Преди тридесет лета работехме в редакцията на някогашния „Поглед” на улица „11 август” № 6 в една стая с колежката ми Зорка Кръстева. Тя бе превалила пенсионнната възраст, но често действаше по-чевръсто и от най-младите.

И почти всеки месец в редакцията ни се отбиваше Радой Ралин – да се видят и да поприказват. Бяха, кажи-речи, връстници.

Та при една от тия срещи се запознах и аз с мъжа, за чиято поява пролет, лете и есен гласът му известяваше още при влизането в двора ни – в двора на някогашната къща на папския нунций през 20-те, а сетне и римски папа – монсиньор Джовани Ронкали.

Помина време и реших да посетя Радой Ралин. Взех от къщи една от последните му излезли по онова време книги – „Апострофи”, илюстрирана от Борис Димовски, и в дъждовна есенна вечер слязох пред изчезналото днес кино „Изток” срещу все още несъборения хотел „Плиска”.

Беше казал гостолюбиво в „Поглед”, че всички от отдела - бях редактор по онова време в „Култура и изкуство” - сме добри дошли у тях, но никога не бях ходил у дома му. С питане открих блока – стар, тухлен, на не повече от 4 етажа, сякаш, тогава тия сгради не ги заключваха още от улицата: влязох спокойно, щракнах си стълбищното осветление и подир малко вратата ми отвори стопанинът.

Извиних се, че се изтърсих без уговорка: а, няма нищо, влизай и сядай, рече беловласият мъж, оставих чадъра да се оцежда в антрето под закачалката и минути след това вече приказвахме. В хола.

Приказвахме как върви вестникът, интересуваше се най-вече от литература и от редовната ни рубрика „Поглед” представя най-търсената книга на месеца”, стана дума за общи познати, черпи ме – с неизменния чай, разбира се, а докато го приготвяше, разглеждах като любопитна сврака стаята.

Книги, книги, стара пишеща машинка до една ниска маса, папки до библиотечните лавици... Малко преди да си тръгна, събрах кураж и попитах, вадейки от чантата си „Апострофи”-те, дали може да ми ги надпише за добър спомен.

Зарадва се от вниманието /не си внушавам, тия неща се усещат/, ала рече: „Като ще е гарга, рошава да е!” И ми разказа колко от предложените от него епиграми-апострофи на десетки наши поети били отхвърлени от цензорите. И го принудили да ги смени с други.

Отиде до папките си, намери оригиналния ръкопис /тогава компютри още нямаше/, седна удобно, сложи очила и точно там, където бяха махнали предложеното от него, написа дузина двустишия и четиристишия. Както са били в първоначалната версия.

/Системата беше: първият ред или два - цитат от известна творба на поет, под текста -- рисунка на Борис Димовски, а отдолу -- словесният апостроф от Радой Ралин/.

Играеше си с думите, с римите, с хрумванията, играеше си и с химикалките – хващаше ту синя, ту червена, че даже има и редове със зелена... И тъй при Гео Милев – най-горе на съответната страница, се появи:

„Първите паднаха в кърви.

Зорка Кръстева отдавна си отиде, тъй и не полюбопитствах и затова и не разбрах кога и как се бяха запознали с Радой /тя винаги така си го наричаше/, отиде си – по Божия списък и ред – и той.

Ала и досега си остава пред взора ми, притворя ли очи, онзи познат на цяла България гръмогласен рошав волнодумец с „корава гърбина и нетрепваща стъпка в журналистиката”. Ей това – в кавичките, ми пожела тогава в автографа си.