Андрей Велчев,д-р, член на Комисията по журналистическа етика на СБЖ

Ето и пълният текст на коментара на Андрей Велчев за сайта на СБЖ:

Свободата на словото не е свободия: журналистическата етика отново трябва да бъде граница

Новата Комисия по журналистическа етика на СБЖ работи с изключително високи темпове, а първите разглеждани казуси поставят далеч по-голям въпрос от отделните жалби – къде свършва свободата на изразяване и къде започват професионалната безотговорност, публичното заклеймяване и подмяната на журналистиката?

Свободата на словото е фундамент на демокрацията. Но тя никога не е означавала свобода от професионална отговорност.

Именно тази граница днес отново трябва да бъде ясно очертана. Не от държавата, не от политическата власт и не чрез цензура, а от самата журналистическа общност – чрез професионални стандарти, саморегулация, публичен дебат и готовност професията да погледне критично към собствените си практики.

Новата Комисия по журналистическа етика към Съюза на българските журналисти започна своята работа с изключително високи темпове. Още първите постъпили и разглеждани казуси показват, че пред нея няма да стоят само спорове за отделни публикации. Те отварят много по-съществен разговор за състоянието на българската журналистика и за една тревожна подмяна, натрупвана с години – превръщането на свободата на словото в оправдание за професионална безконтролност.

На заседанието си от 10 август 2026 г. Комисията в състав председател Мария Нецова и членове Андрей Велчев, Славяна Манолова, Гаврил Гаврилов и Веселина Пършорова обсъди жалба срещу публикация в електронна медия. Самият факт, че новият състав още в началото на мандата си пристъпва към конкретна работа по реални казуси, е важен сигнал – журналистическата етика не може да бъде само текст в кодекс или тема на академична конференция. Тя трябва да функционира ежедневно.

Свободата има своята цена – отговорността

Етичният кодекс на българските медии започва именно от необходимия баланс. Той защитава свободата на изразяване и правото на медиите да работят без цензура, но едновременно с това напомня, че медиите имат както свободи, така и отговорности; както права, така и задължения.

Това разграничение е фундаментално.

Защото свободата на словото не означава право да представиш предположението като доказан факт.

Не означава право да обявиш някого за виновен, преди компетентните институции и съдът да са се произнесли.

Не означава право да превърнеш личния живот в суровина за сензация без доказан обществен интерес.

Не означава право да откажеш проверката на фактите, другата гледна точка или правото на отговор само защото неудобният отговор може да развали предварително построения разказ.

И най-вече – свободата на словото не освобождава журналиста от задължението да доказва, проверява, съпоставя и да носи професионална отговорност за публикуваното.

Още Резолюция 1003 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа поставя в центъра на журналистическата етика ясното разграничаване между новини и мнения и настоява информацията за факти да бъде основана върху истинност, проверка и доказателства.

Как стигнахме от свобода до свободия?

Това е неудобният въпрос, който първите казуси пред новата Комисия неизбежно поставят.

Дигиталната революция демократизира публичността. Всеки може да публикува, коментира, снима и разпространява информация за секунди. Социалните мрежи премахнаха някогашния монопол на традиционните медии върху дневния ред.

Но с това се появи и опасната илюзия, че щом всеки може да публикува, професионалният стандарт вече няма значение.

Именно обратното е вярно.

Колкото по-голям е информационният хаос, толкова по-необходим е журналистът.

Но журналистът като професионалист, а не като администратор на слухове.

Журналистът като проверяващ фактите, а не като усилвател на социалните мрежи.

Журналистът като обществен коректив, а не като прокурор, съдия и присъда в едно лице.

В среда, в която скоростта се възнаграждава повече от точността, сензацията повече от контекста, а конфликтът повече от аргумента, професионалната етика се превръща не в ограничение на журналистиката, а в последната ѝ защитна линия.

Саморегулацията не е цензура

Тук трябва да бъде направено още едно важно разграничение.

Когато журналистическата общност обсъжда собствените си професионални нарушения, това не е посегателство срещу свободата на словото.

Това е нейна защита.

Саморегулацията е алтернативата на административния контрол върху журналистиката. Европейската практика именно затова отдава ключово значение на етичните кодекси, медийните съвети, професионалните комисии и вътрешните редакционни стандарти. Те позволяват професията сама да поставя своите граници, вместо някой отвън да ѝ ги налага.

Силната комисия по журналистическа етика следователно не е заплаха за журналистите.

Тя е защита за журналистите, които спазват професионалните правила.

Защото няма по-голяма опасност за свободата на словото от постепенното разрушаване на общественото доверие към самата журналистика.

Когато аудиторията престане да различава журналистическо разследване от лична атака, новина от внушение, проверен факт от публикация във Facebook, тогава губи не само конкретната медия.

Губи професията.

Първите казуси трябва да започнат големия разговор

Затова работата на новата Комисия по журналистическа етика към СБЖ има значение, надхвърлящо решаването на отделните жалби.

Всеки конкретен случай трябва да бъде повод за професионален разговор.

Докъде може да стигне журналистът при събирането на информация?

Кога общественият интерес оправдава навлизането в личното пространство?

Колко източника са необходими, преди едно тежко обвинение да бъде представено като установен факт?

Какво означава реално право на отговор?

Как трябва да се постъпва с анонимни профили, IP адреси, скрийншотове и непотвърдени дигитални следи?

Къде е границата между журналистическото разследване и публичното обвинение?

И кой носи отговорността, когато сензационното заглавие вече е унищожило нечия репутация, а впоследствие фактите се окажат различни?

Това са въпроси, които нито една комисия не може да реши веднъж завинаги. Но тя може да принуди професионалната общност да ги задава.

И това вече е огромна крачка напред.

Световният проблем е и български

Разговорът не се води във вакуум. Световният индекс за свобода на пресата на „Репортери без граници“ за 2026 г. отчита най-ниската средна оценка в 25-годишната история на изследването, като повече от половината наблюдавани държави попадат в категориите „трудна“ или „много сериозна“ ситуация за свободата на медиите.

Но защитата на журналистите от политически, икономически и институционален натиск е само едната страна на проблема.

Другата е собствената ни отговорност.

Не можем убедително да настояваме обществото да защитава свободната журналистика, ако журналистиката не е готова да защитава собствените си стандарти.

Не можем да искаме доверие по право.

Трябва да го заслужаваме всеки ден.

Тъкмо затова проведената през април от СБЖ и Софийския университет дискусия „Журналистите и медиите в огледалото на Етичния кодекс“ беше повече от професионален форум. Там отново беше поставен принципът, че журналистът носи отговорност едновременно пред аудиторията и пред стандартите на професията.

Етиката не е спирачка. Тя е легитимността на журналистиката

Новата Комисия по журналистическа етика на СБЖ има възможността да направи нещо много повече от произнасянето по отделни жалби.

Тя може да върне професионалния дебат там, където той трябва винаги да бъде – вътре в журналистическата общност.

С бърза работа.

С принципност.

С еднакъв стандарт независимо от името на журналиста или медията.

С право на защита на всички страни.

С публичност на аргументите.

И най-вече – без страх да бъде казано, че не всяко съдържание, публикувано под медийно лого, автоматично е журналистика.

В XXI век свободата на словото ще бъде подлагана на все по-големи изпитания – политически натиск, икономическа зависимост, концентрация на собствеността, социални мрежи, алгоритми и генеративен изкуствен интелект. Съвременният дебат вече поставя въпроса дали журналистическата етика не трябва да обхваща дори избора и използването на технологичните системи, чрез които информацията достига до аудиторията.

Но независимо колко се променят технологиите, няколко принципа остават непроменени:

Фактът трябва да бъде проверен.
Обвинението трябва да бъде доказано.
Другата страна трябва да бъде потърсена.
Личността трябва да бъде уважавана.
Грешката трябва да бъде призната и поправена.
Общественият интерес трябва да стои над личния, корпоративния и политическия интерес.

Това не е цензура.

Това е журналистика.

И ако искаме утре убедително да защитаваме свободата на словото от онези, които желаят да я ограничат, днес трябва да имаме смелостта да я защитим и от собственото ѝ превръщане в свободия.

Защото свободата без отговорност постепенно унищожава доверието.

А журналистика без доверие може да произвежда съдържание, шум и сензации – но трудно може да изпълнява ролята си на обществен страж на демокрацията.