Начинът, по който е обявена Независимостта на 22 септември 1908 г., показва колко много са израснали българските политици в сравнение с предишната акция за утвържадаване на държавността – Съединението от 6 септември 1885 г. Тогава, когато държавността е едва на 7 години, българските националреволюционери, водени от Захари Стоянов, са готови да се изправят сами срещу целия свят, защото са убедени, че справедливостта е на страната на българите. Оказва се обаче, че промените зависят повече от международните правила, отколкото от справедливостта и самостоятелната акция се оказва толкова рискована, че е на ръба да се провали, ако не беше чудото на националния ентусиазъм на българите и готовността им за саможертва в Сръбско-българската война.

 

Много по-различни са действията на вече опитните български политици 23 години по-късно. Те подготвят обявяването на Независимостта внимателно, съобразявайки се с международната ситуация и с интересите на другите държави. Внимателно наблюдават ставащото в Османската империя, възползват се от Младотурската революция, която отклонява вниманието на империята от статута на отдавна отделилата се българска държава, съобразяват се и с желанието на Австро-Унгария да присъедини окончателно Босна и Херцеговина. И предприемат координирана акция, благоприятно обстоятелство за което е и произходът на княз Фердинанд, който ще стане цар (втори след руския). С други думи, българските политици доказват своята готовност за независимостта.

 

Внимателно е намерен и поводът – непоканването на българския дипломатически представител в Истанбул на прием, използва се и стачката в турската железницата на барон Хирш в Южна България, за да бъде тя присвоена от бължарската държава. Знаково е и оповестяването на акта – в църквата „Св. 40 мъченици” в Търново, столицата на старото българско царство.

Манифестът за независимостта, прочетен от княз Фердинанд, е дело на министър-председателя Александър Малинов и в него има поне три знаменателни фрази.

 

Първата припомня Освобождението: „По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, подданиците на Негово Величество Ромънския Крал и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 год., сломи робските вериги що през векове оковаха България, някогаж тъй велика и тъй славна”.

 

Втората отговаря на въпроса защо: „Фактически независима, Държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция”.

 

А третата е очертава новото положение: „Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния, ПРОВЪЗГЛАСЯВАМ СЪЕДИНЕНАТА НА 6 СЕПТЕМВРИЙ 1885 ГОДИНА БЪЛГАРИЯ ЗА НЕЗАВИСИМО ЦАРСТВО и заедно с народа Си дълбоко вярваме, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят”.

 

Добрата подготовка осигурява международното утвърждаване на независимостта. След известна съпротива Турция се съгласява с нея, макар и срещу огромна и непосилна за България компенсация. Русия се намесва в българска защита, като анулира задълженията на Турция от Руско-турската война. Вярно е, че за сметка на това България се задължава да изплати дълга, но за огромния период от 75 години, което така и не става.

 

С обявената българска независимост обаче идва голямата отговорност – българският политически елит трябва да покаже, че може да я използва за развитието и просперитета на държавата и народа. И тук нещата се объркват, защото само пет години по-късно България преживява първата си национална катастрофа, а след още пет години – и втората.

 

Оказва се, че отговорността да си независим е по-голямо предизвикателство от извоюването ѝ.