време, когато "технологията" на печатането на текст не се е различавала толкова от Гутенберговите първи стъпки на печатното слово, до днешното списване на вестника "онлайн", т.е. не се налага журналистът непременно да бъде в редакцията, е минал по-малко от четвърт век... Днес нямаше да се сбираме на раздумка край редакционната маса и Стефан Продев да си пафка с луличката.

Май закопнях за онези древни времена.

В началото Стефан беше доста сдържан с мен, за което и аз имах "принос".

Доведе той нов икономически директор, запомнихме го като "Табуретката", едва ли някой е знаел името му, едва ли си го спомня и днес. Препоръчал му го Андрей Луканов. Събрание за представянето му на колектива. Представя го Тошо Коруев (вечна му памет на добрия приятел!) и задава дежурния въпрос: "Някакви въпроси, изказвания, другари?" И готов да закрие това съвсем формално представяне на новия финансов директор. Неочаквано искам думата и разказвам как имам покана да посетя Ирак с група български журналисти. Проучил съм и предлагам най-икономичния начин да се добера до Атина, откъдето има самолет за Аман, столицата на Йордания, а оттам иракските домакини ще ни поемат и закарат до Багдад с автомобили. Табуретката отхвърля предложението ми и казва, че с редакционна кола ще ме закарат до Солун, "който е голям международен център, и от там ще пътуваш за Аман". Изтъквам, че ще излезе много по-скъпо, защото трябват пари за бензин, дневни за двама ни и за една нощувка на шофьора и т.н. Е, оказва се, че от "големия международен център Солун" полет до Аман няма...

"Не е вярно", скача Табуретката. "Вярно е, вярно е, има свидетели", не млъквам аз. Да не разказвам какъв скандал се разрази впоследствие вече по други проблеми, като например за ниските заплати, за забавянето им, за недостатъчните пари за командировките в страната и пр.

Връща се Продев, докладват му как е протекло "посрещането" и той веднага нарежда да се организира ново "посрещане както трябва". Защото нов човек влиза в сплотения ни приятелски колектив, не може да е формално. След време Табуретката съвсем издъни финансите на вестника, викат ги с Продев в ЦК за обяснения и там великият финансист, препоръчан лично от Луканов, решава да си "умие" лицето и се нахвърля... върху Продев с обвинения: "Ти си виновен за това финансово положение на вестника!" Следвали са неприятни сцени, при които главният редактор трябвало да дава обяснения за провалите. После всички дружно блокирахме Табуретката в кабинета му, бяхме решили да го напъхаме в един голям кош и да го изнесем вън от вестника, Продев едва го спаси от нас.

През последните трийсет години по-добър журналист от Стефан Продев няма, но от "Позитано" не се поколебаха да го "пенсионират", когато той беше още в стихията си. Сам си подаде оставката на един пленум, посрещната от "другарите" с мълчание... Спомням си, че на поклонението пред ковчега му, изложен в "триъгълника на властта", часове наред се стичаха хиляди хора. А отговорни лица говореха, че "всички сме му длъжници". Всички ли?

Дългичко стана, но да му мислят колегите как да го вкарат във вестника.

И така: Сбогом, моя 60-годишна любов, преживяна във вестници, в радио, в Бейрут и Прага!