Петко Мангачев. Снимка: Архив

Бързам веднага да подчертая, че наистина нищо не разбирам от финансови проблеми. Единственото, което по този въпрос правя, е да натъкмя така скромната си пенсийка, че да ми стигне до края на месеца.

А сега идва ред на моите разсъждения. За разлика от мнозина аз обичам да се ровя из архивните масиви. Там, в пожълтелите от времето документи, е запазена много история и всякакъв опит – житейски и професионален. И така, един ден както си ровех там, попаднах на цял куп фактури на някакви отдавна престанали да съществуват предприятия. Нанесените в тях дати се движеха в широката времева амплитуда от 1920 г. до летните месеци на 1944 г. На пръв поглед - нищо впечатляващо. Фактури като фактури. Но, с една особеност в тях. Всичите те бяха налепени с гербови марки и върху тях бяха ударени печатите на съотетните фирми. Без изключения. Това бе достатъчно предизвикателство, за да се заема със своего рода „обективно-философска“ археология в която, както се оказа, е имало място на времето си за съществени финансови инициативи на държавна равнище.

Какво означава всичко това, става ясно и за човек, който няма специално образование по този финансов кръг от въпроси. Законът бил категоричен. Признава се за редовна всяка фактура, която е облепена с необходимия брой гербови марки. Така буквално ежечасно в държавната хазна са постъпвали потоци от реални пари. Дори в събота и в неделя. Забелязах и още нещо. С годините броят на гербовите марки, залепени по фактурите, растеше. Както и номиналната им стойност отбелязана по тях. Очевидно държавният фиск е виждал предимствата и не е успявал да се въздържи от така примамливата и лесно осъществима налогова рамка. При всички случаи обаче това не е налагало потребността да се пипат каквито и да било пенсионни фондове. По този повод си спомням една отдавна забравена стара поговорка от соцвремето, която има някакво отношение към по-горе написаното: „Капка по капка – вир, вир по вир – язовир“…