Какъв е бил пътят му в професията, как е шлифовал словото си и със стихове, с какви уроци от личния вестникарски опит и с какво натоварване е утъпквал пътя за преподаване на журналистика у нас заедно с другия първопроходец проф. Георги Боршуков?

Любови има всякакви! А тази напомня за правилото: с две дини под една мишница работата е мъчна. Освен ако човек не ги пренася наблизо и една след друга.

Така си мисля сега, когато си спомням думите на проф. Стефан Бонев Станчев, един от основателите на Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет.

Като някогашна негова студентка много му се плашех – дисциплиниран, строг и сдържан, че и декан. На изпит не допускаше отклонения от определенията в общата теория на журналистиката. Ама дефиницията за пропаганда беше почти цяла страница, как да не забравим я едно, я друго.

Професорът имаше непоклатимо правило и за оценките – който първата година е заслужил отличен, през втората може да стигне само до петица. Лекции ни четеше и друг такъв професор от Юридическия факултет, може би набор на Станчев, та ми се струва, че за тяхното поколение законът „никой не е съвършен” е бил от водещите...

И ето, половин век по-късно имах късмета да открия другия човек и колега-журналист, който заслужава обич и благодарност не заради шестици и умиляващи спомени, а заради всичко, което е дал от сърце за професията и подготовката на стотици млади хора за нея.

Кой е Вл. Изворов и кой – безбожник?

Благодарение на сина на проф. Ст. Б. Станчев – проф. Красимир Станчев, имам копие от кратка автобиография на неговия баща. С подобаващо пояснение – в журналистически аспект.

Нашият професор е роден на 14 (по нов стил на 27) юни 1914-а в семейството на учители в Разград. На 4 години остава сирак. Баща му е загинал на фронта през Първата световна. След време майка му е назначена от селското школо в Костанденец, Русенско, област Разград. Там момчето завършва гимназия, а после учи в Софийския университет.

Но още от гимназията се включва в нелегални марксистко-ленински кръжоци, а под псевдоним Вл. Изворов пише в ученическите вестници „Виделина”, „Пламък”, „Лъчи, в сп. „Българска реч”.

Предпочитаните жанрове?... Състудентите ми може и да не повярват, но Ст. Б. Станчев е писал стихове, разкази. В регионалната библиотека „Пенчо Славейков” – Варна, ученическият вестник „Виделина” е дигитализиран и всеки може да го „разлисти” и без да бие път до морето. В бр. 2, в елегията „Дар” нашият преподавател изповяда:

„ С мечти разбити във живота

Тръгнах из земния си път

И нийде аз спокоен кът

Не найдох...”

Лирическият герой обаче среща поглед, в който сякаш е отразена вечността, и признава:

„И твоите замислени очи

Надежди нови в мен родиха,

Мечти умрели възродиха –

Живота пак ти ми дари”.

Само че в кратките си автобиографични записки проф. Ст. Б. Станчев слага акцент не на поезията и прозата, а другаде – в два броя на литературния, обществен и критичен лист на Варненската средношколска младеж „Виделина” той публикува статия, озаглавена „На работа”. (Само за сравнение – със статия под заглавие „Към работа” стъпва някога на журналистическия си път и неговият приятел Георги Боршуков в Казанлъшкия ученически вестник „Лъч”). „И още тогава, в 1932 г., казва Станчев, в тази статия съм писал: „Значението на вестниците и списанията е ясно да изразят мислите, чувствата и желанията на цялото ученичество. Да дадат пример и да упътват, да коренят злото и да сеят доброто... да събудят човешкото у човека”.

През 1933 г. като гимназист Ст. Б. Станчев разпространява легални партийни издания и се интересува от антирелигиозна пропаганда, с желание сътрудничи и на сп. „Научна трибуна” на Трифон Паров по теми, свързани с обучението му в Агрономо-лесовъдния факултет на Софийския университет.

Скоро списанието е забранено от властта, а после Станчев става редактор на”Научна мисъл” (на 22 май 1935 г излиза първи брой на списанието, редактор е К. Смилов, а  не след дълго Станчев поема цялата организационна тежест на изданието).

Там е под ръководството на Владимир Топенчаров (по-сетне академик, също неразривно свързал съдбата си с история на българския печат и специалността „Журналистика”, както и с в. „Отечествен фронт”). От 1938 г. името на Станчев се среща в друго месечно списание за наука, култура и педагогика – „Научен преглед”.

Периодът е истинска школа за журналиста, а и той работи с изявени представители на лявата художествена и научна интелигенция у нас. Младежът участва в издаването на различни листове – „Стопанска мисъл”, „Георги Бакалов”, „Асен Златаров”, пише за „Академик” и „Папагал”. Не е за чудене, че още през 1936 г. религиозният в. „Утеха” му отправя „Отворено писмо до един безбожник” – „редактора на комунистическия вестник „Научна мисъл””. Такова е пояснението под линия, спомня си Ст. Б. Станчев в своята кратка автобиография.

Начинът му на подписване – Ст. Б. Станчев, както го знаем от нашите студентски години, идва от друга история. Разсърденият бургаски поет Стефан Станчев му пише писмо, с което протестира, че това име е неговото. На Коледа 1935 г. в „Научна мисъл” се появява съобщение с „тлъсти черни букви”, че двамата адаши нямат нищо общо и под статията „За или против танците” за пръв път се появява... Ст. Б. Станчев.

През 1938 г. бъдещият професор издава и книжка, озаглавена „Младежта и науката”. Там той настоява: „Българската младеж не само трябва да учи за практиката, но и още трябва да учи чрез практиката. Разривът между теорията и практиката, откъсването на теорията от практиката е най-отрицателната черта на съвременната наука”.

След има-няма 15 години той по блестящ начин ще доказва, че написаните думи не са празни. Да отворим и една голяма скоба – професорът първо учи за лесовъд, после записва друго, а българската филология му е нужна, за да има оценка по латински и да завърши... право.

Кр. Станчев добавя, че идеята за обща теория на журналистиката е дошла на баща му от общата теория на правото.

Приятели за Алма Матер

В архивния фонд на Българското национално радио се пази запис на Ст. Б. Станчев от 16 април 1987 г. , в който разказва за създаването на Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Кл. Охридски” през 1952 г. То се знае, по решение на ЦК на партията.

Това не изглеждало актуално на тогавашните журналисти и след първия разговор по темата, колегите на проф. Станчев в „Отечествен фронт” бая се посмели. Е, после се видяло, че за новата специалност има голям наплив – по 700-800 кандидата за 60-70 места. Като преподаватели пък искали да се изявяват дори колеги от разни редакции, но без висше образование.

Първопроходците канели за преподаватели в СУ по съвместителство хора от занаята, но винаги с голяма практика във вестник, радиото или телевизията.

Тогава кадрите постъпвали в редакциите кой с висше, кой без висше, кой с по-голяма, кой с по-малка култура, а ги „отсявали” по литературните умения.

Станчев споделя: „Журналистите трябваше непрекъснато, цял ден, неуморно да тичат по разни места, за да носят информации... Брояха им по редове колко са доставили. Освен това заплатите им не бяха, разбира се, големи, и начин за увеличаване на доходите беше доставянето на реклами за вестника. Журналистът взема реклама от една фабрика... и според това каквато е цената на рекламата... се заплаща. Трябва да се каже, че половината време на повечето журналисти тогава отиваше да ходят да търсят реклами, защото конкуренцията беше голяма кой вестник да вземе рекламата...“

Девети септември 1944 г. заварва Ст. Б. Станчев мобилизиран като писар в главното интендантство. На 15 октомври е освободен от военните и разказва, че още с униформата отишъл право в редакцията на „Отечествен фронт”. Разбира се, пак при другаря Топенчаров, който го назначил веднага. В това издание работи над 13 години – от секретар до главен редактор. А в автобиографията си признава: „Имах много радостни моменти, обаче не беше по-малко и горчилката, която журналистиката ми поднесе”.

 Сред тази равносметка шефското място той заема два пъти – през 1950-1952 г и през 1956-1957 г. А през 1958 г. е избран за заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина.

„Що се касае до работата ми в Университета, с нея се залових още през 1952 г. и съм я вършил успоредно с другата си работа в те„ение на цели 22 години до 1 януари 1975 г, когато останах на работа само в университета до пенсионирането ми на 1 октомври 1980 г.”

Уроци от личен вестникарски опит

Пред БНР професорът си спомня за първата година на обучението по журналистика в Алма Матер – дисциплинирано изпълнява партийното решение, има примера на Московския университет, ама няма опит, помагала, даже балтона си няма къде да закачи, защото за бъдещата специалност „Журналистика“ не е отредено помещение. До него е просто един приятел и колега – Георги Боршуков. Обучението започва с два курса от студенти, които вече са били записани в други специалности на СУ. „А ние – само двама души, разказва професорът. – Всичко на всичко двама души! Затова буквално всеки ден по 4-5 часа имахме занятия. Единият – с единия курс, другият – с другия. Няма кой... учехме студентите просто как се прави вестник. Понеже и аз, и Боршуков бяхме дългогодишни журналисти. Теория малко имаше или пък често пъти никак нямаше, обаче учехме на практика студентите как се прави вестник...” На тази близост между учебния процес и получаване на жив практически опит основателите на специалност „Журналистика” държат до края си.

Нагрузка зверска, казва проф. Станчев в спомена си за първите преподавателски години – до обяд заети в университета, подир обяд той търси литература, Боршуков рови по история на българската журналистика, после и двамата ходят на работа във всекидневника „Отечествен фронт”, а работната седмица е 6-дневна. След години се раждат научните им трудове.

Гледам сега архивна снимка на двамата професори първооснователи на факултета – Георги Боршуков и Стефан Станчев. Колеги, приятели, съмишленици в обучението по журналистика. Напомнят ми за тълкуването на друг наш преподавател – проф. Исак Паси, който смяташе, че Дон Кихот и Санчо Панса понякога си разменят ролята на мечтателя и прагматика, но винаги са заедно по пътя...

На старта им съветът на акад. Георги Цанев е безценен: „Слушайте момчета, (за него ние бяхме момчета, обяснява проф. Станчев), измислите, каквото измислите за първите лекции, пишете си го, всичкото си го записвайте. Защото времето минава. Една година ще изтече като утре, ще дойде другата..., не можете да си спомните по коя лекция какво сте говорили миналия път... Можете да подобрявате колкото си искате при второто записване, но пак записвайте...”

През 1954 г. Станчев става доцент, през 1961 г. професор, а на 24 май 1977 г. – заслужил деятел на културата...

„Чадър, чанта и аз”

Бързам да прескоча в 1972 г., тогава бях в първи курс. Е, професор Станчев идваше точно на секундата, с кожена чанта, папка с лекции и малко листче. Ние се подхилвахме по банките, че на листчето навярно пише „Чадър, чанта и аз”, преподавателят беше свръхстриктен... А то какво било – стенографска бележка, с която да се подсеща за нещо в изложението си. Ни един път не забрави, ни един път не хвърли нашарената хартийка в коша, пък чадър вече нямаше нужда да разнася из аудиториите.

Катедрата, после и факултетът си имаха помещения, изпитите държахме повечето на „своя” територия. Отдавна бяха надживени и увлеченията по изучаване на предмети, характерни за славянските филологии. Но проф. Станчев признава пред БНР: имало период в началото на специалността, когато студентите трябвало да учат и старобългарски език. Който щял да е от полза за новобългарския и съответно – за езика на съвременните вестници и списания...

Стенографията – преди, после и винаги

Покрай някогашните студентски шеги за „листчето” на проф. Станчев ще призная и нещо по-лично. Седях си на лекциите и току записвах казаното от него, макар че всички знаехме – учебникът му е изчерпателен. Колеги се помайваха, някои даже стихове редяха в тези часове, а аз се мъчех да не се разсейвам, че всичко ми е наготово в читанката. Така свикнах да използвам комбинация от съкращения на думи плюс сигли и хем пишех по-чевръсто, хем с един поглед си намирах къде какво съм отбелязала.

Сега това изглежда смешно и ненужно, техниката ни е превзела отвсякъде. И все пак когато човек бърза за редакционните си задължения, добре е лесно да се ориентира и по-точно да цитира чужди думи, документи. Та това беше моят бонус от обучението по стенография, на което във факултета май гледахме като тегоба.

Ст. Б. Станчев беше голям радетел на този предмет – започнал да го учи като гимназист, пишел уроци, домашни, литературни опити първо със сигли. През 1933 г. постъпва в Софийския университет и бързописът му е незаменим помощник на лекции, при редакционната работа в различни издания. След като се пенсионирал, продължил така да си записва всичко. В своя кратка автобиография – в стенографски аспект, професорът признава: „В продължение на повече от половин век стенографията ми спести много време и ми осигури точност на това, което трябва точно и бързо да си запиша. За журналистическата работа това е много необходимо и... по мое предложение в учебния план на студентите по журналистика стенографията беше включена като задължителна дисциплина, а в лекциите си често говорех на студентите за ползата и необходимостта журналистът да владее стенография.” Та затова ще добавя – ако някой се има за майстор на Безеншековия бързопис, да опита и да разчете някоя от записките на професора, много са, понеже и обичта му към стенографията е безспорна.

Този материал на Антония Мечкова от нейната серия за преподавател от Факултета по журналистика в СУ е публикуван и на сайта nabore.bg