Предлагаме ви текста на колегата Величко Хинов за актьора Стойко Пеев по повод неговата 70-ата годишнина, и незабравимата му роля на Хан Аспарух

Помните ли от детството си, онзи мил спомен с потрошените селски огради по за една тараба, която неопитните ръце превръщаха в страховития меч на ханската „орда“? А да си Боил до Хана си бе голямата гордост. Изпъчваш гърди, завърташ едва удържимия в детската си ръка тежък, „страшен“ меч и яхваш слънчогледа вместо дорестия кон. На селската мера се кръстосват мечове, воюва се в още символичната битка за българщината. Победителят разбира се е Ханът. Тази висока чест ни правеше от деца да обичаме Отечеството и да се чувстваме повече българи.

А когато „Хан Аспарух“ се появи на екраните, възкръсна детската мечта. Видяхме го „жив“, извън някогашните ни миражи и представи. Силен, смел, устремен, начело в боя, да предвожда хвъркатата си непобедима конница, и да жъне победа след победа за България.

 

***

Срещата ни бе случайна. Неочаквана. След толкова години екранно време бе поотшумяло ехото на невероятния успех на третокурсника от ВИТИЗ Стойко Пеев. Филмовият емблематичен във времето основател на българската държава Хан Аспарух – неговото чудесно превъплъщение. Чествахме малко закъснял юбилей на писател-приятел. А „ловецът на елени“ бе събрал тумбата приятели, ловци и артисти под навеса на ловната дружинка в райския кът – Бойковец. Любо Николов бе „виновникът“ на чиито ревер заблестя „Златното перо“ – най-високото отличие за публицистика на СБЖ. И там, в множеството Любо ми посочи един наедрял мъж с висок лоб, вместо буйната грива на хана, подсети ме, да се взря в усмихнатия му поглед. А вече бяхме си стиснали ръце с разпознаваемия отдалеч актьор Любо Чаталов и неговата Дулцинея поетесата Камелия Кондова. Годините бяха променили Ювити Хана, но взреш ли се, лицето му бе сменило острия профил на Вожда, с топла приятелска усмивка. На празник, като на празник. Кларинета на Ибряма лее красиви звуци, ала заглушава думите ни в изненадващата среща. Все пак казано е: Приятелите на моите приятели, са и мои приятели. Щото приятелството е онова истинско нещо, дето поддържа добрите отношения между хората.

Е, нагласата е празнична, и спомените могат да кристализират завърнали се отново.

Момчето от Варненското „Генерал Киселово“ (род.1956 г.) от селското училище, ще учи Механотехникума в морския град. Ще го изкушава морето, да стане „академичен“ гребец, сменил вратарството във футбола, познал турнира „Футболна смяна“, ще „прескочи“ от деликатния хандбал с упорство в алпинизма. Ала най-силно в младостта си е привлечен от родното небе, от парашутизма. Защото цифрата 250 парашутни скока говори достатъчно ясно. Докато аз самия се „гордеех“ с моите два. Е, в друго време и с трофеен „Юнкерс“, с надупчена рулетка на решето от руските пушкала и с прохъркващите си три мотора. Ала скачаш! А Стойко, още помни онзи скок. Сплели го въжетата на парашута – озовал се с главата надолу. Що усилия и воля! Мъжката! Приземил се успешно. И после ще твърди, като всички „опитали“ парашутизма, че той възпитава силни характери. Израстват мъже, личности. Сам го доказа!

Но да не забравяме и другото голямо увлечение – ездата. Конният спорт го привличал. С приятели каскадьори, начеващият актьор в студентството още захванал да овладее и това изкуство. Любовта към коня, умението да се държи здраво на седлото е причина да снима без дубльор, вероятно е и предпочитание за избора му за ролята на хан Аспарух.

Не се е минало обаче в единайсемесечния снимачен период без приключения за Хана. Филмовото действие обхваща цял един тридесетгодишен откос от време. Значи Ханът може да е сменил и 15 коня, както се е случило по време на снимките. Ала едва ли Стойко Пеев ще забрави и онзи тригодишен млад жребец със странното име Регент. Изплашен от непознатия шум на Ханската ризница коня хвърля ездача си. Оцелял. И обяздвал сетне всекидневно Регента, да свикне коня с този шум от резницата на хана. И да усети обичта и вниманието на ездача си, за да бъдат едно цяло.

Друг голям актьор, и голям ездач-артист Джоко Росич е описал по неподражаем начин тази здрава връзка между човека и коня в едно изключително силно емоционално есе, което може да се прочете. Стойко Пеев и след края на снимките, свалил ханските доспехи, отскачал до конната база на Киноцентъра да се види с приятелчетата и да поязди.

…Та, ако се върнем в началото, младият ентусиаст се закалява, изгражда добродетели и чрез разнородните си спортни увлечения в най-ранната си младост. То пък, явно е натежала везната в избора на третокурсника, още незавършен артист за голямата, важна роля на хан Аспарух. Режисьорът Людмил Стайков със своя непогрешен усет е направил точния избор между многобройните кандидати. Постановчикът на този изключително мащабен филм, който за времето си би се сравнил единствено с холивудска суперпродукция, извая образ на хана, създател на българската държава е един съвсем млад, незавършил още академията актьор. Но рискът със Стойко Пеев, се оказа успешен. И той ще потвърди, че снимайки с изключителни професионалисти, е научил толкова за актьорската работа, колкото е 4 годишния курс на едно киноучилище. Всъщност завършил цял киноуниверситет преди дипломирането си във ВИТИЗ.

А първата среща на Стойко Пеев с камерата била още преди половин век. В 1976 г. във „фаталната“ 13-а серия на „Записки по българските въстания“ се появява той – четник от хвъркатата чета на Бенковски. Малката епизодична роля подпечатва кръщелното му за голямото кино. И само след 5 години изгрява звездния миг за Стойка Пеев – Хан Аспарух. Ролята, която изостря чувството му за достойнство, мъжество, воля, усещането за сила, за непреклонност на българския дух. Гордостта, че си българин, че съхраняваш българщината, където и да се намираш по света, защото си жива част от Отечеството. Остава да добавим онази тежка реплика на хана: „Казах!“ И тя наистина приключва всичко. А в личен план Стойко Пеев изповядва: „Да стана актьор бе моя детска мечта. Влюбих се в тази професия и за нищо на света не бих се отказал от нея. Тя е смисълът на моето съществуване. А киното, е първата ми любов. „Казах!“

Е, след всичко това, какво още може да се каже, за онзи, „юноша бледен“ според поета? Младият тогава човек, днес прехвърлил седемдесетилетието си, се радва на внуци и сигурно е големия личностен пример за тях. Както и примерът за поколения българи във времето научили своя горд урок по българщина от хан Аспарух. Без ханските доспехи той, прославилия се актьор Стойко Пеев. В киното и телевизионните сериали е изградил над двадесет характерни образи на запомнящи се филмови герои. Наистина „звездният миг“ при него идва много рано, почти с дебюта му в киното, ако не броим онзи четник от хвърковатата чета във филмираните „Записи по българските въстания“ – харесван и любим български сериал. И този успех го изправя пред високата самовзискателност към всяка следваща кино-роля, сравнявана с хан Аспарух. И само няколко години по-сетне от „хана“, същия режисьор снима „Време разделно“ по едноименния роман на Антон Дончев и му отрежда ролята на Горан, син на Галушко и брат на Караибрахим и Елена. Характерен, запомнящ се образ, пресъздаден от Стойко Пеев. И за двете филмови творби на режисьора Людмил Стайков, актьорът твърди че тези два филма са най-търсени за разпространение в чужбина на Международния филмов пазар. И „Хан Аспарух“ и „Време разделно“ разкриват вековното страдалчество, мъката и стоицизма на един народ. Възвисяват борбеността и силата на българския дух, народ съхранил и опазил историческата си памет с цената на хиляди скъпи жертви.

Стойко Пеев е участвал и в полска, и италианска филмови продукции. Пресъздавал е и исторически личности, и съвременни герои, както в киното, така и на сцената на любимия си театър „Българска армия“. Там светлината на прожекторите го открояват в „Железния светилник“ на Талев и в „Тайната вечеряна Дякона Левски“, в Йовковата „Албена“, или в класическия Шекспиров репертоар на „Ромео и Жулиета“ и „Дванайста нощ“, в пиеси на Едуардо Де Филипо, на Корнеи и Карло Голдони, на руските драматурзи Островски, Алексей Арбузов („Години на странстване“) на Червински, помни се и мрачния Уот от „Бандитска опера“ на Джон Гей, Крайчо от „Да отвориш рани“ на Боян Папазов. Не могат ли да се изброят всичките му превъплъщения? И как да пропуснем неговият Бенар в „Хамлет“, или пък „Вишнева градина“ на Чехов, а освен „Рибарски свади“ в другата пиеса на Карло Голдони „Красива птичка с цвят зелен“ Стойко Пеев играе седем роли. И тук вече ще се появят и отличията. Завършилият в 1981 г. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафав“ в класа на професор Анастас Михайлов още в следващата година грабва „Златната роза“ (1982 г.) на Варненския кинофестивал за „Хан Аспарух“. Следват я още две първи награди на Съюза на филмовите дейци – за дебют и на министъра на отбраната – за принос в българското киноизкуство. Министерството има и своя Военна киностудия, която е помогнала в огромните, за първи път, невиждани масовки на бойното поле.

Успехът на „Хан Аспарух“, спомня си, дойде светкавично. Българската суперпродукция на филмовия виртуоз Людмил Стайков, бе вдъхновил огромния актьорски и снимачен екип, масовката дори за това голямо патриотично дело. Държавата, и тя не се бе поскъпила да финансира проекта. Пък и срещахме 1300 годишнината на Българската държава. Какъв по-голям подарък за изстрадалия ни народ, да преживее героите от белия екран. Филмът излезе едновременно по екраните на страната в масово тиражирани копия. И само в няколко дни хилядната, милионна публика оправдано екзалтирано приветстваше „Ханът“ Стойко Пеев. Заваляха емоционалните срещи със зрителите, с трудови колективи. Бяха истински тържества на възкресения дух на трудовия български народ. Изпълваше людете със законна гордост, защото ний сме дали много на европейските народи, не само на вси „славяни книги да четат“. Българската конница е стигала средата на Европа и българския меч е спирал варварите, поганци да я покорят.

…И Стойко Пеев „Ханът“, стана любимец, разпознаваем и без ханските доспехи, по дънки по улиците, спиран, приветстван, обичан от благодарната, вдъхновена публика. Ала „Ханът“ прескочи българските граници и тръгна на срещи по екраните на света. Нека народите, не само публиката от кинофестивалите знаят повече и опознаят по-добре този народ, който и в мир, и в бран е носил гордо, достойно името БЪЛГАРИН!

Стойко Пеев се превърна малко нещо в идол, в жива легенда, утвърдяваща българщината, всъщност идеала, който актьора и житейски проповядва и отстоява. Доказал го е и с желанието му да изиграе един друг велик българин, от другата, възрожденска епоха, един от бащите й – Георги Сава Раковски. Да се превъплъти и в героичните образи на български хайдути. А защо ли кинематографията ни е изпуснала златното си време да филмира и популяризира, това голямо чудо Българската история. Американците, казва Стойко Пеев, от историята си направиха уестърна и завладяха световния екран. Ако ние бяхме екранизирали хайдушкото движение, сигурно бихме постигнали същия филмов успех. Но никога не е късно, казваме с надежда.

Може би вече се е родил един нов Людмил Стайков и бърза към дверите на театралния и филмов институт на улица „Раковски“. А що ли да не се появи наш български филмов конкурент на екрана на световното кино?! Очакваме го!..

 

……………….

• „Хан Аспарух“ – първа част „Фанагория“, втора част – „Преселението“, трета част „Земя завинаги“. Режисьор Людмил Стайков, сценарист Вера Мутафчиева, оператор Борис Янакиев, музика Симеон Пиронков; в ролите – Стойко Пеев, Васил Михайлов, Ваня Цветкова и т.н.