Това не е обикновен журналистически въпрос. Не е и ефектна реплика, предназначена да събере повече гледания в социалните мрежи. Това е морален тест – за журналистите, за политиците и за всеки гражданин, който иска да живее в демократично общество.

 

Въпросът е поставен от Мария Реса – филипинско-американската журналистка, съосновател и изпълнителен директор на новинарската платформа Rappler и носител на Нобеловата награда за мир за 2021 г. Тя получи отличието за усилията си в защита на свободата на изразяване – свобода, без която демокрацията постепенно се превръща в декор.

 

Реса знае действителната цена на истината. Заради журналистическата си работа тя е била подложена на институционален натиск, съдебни преследвания, арести и масирани кампании на омраза. Срещу нея са водени десет наказателни дела, а в определени периоди е получавала десетки заплашителни съобщения в рамките на един час.

 

В свое интервю за Foreign Policy, проведено по време на форум за технологии и изкуствен интелект в кулоарите на Общото събрание на ООН, Реса отново отправя едно от най-тревожните си предупреждения: големите технологични компании вече не са само посредници в разпространението на информация. Те са се превърнали във фактор, който променя начина, по който хората възприемат действителността, вземат решения и гласуват.

 

 

Бизнес моделът на социалните платформи е изграден върху задържането и монетизирането на човешкото внимание. Колкото по-дълго потребителят остане пред екрана, толкова повече данни могат да бъдат събрани за него и толкова повече реклами могат да му бъдат показани.

 

Проблемът е, че истината невинаги е най-доходоносното съдържание.

 

Гневът, страхът, омразата, скандалът и конспирацията често предизвикват много по-силни реакции от спокойното представяне на фактите. Затова алгоритмите не просто отразяват човешките слабости – те ги откриват, усилват и превръщат в печалба.

 

Както предупреждава Реса, икономиката на вниманието превръща самите хора в продукт: отнема вниманието им, събира личните им данни и използва психологическите им уязвимости, за да направлява поведението им.

 

 

Политическият избор вече не се формира само от срещите с кандидатите, телевизионните дебати, журналистическите разследвания и партийните програми. Той се влияе от микротаргетиране, анонимни страници, координирани мрежи, платени внушения, извадени от контекста записи, изкуствено генерирани изображения и видеоклипове.

 

Когато всеки гражданин получава различна версия на действителността, обществото постепенно губи общата основа, върху която може да води демократичен разговор.

 

Без общи факти няма обща реалност.

 

Без обща реалност не може да има доверие.

 

А без доверие демокрацията се разпада отвътре.

 

 

Именно през тази призма трябва да погледнем към президентските избори в България.

 

При толкова много заявени кандидати, политически амбиции и претенции за държавническо лидерство не е достатъчно да питаме само кой кого подкрепя, кой има по-голям бюджет, кой води в социологическите проучвания и кой е получил по-удобен номер в бюлетината.

 

Трябва да зададем на всеки кандидат един и същ въпрос:

 

Какво сте готови да жертвате за истината?

 

Готови ли сте да загубите подкрепа, когато фактите противоречат на очакванията на вашите избиратели?

 

Готови ли сте да се разграничите от партията или коалицията, която ви е издигнала, ако тя разпространява лъжа?

 

Готови ли сте да осъдите дезинформацията, когато тя работи във ваша полза?

 

Готови ли сте да признаете собствената си грешка, вместо да обвините журналистите, опонентите или „системата“?

 

Готови ли сте да публикувате кой финансира вашата кампания, кой управлява страниците ви в социалните мрежи и колко средства се изразходват за политическа реклама?

 

Готови ли сте да застанете в открит дебат без предварително договорени въпроси и без удобен сценарий?

 

Готови ли сте да защитите журналист, който ви критикува със същата категоричност, с която защитавате медия, която ви подкрепя?

 

Отговорите на тези въпроси ще ни кажат за кандидатите много повече от техните лозунги.

 

Президентството не е награда за популярност

 

В епохата на социалните мрежи политическата популярност лесно може да бъде произведена. Последователи могат да се купят. Харесвания могат да се организират. Коментари могат да се генерират. Изображения могат да се манипулират, а думи, които никога не са били произнасяни, могат да бъдат поставени в устата на реален човек.

 

Но президентската институция не е телевизионно студио, инфлуенсърски профил или награда за най-разпознаваемото лице.

 

Президентът трябва да бъде морален коректив, пазител на конституционния ред и представител на единството на нацията. Той трябва да може да говори истината не само когато тя е удобна, но и когато е болезнена. Особено тогава.

 

Големият брой кандидати сам по себе си не е проблем. Напротив – демокрацията предполага избор. Опасността възниква, когато количеството кандидатури замества качеството на разговора и когато политическото състезание се превръща в надпревара по шум, агресия и манипулация.

 

Кандидатът за президент трябва да отговори не само защо иска да влезе на „Дондуков“ 2, а и каква лична и политическа цена е готов да плати, за да защити истината.

 

 

Въпросът на Мария Реса не се отнася само до политиците. Той е отправен и към нас – журналистите.

 

Какво сме готови да жертваме за истината?

 

Достъпа си до властта? Удобните отношения? Рекламния договор? Поканата за следващото студио? Одобрението на публиката? Алгоритмичната популярност?

 

Журналистиката няма право да се превръща в стенограф на политическите внушения. Механичното възпроизвеждане на всяко твърдение не е безпристрастност. Когато едната страна представя факт, а другата – доказана лъжа, професионалният дълг не изисква да поставим знак за равенство между тях.

 

Самата Реса настоява, че журналистиката трябва да излезе от удобната схема „той каза – тя каза“ и ясно да назовава лъжата, когато фактите я доказват.

 

Това ще бъде особено важно по време на президентската кампания в България. Медиите трябва да проверяват твърденията, да разкриват интересите зад посланията, да проследяват финансирането и да отказват да превръщат очевидната дезинформация в равнопоставена „гледна точка“.

 

 

Едно от най-силните предупреждения на Мария Реса е, че когато атаките срещу истината започнат, мълчанието не е неутрална позиция. Мълчанието дава съгласие и постепенно води до отказ от права.

 

Демокрацията рядко изчезва за една нощ. Тя се отдръпва бавно – с всяка нормализирана лъжа, с всяка премълчана злоупотреба, с всеки журналист, превърнат в мишена, и с всеки гражданин, убеден, че неговата позиция няма значение.

 

Затова предстоящите президентски избори не трябва да бъдат само състезание между личности. Те трябва да се превърнат в изпит за зрелостта на обществото ни.

 

Кандидатите ще ни кажат какво искат да спечелят – доверие, влияние, власт и място в историята.

 

Ние сме длъжни да ги попитаме какво са готови да загубят.

 

Защото човекът, който не е готов да пожертва нищо за истината, много лесно може да пожертва истината за всичко останало.

 

Анализът е направен по статията: https://foreignpolicy.com/live/maria-ressa-on-fighting-back-against-big-tech/