Предлагаме ви словото на проф. д-р Здравка Константинова на премиерата на броя на сп. ЛИК, посветен на 180-годишнината от излизането на първия български вестник „Български орел“, на 9 ноември 2026 г. в зала „Максим“ в БТА. Словото е предоставено специално за сайта на СБЖ от проф. Здравка Константинова.

Уважаеми г-н Вълчев, уважаеми колеги,

Ценя сп. „ЛИК“ още от времената, когато бе пролука към актуалното по света в литературата, изкуството, културата.

БТА захранва глада в аудиторията за ценности и чрез националната памет. Сред исторически саморефлексии на медиите у нас е трилогията, посветена на 125-годишнината на БТА, която се вписва в динамичната й политика за разширяване на информиран мисловен хоризонт.

В отредените ми десетина минути ще се опитам чрез няколко пробемно-тематични разреза през масива на българската периодика да откроя някои нейни доминанти.

Още старобългарската публицистика дава ключ към майсторство: много ум в малко реч.

Началото на българската периодика е поставено от Константин Фотинов с модерен похват – пробна книжка през 1842 г. в Смирна, днешния Измир, на списание с енциклопедично съдържание с многопластовото название „Любословие“. Първият български вестник е наречен протодържавнически „Българский орел“, пуснат през 1846 г. от Лайпциг от Иванчо Андреов, бъдещият лекар с парижко образование д-р Иван Богоров.

От тези първопроходци до 9 септември 1944 г. българската периодика натрупва над 10 хиляди заглавия. В названията им най-чести са ключовите думи България, нов и техни производни. За първи път те се съчетават в последния вестник на Христо Ботев „Нова България“, в горнилото на Априлското въстание.

Как биха могли да се тълкуват тези най-чести програмни акценти в марките на пресата ни в посоченото време? Колкото и да е рисковано обобщение върху схематични на пръв поглед данни, те съвпадат с открояващи се доминанти в нашето развитие: възстановяване на българската държава, стремеж към укрепването й, амбициозна модернизация.

Българската преса прохожда и възхожда в първия етап от модернизацията ни – Възраждането. При липсата на национална държава българската журналистика изпълнява държавнотворчески функции преди възстановяването й.

Сред строителите на третата българска държава е пресата. Периодични издания имат държавните и други институции, всички аспекти от обществено-политическото, социално, стопанско, икономическо, културно, литературатурно и прочие животокипене. В градивните традиции на нашата периодика е редакциите да са гравитационни полета за гражданско съзряване и действие. На моменти периодични издания са толкова важни, че битките кой да ги овладее са яростни, особено в партийния печат.

Вестникът на идеята, след Освобождението партийните издания, преобладават през 19-ти и първите години на 20-ти век. Те обаче са надмогнати от масовата и от специализираната преса, особено след забраната на партиите, на печатните им органи следствие на Деветнайсетомайския преврат през 1934 г.

От вестникарска гледна точка междувоенният период е наричан епоха на всекидневниците „Утро“ (1911–1944) и „Зора“ (1919–1944). „Утро“ – с най-висок еднократен тираж до 9 септември 1944 г., – 320 хиляди, наричан вестник на всяко правителство. „Зора“ показва как в масовата култура може да се отстоява качество.

Сред тези над 10 хиляди периодични издания до 9 септември 1944 г. преобладават като брой заглавия специализираните – над 6 хиляди. Най-много са литературните, следват из областта на икономиката и финансите, земеделие, промишленост, военни и военизирани издания, женски, спортни и други.

Докъм края на Първата световна война в пресата ни доминира националният въпрос. В междувоенния период, както и в други части на Европа, шестват темата за родното, идеи от крайно ляво до крайно дясно.

И, разбира се, вечната борба за свобода на словото. Една от причините за кратковремменните му проблясъци, дори при благоприятно правно нормиране, е доминирането на обществено-политическата ситуация над правната система. Що за свобода на словото е например при олигархически парламентаризъм?

На студентите днес им прави особено впечатление нещо общо в разнородната ни периодика от онова време – изтъкването на ценности, а не на печалбарство. Вероятно заради фундамента на християнския морал, на православието.

Разбира се, не бива да се идеализира. Доколко стратегическо мислене и далновидност има в пресата ни? Проявяват ли се те и до каква степен при кризи, при крайна конфронтация например по време на „белия и червения терор“ (по израза на тогавашни западноевропейски вестници)? През 1927 г. Антон Страшимиров възкликва „Стига жертви!“ под кървавия стълб с имената на 35-ма убити книжовници, както ги нарича, от разнородния политически спектър. След 9 септември 1944 г. отново сред репресираните са журналисти...

Разрезът през географията на пресата ни дава и сюжети за съвременни български медии по света към техни предходници в Европа, в Северна и Южна Америка. БТА сбъдна прогнозата ми за топос на българската журналистика в Антарктида, на остров Ливингстън.

Поглеждането към миналото на периодиката ни изостря и съвременни дефицити. Например изобилна, разнообразна, стойностна регионална и местна периодика във време оно. Днес са на изчезване, притиснати до стената тези толкова важни инструменти за гражданско действие. Дори във времената на партията–държава, на казионна журналистика, се срещат ценни находки в специализирана преса, посветена на литературата, изкуствата, културата, на жените, децата, младежите, науката, техниката и пр. – и то още преди перестройката. Днес, ако съществуват, те често са анемични.

Във времената на партията–държава има интересни случаи не само в медии за „отпушване клапана на напрежението“ като тогавашния в. „Поглед“ (издание на СБЖ), например. Всред доминиращата казионност те още повече изпъкват със смелостта и майсторството на отделни журналисти. Вярно е: „всеки вестник прилича на главния си редактор.“ Вярно е, че независимо от всякостите на времената, има индивидуален журналистически избор, разбира се, срещу съответната цена. Понякога тя е – „главата в торбата“.

След 10 ноември свободата се случи първо в медиите. После като че ли доста от тях се преформатираха в патрицианска завеса. Немалка част не модернизират, а маргинализират, губят доверието на аудиторията. Проблемите със собствеността на медиите, финансирането им, преобладаващо тежкото житие-битие на журналистите е в пряка връзка с ниските нива на свобода на словото в България според международни класации.

Платформата на медиите в посока модернизация е необходимо да включва и укрепване на държавността, консолидация около ценности, знание (защо се забрави перспективата за развитие на света към общество на знанието?).

В посткапитализма ще оцелее ли журналистиката или във взаимодействие с изкуствения интелект ще бъде погасен хуманния й заряд и ще се превърне в постжурналистика?...