Известният журналист международник и дългогодишен хуманитарен дипломат Енчо Господинов припомня на своя профил във Фейсбук за репортера от СBS Уолтър Кронкайт, който със своите репортажи от Виетнам през 60-те години на ХХ век разобличаваше лъжите и разкри истината за тази ужасяваща война, подхранвайки антивоенните протести на американската младеж.

Ето какво написа Енчо Господинов в профила си във фейсбук:

МЪДРЕЦЪТ КРОНКАЙТ: ЖУРНАЛИСТЪТ, КОЙТО СПРЯ ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ

Младите Gen-zita не са и чували за него. Старите почти или напълно са го забравили. Репортерът Уолтър Кронкайт от СBS изпращаше телевизионните си кадри от виетнамските джунгли и тресавища в студиото си и оттам войната влезе във всеки американски дом.

Завърнаха се у дома хиляди момчета в поцинковани ковчези, покрити със звездното знаме .

Други хиляди - в инвалидни колички,като персонажа на Том Круз от филма на Оливър Стоун "Роден на 4 юли".

Коментаторът Уолтър Кронкайт поведе лична война против Войната. Против Ричард Никсън и Линдън Джонсън. Против Робърт Макнамара и Генерал Уестморлънд. Побъркваше ги всичките - казвайки истината за виетнамското тресавище и разобличавайки лъжите им.

Кронкайт не само запази човешкото си достойнство, но и честта на професията, някога известна като Журналистика. А не Глобална Пропаганда, както в повечето случаи днес. И както в "1984", нарисувана в детайли от друг велик Журналист - Оруел.

Когато американците започнаха да научават Истината за войната "на порции" от репортажите на Кронкайт, американците се обърнаха против тази Война. И поетът-бунтар Робърт Цимерман, по-известен като Боб Дилън, застана до тях.

А президентът Линдън Джонсън тъжно смутолеви:"Ако съм загубил Кронкайт, загубил съм и Америка."

Така и стана.

Уолтър обаче не беше сам. До него в джунглите между Сайгон и Хюе бяха ветераните Питър Арнет и Силвана Фоа, Хорст Фаас и Том Брокау, Питър Дженингс и бъдещият Голям режисьор Оливър Стоун. И много други, които не се срамуваха да кажат, че са журналисти.

Днес един мой приятел и колега, когато го питат какво работи, казва с горчивина:"Журналист, с Извинение".

И той не е единствен в самооценката си.

От пепелищата на Донбас и Запорожието до Газа и протока Ормуз виждаме същото. Необузданата Пропаганда погълна Журналистиката.

И Тъкър Карлсън от фаворит стана неудобен. Имал собствено мнение, което дразнело елита.

Проф. Джефри Сакс от Колумбийския университет и супер анализатор едвам го търпят. Но дори "Ню Йорк Таймс" отказа да го публикува, когато Професорът молеше да му пуснат коментар за Украйна от 700 думи. Същият "Таймс", който преди половин век публикуваше честните и дръзки репортажи от Виетнам на кореспондента си Дейвид Халбърстам. И той беше част от "Онази група", която Никсън и Джонсън ненавиждаха.

Не е ясно и докога ще търпят професора от Чикагския университет Джон Миършаймър. И той си позволява лукса да дразни "началниците". В тези задимени "персийски" дни книгата му за мощта и влиянието на израелското лоби в САЩ се търси много... Вероятно заради таланта на Биби НетанаУ да влияе на елита.

Може би все пак Първата поправка към Американската Конституция пази тези "диаманти на словото" и на съвестта?

Ако не звучеше хептен иронично, можех да добавя, че и нашата Конституция напоследък претърпя много поправки, но файда за Журналистиката - и за Z- поколението - Zero!

Днес магическата формула в занаята е "embedded journalism ". Полковниците, генералите, бившите военни министри или "военизирани професори" определят къде ще има кореспонденти, какво ще пишат те и в коя военна част ще са "сместени" между солдатите и сержантите и кой офицер ще редактира текстовете им.

Ако великият Присмехулник от "Вашингтон пост" Арт Бъкуалд беше жив, щеше да напише, че всъщност евфемизмът "embedded" е синоним на клишето "Да спиш с врага".

Когато чули тази работа за нашата днешна занаятчийска практика, старите военни репортери Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Ориана Фалачи и Питър Арнет започнали неистово да се въртят из облаците, където отдавна живеят