На 22 септември се навършиха 105 години от кончината на патриарха на българската литература Иван Вазов Предлагаме ви развълнувания разказ за Патриарха на българската литература на виетнамския колега Нгуен Ву Кан, някогашен български възпитаник, който през август т.г. гостува на нашата колежка, член на Съвета за електронни медии (СЕМ) Къдринка Къдринова.

Ето какво написа Къдринка Къдринова в профила си във фейсбук за вълнуващата среща на Нгуен Ву Кан в къщата-музей „Иван Вазов“ в София

105 години от прекрачването на Иван Вазов в безсмъртието на 22 септември 1921 година...

Публикувам тук развълнувания текст за нашия Народен поет на моя виетнамски приятел и колега Нгуен Ву Кан, някогашен български възпитаник.

През август т. г. той пристигна в България заедно със съпругата си и дъщеря си, за да им покаже страната, в която е учил, която е обикнал и която го е дарила с многобройни обичани приятели.

В един от дните им в София заведох Ву Кан и дъщерята Тон Ну в къщата музей на Иван Вазов. Там ни посрещна прекрасната изследователка в музея Надежда Терзиева. Тя обясни на гостите, че към билета за посещение получават карта с QR код, от който могат да си свалят пълната информация за музея и много снимки от експозицията.

По принцип не са предвидени обиколки с екскурзовод, но след като Надежда научи, че посетителите, които съм довела, са чак от Виетнам и че бащата е живял и учил през младостта си у нас, поде емоционален разказ за Вазов, семейството и творчеството му. Разведе лично Ву Кан и Тон Ну из целия музей, разказа им сърцато много подробности. И толкова ги развълнува, че след това Ву Кан сподели впечатленията си на своя профил във Фейсбук ето в тази публикация.

https://www.facebook.com/DaiPak/posts/pfbid0uwr3JhsrvhZpGfHGQZfy9QsFSDV9xiCg6FfzEBcwbpTwJ59jz3Wfxf8oUUhswZqRl

Предлагам тук превода ѝ на български и някои снимки, които направих по време на обиколката на виетнамските гости из дома на Патриарха на българската литература Иван Вазов.

Ето какво пише Нгуен Ву Кан:

Влизам в къщата на Народния поет на България. Дървената врата се затваря зад мен. Изведнъж звукът от трафика отвън по булевард „Раковски“ сякаш заглъхва в далечината. Пространството вътре в къщата е толкова тихо, че можеш да чуеш собствените си стъпки по дървения под, обагрен с цветовете на времето.

Посреща ни младата изследователка в дома музей „Иван Вазов“ Надежда Терзиева. Тя не започва със сухи цифри за години на раждане и смърт или известни произведения. Усмихва се и казва: „За да разбереш Иван Вазов, първо трябва да разбереш семейството му.“

Наистина, след близо два часа, в които я следвах през всяка стая, осъзнавам, че Иван Вазов не е просто роден в семейство, а е израснал в среда, оформила душата на цяла нация.

Иван Вазов е роден през 1850 г. в град Сопот, разположен в подножието на Стара планина. Баща му, Минчо Вазов, е бил успешен търговец, който се е надявал синът му да тръгне по неговите стъпки. Но човекът с най-дълбоко влияние върху неговия живот е майка му – Съба Вазова. Екскурзоводката разказва, че Съба не е била нито образована, нито политически активна. Тя е просто майка, но майка със силна вяра, добро сърце и дълбока любов към страната си. Историите от Библията, народните приказки и драматичните изпитания за България, които тя разказва на децата си от ранна възраст, са като първите им уроци по състрадание и патриотизъм.

Застанал пред портрета на тази майка в изложбената зала, изведнъж разбирам защо Иван Вазов по-късно е изрекъл: „Майката е Богът в нашия дом.“ Това не е просто изтънчена фраза. Това е благодарността на дете към онази, която е оформила характера и душата му.

Екскурзоводката ни води към стара снимка на дома им в Сопот. Малко хора знаят, че къщата, в която е роден Иван Вазов, е разрушена по време на Руско-турската война. Баща му Минчо Вазов също загива през онези бурни години. Когато пламъците обгръщат къщата, г-жа Съба няма време да спаси вещите си. Единственото, което тя взима със себе си, докато бяга от бушуващия пожар, е една икона. Това е единственото оцеляло наследство на семейството. Жената избира вярата пред имуществото.

Тази икона остава с Иван Вазов през целия му живот и много години по-късно той пише за майка си с най-голямо уважение, сякаш пише за светица, която живее в дома му.

Семейството на Вазов е уникално с това, че много от братята и сестрите на писателя стават влиятелни фигури в историята. Някои заемат военни позиции, други стават революционери, а трети - ключови фигури в управлението. Всеки поема по различен път, но всички те споделят един стремеж: за свободен народ.

Иван Вазов избира да пише. Без да се въоръжава. Но неговите творби се превръщат в мощно оръжие, помагайки за укрепване на националния дух през най-мрачните години.

Докато разглеждах кабинета на Иван Вазов, се спрях за дълго пред малко дървено бюро, попивателна, перо за писане и етажерка за книги, всички все още запазени почти непокътнати. Именно тук са се родили много произведения: поезия, разкази, пиеси, романи... Но ако трябва да се избере само едно произведение, за да се олицетвори Иван Вазов, почти всеки българин би посочил „Под игото“.

Този роман има много специална съдба. Заради политически сътресения Иван Вазов е принуден да живее известно време в Одеса, на брега на Черно море. Именно през онези месеци далеч от дома копнежът му за свобода го кара да напише първите глави на романа. Той не пише просто за бунт. Той пише за народа. Той пише за обикновени хора, учители, свещеници, търговци, селяни... Хора, устремени към свободата.

Според музейните материали първата част на произведението е публикувана първоначално на английски език, така че с него първа се запознава чуждестранната публика. По онова време условията за печат са много трудни и първото издание почти няма илюстрации. Следващите части са публикувани поотделно, една след друга. Едва по-късно, след предложения от приятели и издатели, Иван Вазов преработва и свързва частите в цялостен роман, озаглавен „Под игото“.

Произведението бързо надхвърля границите на България. До днес е преведено на десетки езици и все още се смята за най-влиятелното литературно произведение в съвременната история на българската литература.

Като чух това, се сетих за виетнамската литература. Всеки народ има свои книги, които не само разказват история, но и съхраняват паметта на цяла страна. Ако „Историята на един чужденец“ съхранява душата на виетнамския народ, ако „Затворнически дневник“ съхранява духа на нашата нация, бореща се за независимост, то за българите „Под игото“ е химнът за копнежа на тяхната нация за свобода, на нейната смелост и на нейната жизненост. Може би затова 176 г. след рождението и 105 г. след смъртта си Иван Вазов продължава да е не просто писател, а неразривна част от идентичността на България...